Дейвид Елис
Опасна игра (55)

53

— Благодаря ви, че дойдохте тук — казвам на Пол и Манди, след като се настаняваме във всекидневната ми. — Вашите кантори са прекрасни, но за човек в моето положение, те действат доста потискащо.

— И за нас е приятна възможност — уверява ме Пол. Той е с пъстър пуловер и тъмносини панталони от рипсено кадифе. Във всекидневната ми има три дивана с бяла тапицерия, разположени под формата на подкова около ниска стъклена маса. Пол и Манди сядат един срещу друг на по-малките дивани, а аз — на големия; Пол е вляво от мен, Манди — вдясно. Докато местя поглед от единия към другия, не мога да се отърся от чувството, че ми предстои нещо като разпит.

— Да пристъпим към въпроса — предлага Пол; вероятно след час ще ходи да играе тенис с кмета.

— Хайде, давай — казвам му.

— Добре. Първо: Къде беше на осемнайсети ноември късно вечерта?

— На работа. Цялата нощ. — Вече съм казвал това на Пол и ние с него неведнъж бяхме преповтаряли скалъпеното алиби. Но не бяхме навлизали в болезнени подробности, защото нямаше да е толкова важно, ако признаех за убийството. Сега обаче е напълно уместно. Пол иска да го повторим отново, за да сме сигурни, че сме на „същата страница“.

— Докога стоя? — Той и това знае, или поне какво е отбелязано в присъствената книга.

— До около три и двайсет сутринта. Работих върху една сделка, която се надявахме да изповядаме на другия ден.

— Може ли някой да потвърди, че си бил там?

— Ами очевидно, нали съм се разписал на излизане от сградата. — Имам предвид жената от охраната, която се изненада, че ме вижда да влизам в сградата от задния ескалатор някъде след три часа сутринта. Толкова ясно си спомням обяснението на изненадата й, че сега сърцето ми прескочи удар: Само се стреснах малко. Влязохте от южния вход и сте извървели целия този път до ескалатора за паркинга.

Но Роджър Огрън вече е разговарял с нея, както и Къмингс. Като по чудо тя казала, че не си спомня за мен в онази нощ. Уверила и двамата, че проверява кой влиза и че няма начин някой да преправи часа така, че да изглежда, че е бил цяла нощ на работа.

— Ти си вписал часа, наред с името си — отбелязва Пол.

— Да. Разписал съм се, че си тръгвам някъде към три и двайсет.

— Но на влизане не си.

— Ами то е като във вашата сграда. Подписваш се при влизане, само ако си отишъл след седем вечерта. Хората, които работят цял ден, вписват само часа, в който си тръгват.

— Значи фактът, че няма подпис при влизане, а само при излизане, означава, че не си влязъл в сградата след седем вечерта.

— Правилно.

— В такъв случай, ако не си измамил жената от охраната, а тя твърди, че не си, значи си бил и сградата до три и двайсет сутринта.

— Да. Но… — и тук бяхме обсъдили внимателно загадъчното влизане на служител на „Макхенри Стърн“ в три и десет — точно преди да си тръгна през нощта, изтичах до денонощния магазин, за да си взема чаша кафе. Там го правят много по-ароматно от помията от нашите автомати за кафе.

— Но ти всъщност не си стигнал до магазина — казва Пол. Пол изпратил следовател в магазина, който забелязал охранителните камери вътре. Камери, които щяха да ме запишат онази нощ, че съм влизал в магазина. Или нямаше да ме запишат, ако не съм влизал.

— Не — отговарям. — Докато вървях по улицата, изведнъж реших, че колкото съм работил, толкова. Реших, че ако не се прибера да поспя малко, щях да изглеждам като сдъвкан и изплют. Затова се обърнах и влязох обратно в сградата, качих се по стълбите, взех си нещата и си тръгнах.

— В три и трийсет.

— Точно така.

— Но не си се разписал, че излизаш, когато си изтичал да си вземеш кафе от магазина.

— Не. Ако се върнеш веднага, не те карат да го правиш.

Вземете го предвид, Роджър Огрън. Следите ми са прикрити. Физическо доказателство, че съм работил цяла нощ, обективно доказателство, написано черно на бяло. На Пол и Манди, разбира се, им е по-ясно, отколкото на мене и ние споделяме един безмълвен момент на празнуване. Манди може би е по-малко ентусиазирана от нас, мъжете.

Добре. Стига сме празнували. И тримата знаем, че тук-таме има пролуки.

— Същата нощ ми се обади Нейт Хорнзби. Мой приятел. Работи във фондацията заедно с мен.

Реших, че си все още в кабинета си, беше ми казал той по служебната ми гласова поща, съобщението, което бях прослушал на другата сутрин. Търсих те и у вас, но те нямаше.

— Обаждал ми се, защото човекът, който трябваше да произнесе реч по време на обяд, организиран от фондацията, се отказал в последния момент.

— В колко часа е било обаждането? — пита Пол.

— О! — погледът ми небрежно се отмества към тавана, после отново към Пол. — Някъде около девет и половина.

Думите ми предизвикват смълчаване в стаята. Току-що посочих приблизителния час на убийството.

— Нейт ще потвърди ли? — пита Пол предпазливо.

Почесвам брадичката си и въздишам. Лицето на Пол помръква леко от колебанието ми. „Не ме карай да зарязвам работата“, мисли си той.

— Повече от сигурно — отговарям. — Не си спомням дали двамата говорихме, или той беше оставил съобщение на гласовата ми поща.

