Дейвид Елис
Опасна игра (78)

76

Прибирам се вкъщи към девет и половина след двучасовата среща с адвокатите си. Тази вечер ще долея малко вода в чашата си с „Гленфидич“.

Чувствам необходимост да запазя ума си трезв.

Седя в кухнята и съм пръснал върху масата си подготвения текст, който вече съм обмислил, от дясната ми страна, пред мен е жълтият бележник, а писалката — в лявата ми ръка. Хващам писалката в средата и пиша с лявата ръка така, че написаното от човек, боравещ с дясната си ръка, да стане още по-неразбираемо за разчитане. Или за проследяване, бих казал.

Изписвам до половината първата буква, когато телефонът иззвънява. Вдигам поглед и виждам отражението си в прозореца. Колко много живот изтече от този блед, призрачен балама.

— Ало? — казвам в слушалката.

— Ало, Брет?

— На телефона — отговарям; „Брет“ беше първото име, набило се в очите ми в първото списание, което намерих.

— Обажда се Руди Спровиери — уточнява гласът.

— О, вече Руди ли си? Предпочитам Майкъл.

— Да, вижте… намерих бележката ви.

— О, добре. Боях се обслужващият паркинга да не я задигне от предното стъкло.

— Цяла вечер звъня. Искам да знам за какво става дума. И кой сте вие?

— Не беше ли достатъчно ясна бележката, Руди?

— Не, всъщност не беше. „Има нещо, което трябва да знаете за длъжността си в компанията“. Какво, по дяволите, значи това? И кой сте вие?

— Приятел, Майкъл. Имаш ли нещо против да те наричам Май…

— Не, нямам… Ще бъдете ли така любезен да ми кажете за какво става дума? И защо не бива да казвам на жена си?

— О, не. Недей да казваш на жена си. Не казвай на никого. Докато не бъдем сигурни.

Затварям телефона. Той звънва отново, след не по-дълго от десет секунди.

— Изслушайте ме. Искам обяснение още сега. Оставяте ми тази загадъчна бележка на колата ми. Тя прилича на искане на откуп — (защото бях изрязал думите от списания) — или каквото там сте искали. Предупреждавате ме да си мълча. И после не ми казвате защо е всичко това. Какво, по дяволите, е това? И кой сте вие?

Добре, че телефонният ми номер го няма в указателя. Сигурен съм, че Спровиери е попитал в „Справки“.

— Приятел, Майкъл — казвам. — Аз съм приятел. Всъщност съм малко изненадан, че не разпозна гласа ми. — Вероятно защото говоря с половин уста и провлечено като южняк.

Най-накрая в другия край на линията се чува въздишка.

— Просто… нямам представа защо го правите. Ще ми обясните ли какво означава тази бележка или не?

Покривам с ръка слушалката и изчаквам малко.

— На твое място бих изгорил тази бележка. И бих си отварял очите на четири в службата. Майкъл, не казвай на никого за това.

— За кое? Ще ми кажете ли…

— Шшшшт. Това е моя грижа. Ако някой разбере, че действаме заедно, нещата ще се влошат. Не казвай на никого. И на жена си не казвай.

— Слушай, Брет, или както там ти е името, ще бъдеш ли така любезен…

— Да ти кажа какво, Майк, защо не ми се обадиш утре?

— Чуй ме…

— Не, не, Майкъл Рудолф Спровиери. Ти ме чуй. Успокой се. Обади ми се утре сутринта. В колко часа ставаш?

— Ами… аз не… към шест и половина.

— Обади ми се тогава. Може и да знам нещо повече.

Телефонът звъни още пет-шест пъти тази вечер. Телефонният ми секретар е изключен от следобеда, след съдебното заседание, и аз просто го оставям да си звъни. Едва на третия път го вдигам, но само за пет секунди, колкото да кажа „Обади ми се утре“ на господин Спровиери.

Всичкият този шум ми отнема два пъти повече време, за да довърша работата си. Но какво пък, това ми доставя още по-голямо удоволствие.