Дейвид Елис
Опасна игра (74)

72

Виктор Сайлас минава покрай масата на защитата, забил поглед в пода. Той се намества на свидетелското място, наглася микрофона, после очилата си, после вратовръзката си. Не поглежда към мен.

Вик винаги ми се е струвал някак скован и днес е в обичайната си форма. Само дето в гласа му се долавя някаква остра нотка и е по-кротък от обикновено. Почти след всеки въпрос облизва устните си и докосва очилата си.

— Аз се занимавам със странични проекти.

Роджър Огрън вдига ръка.

— Можете ли да поясните?

— Причината за съществуването на фондацията е да се подпомагат деца в неравностойно положение. В някои случаи се осигуряват пари само за приюти и сиропиталища. Но ние също така спонсорираме излети, спортни клубове, обучение. Практическата работа.

— Работехте ли в тясно сътрудничество с подсъдимия?

Вик кима неохотно.

— Марти беше в комитета по осигуряване на средства. Той се занимаваше с изпращане на молби, организиране на обеди и на някои от по-крупните мероприятия. И аз бях в този комитет, или поне формално бях в него. Всъщност всеки участваше в този комитет.

Външните хора гледаха някак отвисоко на такива като мен, които не отделят действително време, както се изразяваха те, тоест, не прекарват известно време с децата. Те гледаха на нас като на хора, които отделят няколко часа на седмица, за да успокоят съвестта си, като междувременно общуват с разни богаташи. Във фондацията винаги съществуваше нещо като пукнатина между хората, осигуряващи парите, и „истинските“ доброволци.

— Работехте ли заедно с подсъдимия?

— Движехме се в едни и същи приятелски кръгове от фондацията.

— Споменахте комитета за набиране на средства. Работехте ли заедно с подсъдимия в тези така наречени странични програми?

— Да. Марти се занимаваше малко и с такава дейност.

— Спомняте ли си за едно мероприятие за набиране на средства през пролетта на миналата година в музея „Пиърс“?

— Разбира се. Това може би беше най-успешното ни мероприятие.

— Вие присъствахте ли?

— Да.

— Подсъдимият присъстваше ли?

— Да.

— Госпожа Райнарт присъстваше ли?

— Да, присъстваше.

— А доктор Райнарт?

Съдебните заседатели, вече с изострено внимание, се оживиха при споменаване името на жертвата. За първи път чуваха някой да го споменава като жив, дишащ човек и без съмнение очакваха тези показания да имат известно отношение към делото.

— Да. Той също беше там.

— Спомняте ли си кога точно свърши приемът?

— Хората започнаха да се разотиват към десет и половина. Към единайсет бяха останали основно членове на фондацията.

— Това включва ли вас и подсъдимия?

— Да.

— Госпожа Райнарт беше ли все още там?

— Да.

— А съпругът й, доктор Райнарт?

— Не. Той си беше тръгнал. Каза, че го повикали в болницата.

Аха, мислят си заседателите. Сега вече стигаме донякъде. Това не са доказателства от рода на време, място, възможности. Това си е сочен, клюкарски материал. Нека видим що за подлец ще излезе Марти Калиш.

— Имаше ли някаква определена причина членовете на фондацията да не се разотидат?

Вик наглася очилата си.

— Ние трябваше да разчистим.

— И какво включваше това?

— Темата на приема беше „Нощ в казино във Вегас“. Навсякъде имаше пръснати пари и залози. Работата ни беше да съберем парите и залозите и да ги преброим.

— Това важна задача ли беше?

— О, да. Тогава събрахме почти четвърт милион долара.

— Можете ли да направите преценка колко членове на фондацията останаха онази вечер да опишат парите?

Вик въздъхва.

— Мисля, че бяхме петнайсетина. На по-младите им беше възложена тази работа.

— Спомняте ли си в колко часа доктор Райнарт напусна приема?

— Някъде около десет часа.

— В колко часа младите членове започнаха да броят парите?

— Около единайсет.

— А подсъдимият влизаше ли в тази група?

— Да, Марти помогна.

— А вие докога останахте, господин Сайлас?

— Свършихме към един сутринта.

— Значи малко повече от два часа?

— Да.

— Спомняте ли си в колко часа си тръгна обвиняемият?

Вик замълчава и си прочиства гърлото.

