Дейвид Елис
Опасна игра (61)

59

Седем бели, три афроамериканки, една азиатка и една жена от латиноамерикански произход. Седем мъже, пет жени. Тези хора ще решат дали да живея, или да умра.

Множество други напускаха съдебната зала през двата дни на подбор на съдебни заседатели или доволни, че са избегнали отговорност, или разочаровани, че няма да участват в медийно зрелище. Те с равнодушие ще разказват на съпрузите, съпругите, децата или приятелите си, че за малко не са станали съдебни заседатели на дело за онова убийство на доктора от Хайланд Удз. Ти видя ли убиеца?, ще попитат приятелите им, имайки предвид мен. Той беше ли в съдебната зала?

Всички ще отговорят: „Да“, видели са ме. Е, и как изглежда той? Страшен ли е? Искрено се надявам отговорът на последния въпрос да е „не“. През последните няколко седмици се упражнявах как видът ми да не всява страх. Усмивката ми в съдебната зала не бива да е прекалено широка (не бива да показвам неразкаяние), нито прекалено тънка (не искам да изглеждам хладнокръвен); по-скоро тя трябва да е учтива, любезна, да не скрива болката ми, а да си личи, че полагам усилие да се справя с положението. Репетирах и как да седя зад масата на защитата. Не бива да подпирам глава върху ръката си; това ще бъде много близо до изразяването на скука, дори на непочтителност. Не бива и да седя облегнат назад на стола, преметнал крак връз крак — така ще изглеждам лекомислен и прекалено самоуверен. Да седя леко наведен напред, поставил удобно ръце пред себе си — тази ще е стойката ми. Скромен, сдържан, съсредоточен, обнадежден.

Движенията ми, каквито и да се те — обръщане на главата, повдигане на ръката — трябва да са умерени. Прекалено отривистите движения може да стряскат, да издават признак на привързаност, на буйност. Ако са пък прекалено бавни, значи съм пресметлив убиец с лед във вените.

Косата ми ще бъде къса и суха — никакъв гел, никакви дълги кичури, просто едно обикновено подстригване, по-скоро ниско, но не и съвсем ниско. Облеклото няма да е модно. Бели ризи с подвижни яки. Имам четири костюма в сиво и синьо, които ще сменям. Отделих четири вратовръзки, които не са ми от най-любимите — една тъмносиня с кремави фигурки, две червени, едната от тях на морскосини райета, а другата с жълти капки, и една кафява с бледожълти спираловидни шарки.

Репетирах и изражението на лицето си при различни случаи. Да гледам очи в очи съдебните заседатели освен в редки изключения — не и не! Но когато се случи, ще бъда готов. Никакви усмивки, колкото и на място да са те. Устните ми ще бъдат леко стиснати — със строго изражение, — внушавайки достойнство, тъга, спокойствие. Очите ми ще бъдат леко присвити, сякаш се усмихвам и в комбинация с правата линия на устата ми ще показват на съдебните заседатели, че се опитвам да им се харесам, да бъда учтив — защото тези неща са част от природата ми, — но в тъгата и страха си не мога да се насиля да се усмихвам. Ще ги оставя те да отместват погледи от мен, освен ако не ги задържат прекалено дълго, което не очаквам.

На всяка смешка в съдебната зала ще се усмихвам и аз, но без да се смея. Ще бъда единственият човек, който не е в състояние да се забавлява в момента. Когато детектив Къмингс дава показания, ще го гледам с любопитство, с леко увиснала уста, събрани вежди, напрегнати очи и леко наклонена глава. Ако Къмингс каже нещо спорно, нещо, което противоречи на нашата версия, може да повдигна за миг ръка от масата, да се облегна назад, дори да хвърля поглед, изпълнен с неверие, към Манди, преди отново да обърна глава към свидетеля и да затворя уста от безсилие. През тези моменти няма да поглеждам към съдебните заседатели, така че реакцията ми няма да изглежда нагласена; ще бъде просто личен момент с адвокатите ми и ако съдебните заседатели забележат това, добре, няма страшно.

Всички тези неща репетирах пред огледалото в банята си през последните две седмици. Донесох стол от кухнята, седнах и се вглеждах в отражението си, сменях костюмите си, израженията на лицето си, движенията си и преценявах въображаемите реакции.

Пол ми се присмя, когато му поисках съвет.