Пол поглежда към Манди, после към пода. Само за секунда, мислят си те, само за секунда поиска да ни накараш да си помислим, че може би си невинен. Моментът е неловък, адвокатите ми не искат да знаят дали паметта ми е неточна или ми прави услуга. Склонни са обаче да приемат последното. Пол се пресяга за чашата си с вода, която съм му поднесъл.

Най-накрая Манди се намесва.

— Телефонните записи ще покажат, че е имало обаждане. Но те ще запишат само връзката и времетраенето на телефонното обаждане. Записите няма да ни кажат дали човек, или телефонен секретар е отговорил.

— Ако гласовата ти поща се е включила — добавя Пол, като оставя отново чашата върху подложката, — ще са били нужни няколко секунди да се чуе твоят поздрав, после кой знае колко време му е трябвало на него, та да остави съобщението си.

— Дълго ли беше съобщението му? — пита Манди, издавайки объркването си от онова, което се е случило. Поглеждам я и тя бързо се съвзема. — Имам предвид, много ли неща каза той…

— Разбирам какво имаш предвид — прекъсвам я. — Не. Съвсем малко. Че мъжът нямало да дойде, да сме поговорили за това утре, толкова горе-долу.

— Бил си зает през това време — вмята Пол. — Не си имал време да говориш.

— Точно така.

— Значи, ако двамата сте разговаряли лично, разговорът е щял да бъде кратък.

— Минута-две най-много. Запис по телефона вероятно ще трае също толкова, както ако остави съобщение на гласовата поща.

Пол всъщност се усмихва, когато казвам това. Тук той не вижда никакво противоречие. — Някой друг може ли да потвърди, че си работил цяла нощ?

— Секретарката ми, Дебра Глац, би трябвало да си спомни, че съм работил до късно. Дори мисля, че й оставих съобщение по гласовата поща, преди да си тръгна. — Надявам се Деб да си спомни също и състоянието на кабинета ми, когато го видя на другата сутрин: празните опаковки от закуски, изстиналото кафе. — На другия ден имах настинка и почти не бях спал и Деб ми каза да се прибирам вкъщи. Отвърнах й, че е невъзможно заради важната среща и нещо от този род.

Пол присвива очи.

— Добре е, че си оставил съобщение. Колкото до това, че си бил настинал и не си спал достатъчно… е, както можеш да си представиш, то може да се окаже нож с две остриета.

Причината, че не бях спал, иска да каже Пол, и причината, че съм настинал, може да се обясни с това, че съм бил зает да се спотайвам край чужди къщи и да убивам разни жестоки лекари.

— А някой друг от офиса? — пита пак Пол. — Може и други хора да са останали да работят до късно… не чак толкова до късно като тебе, разбира се, но може някой да те е видял.

— Нямам такъв спомен.

— Питам се дали ще си струва да разпитам твоите колеги — Пол поглежда за помощ към мен. Той не иска да разпитва из офиса, а само да се увери, че никой друг не ме е видял онази нощ.

— Не бих си правил труда — отговарям простичко. Манди пише нещо в бележника си. Той го е извършил! Той е виновен!

Тогава си спомням за Франк.

— Партньорът, с когото работих по проекта, вероятно знае, че съм работил до късно. Името му е Франк Тилър. Той не може да потвърди, че съм бил там, но може да каже, че проектът е бил голям и от особено значение за мене.

Манди записва това.

— Близки ли сте двамата?

— Той може би е най-добрият ми приятел във фирмата.

— А Нейт Хорнзби?

— Той също ми е добър приятел.

— А секретарката ти?

— И с нея имахме добри отношения.

— Очакваш ли всички те да ни съдействат?

— Така мисля. — Не бях разговарял с нито един от тях след арестуването ми. — И тъй, доволни ли сме?

Пол се обляга напред и подпира лакти върху коленете си.

— Алибитата са трудна работа — казва ми той и по някакъв начин чувствам, че това е началото на дълга реч. — Практически ти проточваш врат, когато прилагаш алиби. Технически, щатът поема бремето да докаже вината ти извън всякакво съмнение. Това не се променя, технически. Но в действителност, когато защитата каже: „Той е бил на работа“, ние поемаме бремето да докажем това пред съдебните заседатели. С други думи, можеш да забравиш за всички други недостатъци в доказателството на обвинението. Можеш да забравиш за тяхната неспособност да те вкарат в къщата на Райнартови. Забрави за тяхната слабост по отношение на мотива. Забрави за всички други заподозрени, за които ние можем да загатнем. Ако ти кажеш на съдебните заседатели, че си бил във фирмата и те не ти повярват, ще бъдеш осъден.

Изучавам пръстите си.

— И ти се безпокоиш, че не си в състояние да докажеш, че съм бил във фирмата.

— Да, честно казано, безпокоя се. И ще ти кажа още нещо: веднага щом внесем известие за алиби, Роджър Огрън ще задейства почти всички свои източници да го опровергаят. Повече, отколкото вече има.

Изведнъж гърлото ми пресъхва, посягам за чашата си с вода. Ръката ми трепери, докато я поднасям към устните си.

Ние седим смълчани, всеки вглъбен в мислите си за алибито. Аз, мислейки си колко умен се чувствах, когато напусках сградата онази нощ, след като преправих присъствената книга. Моите адвокати — вероятно мислейки си, че са попаднали на поредния криминален подсъдим, който е надхитрил себе си.