— Не бих могъл да кажа със сигурност.

— Приблизително по кое време?

— Трябва да е било към единайсет и половина.

Огрън млъква и наблюдава как някои от заседателите си записват тази информация.

— Час и половина преди вас. Как разбрахте, че си е тръгнал?

— Видях го.

— Можете ли да опишете какво сте видели?

Вик се почесва по бузата.

— Няколко човека разговаряхме с Рейчъл.

— Рейчъл Райнарт ли?

— Да. Тя ни благодари за работата, която свършихме, такива неща.

— Къде ставаше това?

— В залата, където всички работехме.

— Продължавайте.

— Ами, ние просто си поговорихме малко. Тогава Рейчъл погледна някъде зад нас.

— Вие обърнахте ли се, за да видите какво гледа тя?

— Да.

— И какво видяхте?

— Ами, Марти стоеше на известно разстояние зад нас.

— Подсъдимият ли?

— Да.

— Той приближи ли се, за да се присъедини към малката ви група?

— Не. По-скоро се отдели.

Огрън замълчава за момент, а заседателите наблюдават Вик.

— Отделил се е. А каза ли нещо?

— Не.

— Не ви ли се видя странно, че стои настрани?

— Възразявам.

— Приема се.

— Добре, какво стана след това?

— Госпожа Райнарт се извини и отиде при Марти.

— И после?

— Двамата си тръгнаха.

— Заедно ли?

— Да.

— И това е било около единайсет и половина?

— Точно така.

— Подсъдимият влизаше ли в групата на младите членове, както ги нарекохте?

— Марти стана член на фондацията след мен. Да.

— Значи сте очаквали той да остане и да помогне при броенето на парите.

— Възразявам — казва Пол. — Първо, липса на основание. Второ, господин Огрън подвежда свидетеля. Трето — няма връзка.

Съдия Потлък поклаща глава.

— Въпросът ще остане. Господине, моля, отговорете.

— Ами, нямаше някакви правила или нещо подобно. Всички ние бяхме доброволци. Предполагам, че си мислех, че той ще остане.

Огрън кима леко както обикновено и подпира с юмрук брадичката си.

— И тъй, господин Сайлас, имали ли сте възможност да разговаряте с подсъдимия относно онази вечер за набиране на средства?

— Говорих с него.

— Можете ли да ни кажете кога и къде го направихте?

— Беше следващия понеделник в един китайски ресторант в центъра.

— Кои бяхте там?

— Двама приятели от фондацията. Марти и аз.

— Обсъждахте ли факта, че подсъдимият си е тръгнал от приема заедно с госпожа Райнарт?

— Да.

— Можете ли да ни разкажете за това?

— Ами ние започнахме да се майтапим с него. Нали разбирате, затова че си беше тръгнал от приема заедно с Рейчъл. Доста детински се държахме. Правехме груби намеци за това какво се е случило, след като двамата с Рейчъл си тръгнаха. Нали разбирате, от рода на… — той размахва ръце във въздуха, търсейки думи, — просто подмятахме, че може би се е случило нещо между тях. Но ние само се майтапехме.

— А подсъдимият какво каза, че се е случило между него и госпожа Райнарт, след като са си тръгнали от приема?

— Ами… искам да кажа, той не…

— Господин Сайлас, единият от присъстващите на масата ви не се ли казва Джери Лазаръс?

— Да, Джери беше там.

— А Джери Лазаръс не каза ли, че го е потърсил по телефона…

— Възразявам! — прекъсва прокурора Пол. — Може ли да се приближим?

Пол и Роджър Огрън отиват до съдийската банка.

Когато се обадих у вас, ми беше казал Лаз на онзи обяд, и никой не вдигна телефона, помислих, че може да си закъсал с колата или нещо друго.

Огрън имаше намерение да издекламира точно това изявление, за да потвърди, че ме е нямало вкъщи няколко часа, след като съм си тръгнал с Рейчъл. Научавайки от Сайлас за този разговор, прокурорите бяха разпитали и Лаз. Той излъгал, че нямал спомен за това. Нейт Хорнзби казал същото. Може би трябваше да призовем единия от тях или и двамата, за да оборим Сайлас.

