Дейвид Елис
Опасна игра (42)

40

Тази вечер не вали сняг, но траверсите са хлъзгави и студени, и се страхувам, че при най-малкото погрешно движение ще полетя надолу към съседния заледен двор. От двайсет минути седя на това неудобно място и наблюдавам с бинокъл къщата му, чакайки го да излезе.

За да дойда дотук, използвам редица преки пътища през неоградени места и задни дворове. Къщите в тази аристократична част на Хайланд Удз са притихнали в студената вечер, снегът по покривите им на места се е стопил и останалите петна напомнят на недовършен пъзел, от комините се вие дим. Движа се с нормален ход, твърдият, три-четирисантиметров сняг хрущи под подметките ми, създавайки впечатлението, че просто се разхождам наоколо, нищо повече. Това обаче не ми пречи да покрия лицето с шала, напомнящ за една друга не толкова отдавнашна нощ, когато не се бях замислил достатъчно върху предимствата на анонимност.

Няма таен път за бягство, нито дървета, които да ме прикриват. Но всичко ще е наред. Този път плановете ми не включват да разнасям със себе си труп. В най-лошия случай ще решат, че съм крадец, но вече съм обвинен в нещо по-тежко. Въпреки това в походката ми се усеща предпазливост, а очите ми шарят наоколо. Предпочитам да не ме видят.

Ако за истинския характер на човек може да се съди по това, което прави, когато никой не го вижда, то какво ли биха казали за мен? Обичам да наблюдавам. Аз съм един зрял човек с мисли на юноша, който наднича от скривалището си, крие се в сенките, играе си с хора-кукли. Аз съм този човек, аз съм онзи човек. Аз — това си ти.

Изкачвам дванайсетте стъпала към верандата възможно най-предпазливо, като прехвърлям бавно тежестта на тялото си от стъпало на стъпало. Един-два пъти хвърлям поглед към съседните къщи зад неговата. Горните им етажи са тъмни, а те са твърде далеч от мен, тъй като задните им дворове, как то и неговият, са доста дълги. Изобщо няма да ме видят. От тази страна входът е много по-закътан, отколкото предната врата.

Качвам се на верандата и се приближавам до стъклената врата. Какви ли са шансовете той да я е отварял миналата нощ, независимо от ниските температури? При положение че мрежестата врата е затворена, той едва ли е забелязал, че езичето на бравата на стъклената врата е в положение „отключено“.

Бинго.

Вратата се плъзга и мигом се разнася пронизителният звук на алармата. Отварям мрежестата врата, отивам до предната врата и „обезоръжавам“ алармата с четири бързи натискания с показалеца. Минавам покрай стълбището и влизам в кухнята. Те имат голям килер, в който може да се влиза, с най-различни сухи храни, наредени по рафтовете. На един от тях има струпани телефонни указатели и малка тъмнокафява плетена кошница с връзка ключове. Без съмнение, резервни ключове. Довечера ще им направя дубликати и ще ги върна, преди да са разбрали, че липсват.

На втория етаж се помещават три спални и две бани. Едната от стаите е превърната в кабинет, до двете задни стени е поставено Г-образно черно бюро. В единия край на бюрото е сложен компютър, а до него са подредени няколко книги с твърди корици, придържани от мраморни ъгли за книги. На стената виси снимка, изобразяваща него и жена му; той е с шапка и носи тога, тя е облегнала глава на рамото му, широко усмихната. Дипломите му също са на стената — от Йейлския университет и от щатския университет за магистър по бизнес администрация; и на двете дипломи името Майкъл Рудолф Спровиери е изписано с красив плътен шрифт.

Втората спалня вероятно е за гости; в нея има двойно легло под прозореца със спуснати щори и разтворена дъска за гладене. Върху леглото се виждат пет отворени кутии с най-различни неща в тях, предимно дрехи, половината от които опаковани. Подаръци за празниците, предопределени за връщане на доставчиците. В тънка, дълга кутия лежи вратовръзка, може би най-грозната, която съм виждал пурпурночервена с една много голяма сребърна звезда в средата. Опитвам се да си представя изкуфялата леля, която е решила, че това е един толкова миличък подарък.

В семейната спалня са дрешниците, в които също може да се влиза — тях виждах от наблюдателния си пост отвън. Леглото е голямо, с воден матрак, както се оказа, след като го натискам. Таблото на алармата е на стената до вратата, малката лампичка свети с постоянна зелена светлина.

Неговият дрешник е до алармата. Вътре няма много неща. Чорапи… бельо… пуловери… Летните му дрехи не са в тази стая. Вероятно са в мазето. Добре.

Отивам до прозореца и поглеждам навън през бинокъла си. По това време на годината Хайланд Удз наистина представлява същинска пасторална сцена; снегът е прилепнал по клоните, спокойната елегантност е постигната от зимната премяна. Но в тъмното не се вижда много.

Гледката от прозореца му е чудесна. Оглеждам с бинокъла къщите една по една. Виждам хората в кухните им, в детските им стаи, виждам дори една двойка да се забавлява в спалнята си. Изумително е какво правят хората при дръпнати настрани завеси. Нима не съзнават, че навън може да има хора като мен? Продължавам да местя бинокъла, докато намирам онова, което търся.

Налага се да застана в най-лявата страна на прозореца и да гледам възможно най-вдясно, но мога да го видя. Дъбът, до който обикновено чаках, се намира на двайсетина метра от къщата, точно срещу хълма, който води към гората. Газовата скара на задната веранда е все още там. Малката маса с чадър по средата. Дървените пейки са около нея, само една липсва от дясната страна. Вероятно е заключена някъде в някоя стая за веществени доказателства.

Видях те, господин Калиш.

Плъзгащата се стъклена врата е сменена. Доколкото разбрах, полицията приключила с разследването на тази стая преди седмица. Рейчъл беше подменила вратата, вероятно и килима. Не мога да го твърдя, тъй като завесите са спуснати.

До леглото му има телефон. Избирам номера и изтеглям кабела до мястото си до прозореца. С лявата си ръка държа бинокъла пред очите си и след малко отново откривам къщата й. Ето я и нея, в спалнята си на горния стаж, в зелен пуловер; дългата й тъмна коса се спуска безжизнено по раменете й. Чувам прищракване, когато тя вдига слушалката.

— Ало?

— Рейчъл Райнарт? — Този път провлачвам думите като южняк. Не трябва да допусна гласът ми да потрепери точно сега, но като чувам гласа й, отново ми се завива свят. Дори когато говори по телефона, тя звучи адски секси.

— Да. — Едно много колебливо „да“. Очите й се присвиват, челото й се набръчква.

— Казвам се Джефри Флаурс. Репортер съм от телевизия КТЕЛ в Луизиана.

— Аз прехвърлям всички обаждания към…

— Към вашия адвокат, мадам, да, знам. Не ви моля да ми кажете нито дума. Позволете ми само да ви обясня моето предложение към вас и тогава можете да затворите, ако искате. — Продължавам с някакви измислици за документален филм за домашно малтретиране, който правя и искам да продам на телевизионния канал и че това ще я обрисува в най-завидна светлина. Замислям се дали да не сваля ципа си, но се отказвам. Не трябва да допускам да ме хванат със свалени гащи.

Тя ме оставя да продължа още две минути, преди да ме прекъсне: благодаря, но не, благодаря и затваря. Отдалечава се от прозореца, изчезва от погледа ми.