Съдебните заседатели няма да си мислят, че живееш от социални помощи — каза ми той. — Те ще очакват, че един инвестиционен посредник трябва да изглежда като такъв. Лъскавият вид отпада, с това сме съгласни, но професионалният — не. — По отношение на маниерите ми Пол не изрази чак такова пренебрежение. — Преди всичко имай едно наум: Ти си невинен. Трябва да си скромен, безгрижен и спокоен. И преди всичко, Марти — невинен. Тези обвинения са възмутителни и заключенията, които си вади обвинението от наличните им доказателства, са абсурдни. Ти си представителен човек, Марти, приятен и преуспяващ човек, който не е имал причина да застраши живота си, като извърши убийство. Обвинението иска да си обладан от натрапчива идея и тежки мисли ревнивец, способен на всичко. Пол поклаща глава. — Но ти не си такъв човек. И просто трябва да им го покажеш. Бъди какъвто си.

И аз тъкмо това репетирах през изминалите две седмици — да бъда какъвто съм, описан от Пол Райли. Върху полицата в банята, от другата страна на стола, който използвах за целта, поставих единичен бял лист от бележник от офиса на „Макхенри Стърн“ с думи, изписани в колонка, с точка пред всяка една.

. професионално

. спретнат

. невинен

. скромен

. безгрижен

. спокоен

. възмутителни обвинения

. представителен

. приятен

. преуспяващ

. без натрапчиви идеи

. без тежки мисли

. неревнив

. без натрапчиви идеи

. Без натрапчиви идеи!!

Както очаквах, не можах да мигна цяла нощ. Бях прилежно сресан и изгладен днес, но лицето ми трябва да е издавало напрежението от последните няколко месеца — тъмни кръгове под очите и бръчици, които ги нямаше преди три месеца; сега дълбоките бръчки на челото бяха останали неизменно врязани. Това, съзнавам аз, не е задължително недостатък. Нека съдебните заседатели видят какво ми е причинило всичко това.

Седем мъже, пет жени. Ние имахме известна представа за идеалния съдебен заседател — интелигентен, освободен представител на малцинствена група. Афроамериканките, по-специално, се пазят от криминалната правораздавателна система, така че мъдростта е от полза. А някои жени може и да са склонни да вземат страната на човек, който е убил насилника на съпругата, независимо от обстоятелствата. Някои мъже — също. Но преди всичко ние искаме умни, непредубедени хора. Те ще чуят свидетелско показание, че съм се навъртал около дома на Рейчъл, че съм бил като обсебено, чезнещо от любов хлапе. На нас са ни нужни хора, които ще погледнат отвъд това. Ако имаше определение, което Пол многократно повтаряше по време на подбора на съдебни заседатели, то беше „непредубеден“.

Джейми ми се обажда към осем часа. Разменяме си няколко думи. Чувам в другия края на линията и гласа на Джеси, която си играе с куклите си. Не за първи път Джейми ми предлага да дойде при мен в града. Но аз съм упорит по този въпрос. Не я искам тук.

Лежа на леглото си и гледам костюмите си, пръснати по пода. Тази вечер за първи път не вдигам бельото си от пода. Не изхвърлям празните картонени кутии от китайска храна. Когато ставам от леглото, движенията ми са предпазливи, като на пострадал атлет. Ръцете ми леко, но непрекъснато треперят; тъпа болка се е настанила в стомаха ми. Лежа на леглото с отворени очи, без да очаквам или да искам да заспя. Вцепенен съм, като сестра ми на погребението на майка ни; може би аналогията е уместна, може би ние сме гледали към смъртта от противоположни страни.

Угризение няма; в действителност никога не е имало. Няма тъга. Няма страх. Защитен механизъм, предполагам, волево откъсване от реалността. Не приемам това, което ми се случва. Не приемам, че ще прекарам остатъка от живота си в затвор. Не приемам, че ще бъда принуден да поема отровен газ в малка камера пред очите на хора, които ме гледат как се задушавам. Не приемам, че репутацията ми е съсипана.

Не приемам това, че утре дванайсет граждани ще започнат да ме съдят. Не приемам, че утре изобщо ще дойде, защото имам това време. Затова наблюдавам как стрелките на часовника бавно отмерват минутите, причини се размазват в последствия, страх — в приемане, енергия в капитулация, време, изнизващо се като пясък между пръстите на свитите ми длани. Но засега това време е мое и никой не може да ми го отнеме.