И все пак недоумявам накъде бие той. Огрън вече беше казал на съдебните заседатели, както и Къмингс, че двамата с Рейчъл не сме имали връзка. Тогава защо навежда на мисълта, че ме е нямало вкъщи в продължение на часове? Защо намеква, че съм бил у Рейчъл?

Докато адвокатите се съвещават, поглеждам към Вик. Погледите ни се срещат, но после той навежда глава и започва да си играе с очилата си.

Мисля си как това дело се отрази на приятелите ми. Накарах Деб да изрече думи, които после се обърнаха срещу нея. Лаз и Нейт Хорнзби хладнокръвно излъгаха полицаите. Трима човека бяха очернени. Трима свестни човека постъпиха против убежденията си и се застъпиха за мен от чувство за приятелство. Уверен съм, че нито един от тях не вярва, че съм невинен в това престъпление. Джери знае, че съм признал пред адвокатите си, че аз съм го извършил. Деб и Нейт поне не са сигурни. В една част от тях се таи съмнение дали съм го извършил, дали съм убиец. Но това не ги спря да преминат през изпитания заради мен. Питам се дали някога пак ще бъда приятел с Деб и Нейт. Дали между нас няма винаги да съществува бариера. Тъжното е, че в момента най-малко ме е грижа за това.

Пол се връща обратно на мястото си, Огрън отива до катедрата.

— Възражението се приема. Съдебните заседатели не трябва да вземат под внимание въпроса.

— Господин Сайлас — продължава Огрън, приемам казаното от вас, че всички около масата сте се шегували. Но, разбирайки това, някой попита ли подсъдимия какво се е случило между госпожа Райнарт и него след приема?

— Не помня дали имаше директно зададен въпрос. Разговорът беше твърде саркастичен.

Огрън се напряга над отговора. Трябва му малко време, за да събере мислите си.

— По време на този обед подсъдимият даде ли някакво обяснение какво се е случило по-късно онази нощ, след като си е тръгнал от приема заедно с госпожа Райнарт?

— Ами… ами той… той не говореше сериозно.

— Какво каза?

Сега изражението върху лицето на Вик е объркано.

— Каза, че бил закъсал с колата.

— Казал е, че е закъсал с колата?

— Ами… да.

Само по себе си това показание би могло да обърка съдебните заседатели. Те не знаят на кой въпрос бях отговорил. Но предполагам, че могат да отгатнат. Бях дал оправдание за късното си прибиране у дома.

— След онази вечер за набиране на средства вие продължихте ли да работите върху някои от страничните програми на фондацията?

— Да.

— Подсъдимият работеше ли заедно с вас по тези програми?

— Да, работеше.

— Забелязахте ли нещо различно в начина, по който се държеше подсъдимият по време на тези дейности?

Пол възразява.

— Въпросът е неясен. Ако господин Огрън има пряк въпрос, нека го зададе.

— Добре — съгласява се Огрън. — Ще го задам. Господин Сайлас, забелязахте ли някаква разлика във взаимоотношенията между подсъдимия и госпожа Райнарт по време на тези дейности?

— Сигурно би могло да се каже, че имаше. Но пък кой всъщност може да каже?

Вик, приятелю, оценявам твоето колебание. Но е малко късно. Ако си имал намерение да си премълчиш, трябваше да го направиш, когато Огрън те разпита за първи път.

— Моля, кажете ни какво сте забелязали, господин Сайлас.

— Бих казал, че Марти беше по-внимателен към Рейчъл.

— Внимателен?

— Ами прекарваше повече време край нея. Той… като че ли се опитваше да бъде по-дълго време край нея.

— Можете ли да кажете, че я е следвал навсякъде?

— Възразявам. Подвеждане на свидетеля.

— Приема се.

— Добре, господин Сайлас, можете ли да обясните в какъв смисъл се е опитвал да бъде по-дълго време край нея?

Вик свива рамене.

— Ами да речем, ходеше непрекъснато по петите й.

— Можете ли да ни дадете някакъв пример?

— Ами… — Вик въздъхва — да вземем баскетболната лига, която спонсорирахме. Трябваше да качим децата в няколко микробуса и да ги закараме до гимнастическия салон. Марти поиска да бъде в микробуса, в който се качи Рейчъл. Рейчъл седна с децата отзад, а Марти си предложи услугите да шофира микробуса. Това не беше предвидено, тъй като нямаше застраховка каквато имаше шофьорът. Но той някак си настоя.

