Дейвид Елис
Опасна игра (77)

75

В първия момент — тишина, неземно усещане за такова пълно спокойствие, че се запитвам дали правилно чух Рейчъл. Но, разбира се, че я чух правилно. Дори и да имах някакво съмнение, то реакцията на съдебните заседатели, на съдията, на прокурорите го потвърди. Трябваше да прочета картата сега, да разбера накъде водят показанията й, но за момент рационалната мисъл ми убягваше.

Те са я накарали да го каже. Заплашили са я по-строго, отколкото можех да допусна. Тя се е опитала да ме защити, но те не са й дали възможност за избор: Кажи пред съдебните заседатели, че си видяла Марти в къщата си, иначе ще те сложим до него на електрическия стол…

— Подсъдимия? — пита Роджър Огрън след дълго забавяне. Ръката му се повдига бавно, като подвижен мост, пръстът му сочи в мен. — Подсъдимия ли видяхте да нахлува с взлом в дома ви?

— Да.

— Добре. — Огрън си играе с времето, като оставя това разкритие да се настани здраво в съзнанието на съдебните заседатели. Следващите му думи са изречени любезно. — Моля, разкажете ни какво се случи след това.

Тя повдига несигурно ръце.

— Те се сбиха.

— Съпругът ви и подсъдимият ли?

— Да.

— Можете ли да ни дадете някакви подробности?

— Не, не мога. — Рейчъл отново притиска юмрук към устата си, сякаш ще се изкашля. След малко пояснява: — Аз… изпълзях от стаята и отидох в хола. Обадих се на „Спешни случаи“.

— Всъщност на деветстотин и единайсет ли се обадихте?

— Знам, че го направих. Наистина не си спомням.

— И после, госпожо Райнарт?

— Секунди след като се обадих по телефона… чух… чух… — тя отново закрива устата си, разтреперена, с плътно затворени очи, дишайки тежко — изстрелите.

— Чули сте изстрели?

— Да.

— Колко?

— Два.

— Били сте все още в дневната.

Тя кима.

— До телефона.

— Какво си спомняте по-нататък?

— Един полицай, надвесен над мене.

— Бяхте припаднали ли, госпожо Райнарт?

— Очевидно.

— Разговаряхте ли с полицая?

Тя въздиша.

— Не си спомням.

— Казахте ли тогава на полицията, че подсъдимият е нахлул в къщата ви?

— Не.

— Казахте ли изобщо на полицията, че подсъдимият е нахлул в къщата ви?

— Не.

— Добре, госпожо Райнарт.

Огрън се връща при масата на обвинението и сяда до Гречън Флеърти. Обръщам се към Манди за първи път от падането на „бомбата“. Въпреки умелото си владеене в съдебната зала, Манди също е изумена.

Рейчъл се съвзема след цели пет минути пълна тишина в залата, адвокатите ми са като препарирани, съдията е нащрек.

Огрън прави знак на секретаря си. Те ще пуснат отново записа на обаждането на 911. Пол Райли става и възразява. Записът вече е бил допуснат като доказателство, ние сме признали съдържанието като вярно и тъй нататък. Съдията обаче разрешава да бъде пуснат. Сега, с подробности, пресни в съзнанията им, съдебните заседатели още веднъж изслушват думите на Рейчъл.

ТЕЛЕФОНИСТКАТА: Деветстотин и единайсет.

ЖЕНСКИ ГЛАС: Моля ви… моля ви… елате бързо… той ще ме нарани.

ТЕЛЕФОНИСТКАТА: Мадам, къде сте?

ЖЕНСКИ ГЛАС: Той ще ме нарани.

ТЕЛЕФОНИСТКАТА: Кой ще ви нарани? Мадам, къде сте?

ЖЕНСКИ ГЛАС: Моля ви… съпругът ми… моля ви… о, боже?

(Край на записа)

Мъжът връща обратно количката с големия магнетофон зад масата на обвинението. Роджър Огрън застава с лице към Рейчъл и в средата на залата.

— Госпожо Райнарт, била сте изплашена, че подсъдимият ще нарани и вас ли?

— Ами… не знам. Може би в онзи момент…

— Добре, госпожо Райнарт. А сега ми кажете, кога, ако изобщо сте разговаряли с подсъдимия, е станало това?

— Той ми се обади на другия ден.

— В дома ви ли?

— Да.

— И какво каза?

Рейчъл едва забележимо се е преобразила. Гневът й очевидно беше надделял над ужаса и тя заговаря с твърд глас:

— Каза, че съжалявал да чуе за случилото се със съпруга ми. И ме попита дали полицията има някакви следи.

— И как изтълкувахте думите му?

— Не ви разбирам.

— Сметнахте ли ги за заплаха?

— Ваша Чест! — изправя се Пол. — Възразявам. Въпросът е подвеждащ, напълно е спорен и няма никакво основание.

Съдията кима.

— Приема се като подвеждащ въпрос.

Огрън се обръща отново към Рейчъл.

— Можете ли да опишете тона на подсъдимия?

— Тона му?

— Да. Приятелски ли беше? Заплашителен ли?

— Същото възражение — вмята Пол. — Това е нелепо.

— Не, господин Райли. Свидетелката може да отговори.

Рейчъл поглежда за момент съдията, после отмества погледа си. Господи, нима са я изнудвали? Но тя продължава да се сражава.

— Не го приех като заплашителен — отговаря тя.

Огрън въздиша. Тук Рейчъл няма да му помогне.

— Добре. Какво казахте на подсъдимия по телефона?

— Казах му, че нямат никакви следи.

— Оттогава разговаряли ли сте с подсъдимия?

— Не.

— Госпожо Райнарт, бяхте ли разпитвана от полицията по време на разследването?

— Да.

— И накрая ви арестуваха.

— Точно така.

— И вие пак, дори тогава, не казахте изобщо на полицията, че подсъдимият е бил този, който е нападнал съпруга ви.

— Точно така.

— Вила сте изплашена, нали, госпожо Райнарт?

— Възразявам! Подвеждащо.

Съдията се взира в Рейчъл и я пита:

— Госпожо Райнарт, страхувахте ли се от подсъдимия? Затова ли не казахте на полицията за него?

О, господи! Сега пък се съюзяват. Рейчъл поглежда съдията. Има нещо различно във въпроса на съдията.

— Не, не се страхувах.

Огрън пристъпва напред, за да се овладее.

— Добре, госпожо…

— Причината беше друга — добавя тя.

— Ако е възможно, госпожо Райнарт, бих желал да…

— Не — Рейчъл гледа кръвнишки прокурора. — Искам да го кажа.

Огрън млъква, размишлявайки над ходовете си. Сега свидетелката му подвежда него и той не е сигурен накъде да продължи. Както и аз. Най-накрая Огрън разтваря ръце.

— Причината да не кажа за Марти… няма нищо общо със страх. Не мисля, че Марти би ме наранил. Истината е, че обвинявам себе си. Аз съм виновна за смъртта на съпруга си.

Роджър Огрън кимва.

Тук Рейчъл се опитва да му помогне, толкова ясно си личи.

— Аз можех да го възпра. Имах възможността да направя нещо — тя бърка в чантата си и изважда някакви листове.

Документи за развод? Щяла е да напусне съпруга си? Под масата Манди ме сритва леко. Обръщам глава и свивам рамене.

— Срещнах се с адвокат — продължава Рейчъл. — Около две седмици преди смъртта на съпруга ми — тя разлиства документите докрай. — Да, на пети ноември.

Никой от адвокатите няма представа какво предстои. Огрън, който вероятно е набрал достатъчно инерция, за да я прекъсне, събира ръце зад 1 гърба си.

— Защо бяхте при адвокат? — пита той с известна несигурност в гласа.

Рейчъл разгръща документа и го приглажда върху скута си.

— Името му е Уилям Бедфорд — тя въздиша. — Исках… о, боже, трябваше да го направя.

— Защо се видяхте с адвокат, госпожо Райнарт?

— За да изготви молба.

— Молба за какво?

Тя замълчава. Залата е нейна още веднъж.

— За ограничителна заповед срещу Марти.

— Какво? — скачам на крака аз и изритвам стола си далече назад. Скачането ми от стола, ударът от думите й ме зашеметяват и аз залитам.

Пол става име хваща.

— Ваша Чест — извиква той, — не сме уведомявани за наличието на такъв документ! Предлагам да се заличи от протокола това показание.