— На него му е било казано, че не може да шофира, така ли?

— Да.

— Как реагира той на това?

— Вбеси се. Каза нещо от сорта… ами… просто поиска да кара въпросния микробус.

Огрън намества очилата си.

— Забелязахте ли някаква реакция от страна на госпожа Райнарт, когато подсъдимият, както вие казахте, я следваше по петите?

— Не знам. Може би понякога.

— Можете ли да ни кажете за тези случаи?

Вик се замисля.

— Веднъж поставяхме една пиеса… не мога да си спомня точно коя, но поставяхме пиеса с част от децата. Ние правихме декорите. А Рейчъл, разбира се, отговаряше за всичко и обикаляше наоколо, за да наглежда работата. Не беше необходимо да прави нещо определено, просто обикаляше и проверяваше как вървят нещата. А Марти я следваше, говореше й.

— Как реагира на това госпожа Райнарт?

— Тя… всъщност не съм много сигурен. Но изглеждаше раздразнена. Гледаше го някак хладно. И каза, че нямаме нужда от двама надзиратели. Че може би, вместо само да ходи по петите й, би било добре да помогне с нещо.

— Често ли имаше случаи, подобни на този, който описахте?

— Не знам. Имаше още няколко, струва ми се.

— Разбирам. А след онази вечер за набиране на средства от хазарт имаше ли някаква разлика в степента на участие на подсъдимия в дейности на фондацията?

Вик преглъща с мъка. Изглежда потънал в мислите си, или във вината си, може би? Дали не му се иска да се върне назад?

— Бихте ли повторили въпроса си?

— Можете ли да ни кажете дали участието на подсъдимия се увеличи, намали или остана същото след вечерта за набиране на средства от хазарт?

— О! Марти като че ли започна да се включва в повече дейности. Преди това се задоволяваше само с набирането на средства. Но след онази успешна нощ, той май започна да посещава всички мероприятия.

— Питали ли сте го защо е започнал да посещава повече мероприятия?

— Не.

— Ставало ли е някога дума?

Вик прави лека гримаса.

— Е, може и да сме го поднасяли за това.

— Как по-точно?

— Ами, просто правехме подмятания за него и Рейчъл.

— Какви например?

Пол се изправя и възразява:

— Свидетелят вече каза, че каквито и подмятания да са правени, те са били на шега. Не виждам връзка със съдържанието им.

— Връзката е във въздействието им върху подсъдимия и неговата реакция към тях — обяснява Огрън.

Съдията отхвърля възражението. Огрън повтаря въпроса.

— Не знам — отговаря Вик. — Подхвърляхме неща от рода на: „Днес Рейчъл изглежда добре, нали?“, „Какво прави Рейчъл?“. Такива неща.

— И как отговаряше — Огрън се обръща към мен — подсъдимият?

— Обикновено с мълчание. Нищо не казваше. Понякога ни се ядосваше. Но не го правеше на голям въпрос. Не искам да пресилвам това или каквото и да е.

След този отговор на Вик, Роджър Огрън затваря бележника си. Това беше последният му въпрос, но той спира след последното показание на Вик. Видно е, че не е доволен от начина, по който Вик смекчи отговора си. Накрая благодари на Вик и сяда.

Пол няма много въпроси към Вик Сайлас. Не, признава Вик, Марти никога не е споменавал нищо за романтична връзка с Рейчъл. Не, Марти никога не е казвал дори, че я намира за привлекателна. Не, Вик не ме познава чак толкова добре; той е по-близък с Нейт Хорнзби, който е мой приятел. Двамата, Вик и аз, не сме разговаряли много често.

Слушам с половин ухо разпита на Пол. Той едва ли ще измъкне нещо полезно от Вик. Съдебните заседатели вече вярват, че най-малкото съм си падал по Рейчъл.

Съдът се оттегля за обедна почивка. Манди ме пита дали поне ще обядваме заедно? Кимам, да. Но нямам намерение да ям. Мислите ми не са насочени нито към обяда, нито към Виктор Сайлас. Мога да мисля единствено за онова, което ще стане след почивката, когато обвинението по делото „Народът срещу Калиш“ ще призове следващия си и вероятно последен свидетел.