Огрън отива при съдията.

— За първи път чувам за него, Ваша Чест.

Манди става.

— Седни, Марти, седни!

Подчинявам се, а Пол и Роджър Огрън се приближават до съдията. Забивам поглед в Рейчъл, която чете документа. Две седмици преди да умре доктор Райнарт. Срещу мене!

Пол се връща, сяда на мястото си и клати глава. Роджър Огрън продължава:

— Получили сте ограничителна заповед срещу подсъдимия?

— Адвокатът изготви молбата. Но така и не я подадохме.

Прокурорът се приближава до Рейчъл.

— Може ли да я видя!

Рейчъл му подава документите.

— Беше пети ноември — повтаря тя.

— Две седмици преди убийството на съпруга ви?

Рейчъл потвърждава с глава.

— Щяхме да я подадем… но в последния момент промених решението си.

Огрън разлиства документа.

— Защо? Защо променихте решението си?

— Защото бях глупава. Помислих си, че това ще притесни Марти.

Огрън все още е изваден от равновесие. Той се зачита в документа и й задава въпроси във връзка със съдържанието му. Той ви е преследвал? Да. Заплашваше ли съпруга ви? Да. Пол възразява пламенно, но безрезултатно. Всичко е като падаща лавина. Отказал съм се от всякакви претенции за достойнство, навел съм глава и съм покрил лице с ръцете си, стиснал съм очи.

— Имате ли още нещо, господин Огрън? — пита съдията.

— Само още едно нещо — отговаря прокурорът.

Чувам стъпките му и как шепне в ухото на Гречън Флеърти. После отново прозвучава гласът му в съдебната зала.

— Госпожо Райнарт, съпругът ви е имал пистолет.

Оръжието на престъплението. Поглеждам към свидетелката. Очите на Рейчъл са затворени.

— Да.

— Къде го държеше?

Тя поклаща глава, някак нехайно.

— Обикновено горе. Предимно.

— Виждали ли сте пистолета долу?

Тя въздиша.

— Разбира се. Той беше стар модел, нещо като реликва, струва ми се. Не разбирам много от тия неща. Но той го показваше на хората. Гордееше се с него. И на последния прием на фондацията, който дадохме вкъщи, той пак го показа на някои от гостите.

— Става дума за приема през април ли? Април, миналата година?

— Да.

— Подсъдимият присъстваше ли на този прием?

— Да, беше там.

— Съпругът ви показа ли го и на него?

— Не мога да кажа със сигурност. Но, да, мисля, че той беше в стаята.

— И какво направи съпругът ви, след като го е показал на гостите?

Такова нещо изобщо не се е случвало.

— Остави в го в дъбовия бюфет, под барчето. В дневната.

— Пред погледа на подсъдимия ли го направи?

— Мисля, че да. Почти съм сигурна, че Марти беше там.

— Знаете ли дали съпругът ви го е занесъл отново горе?

— Не зная. Пистолетът беше повече сувенир, отколкото нещо друго. Изненадах се, че изобщо е бил зареден.

Огрън поглежда към съдията.

— Нямам повече въпроси.

Пол се навежда през мен към Манди.

— Днес ли започваме? — прошепва й той.

— Не — отговарям аз.

— Ние не искаме всичко това да отлежи в главите им тази нощ — прошепва в отговор Манди.

— Господин Райли? — извиква го съдията.

— Няма значение, Пол — казвам му.

— Може ли един момент, Ваша Чест? — пита Пол.

— Много кратък, господин адвокат.

— Не, Пол.

— Не можем да оставим това да виси така — настоява Манди. — Трябва да настъпим още сега.

— Пол — заговарям го тихичко, запазвайки доколкото мога самообладание. — Чуваш ли ме?

Той се обръща към мене.

— Какво?

— Да изчакаме до утре.

Пол ме оглежда за миг. После става на крака.

— Ваша чест, предвид късния час и факта, че бяхме напълно изумени от новото тъй наречено доказателство, бих искал закриване на заседанието.

Съдия Мак се замисля и поглежда часовника.

— Чудесно. Прекъсваме до утре сутринта в девет часа.

Казвам на адвокатите си, че ще отида в кантората им в шест. Имам да свърша едно-две неща.