Дейвид Елис
Опасна игра (21)

19

Когато вратата се отвори отново половин час по-късно, ме лъхна на одеколон — „Поло“, струва ми се — или на одеколон за след бръснене. Заедно с Къмингс влезе още един мъж — нисък, набит чернокож. За разлика от Къмингс, чийто възел на вратовръзката беше разхлабен, а ризата му — с навити ръкави и разкопчана на врата, другият изглеждаше безупречно. Имаше ситно къдрава, ниско подстригана коса и носеше очила с тънки метални рамки. Беше облечен с антрацитносив костюм, снежнобяла риза с твърда яка и ярка морава вратовръзка. Той остави на масата няколко кафяви папки и магнетофон, чийто кабел пъхна в контакта. После седна откъм късата страна на масата, точно зад магнетофона и папките. Къмингс остана прав зад него, със скръстени ръце и поглед, неотлъчно насочен в мене.

— Господин Калиш, казвам се Уолтър Дено. Лейтенант съм в Зона едно. — Той протегна ръка, която поех.

— Много хубаво — казах.

Той вирна глава.

— В какъв смисъл, господин Калиш?

— Разпит на равни начала.

Това, че подхвърлям расистка забележка към това ченге, за да го предизвикам, не е в характера ми. Но искам да го влудя. Искам да го извадя от равновесие. Защото и аз се чувствам така донякъде. Трийсет минути оставен съвсем сам в гореща, задушна сива стая, изпълнена с миризма на адреналин и страх: от мишниците ми капе пот, устата ми лепне и горчи, задникът ми се ожули от този непрощаващ дървен стол — готов съм да призная и за отвличането на Линдбърг.

А и Къмингс доста ме разтърси, не мога да го отрека. Бях толкова дискретен по отношение на чувствата си към Рейчъл, понасях немалко обиди от колегите ми във фондацията по този въпрос, за да разбера сега, че не било кой знае каква философия да ни свържат двамата. Тъй че, той вероятно е схванал истината за подбудата ми. Чудесно. Марти и Рейчъл, „на клона заедно седят“. Но на него му трябва повече, струва ми се.

Дено въздиша тихо, сякаш от съжаление към мене.

— Разбрах, че отричате вие и госпожа Райнарт да сте имали интимна връзка, така ли е?

— Изобщо не съм казвал подобно нещо.

— Значи признавате.

— Не. Не отговорих на нито един от тези въпроси.

Той махва с ръка.

— То е същото като отричането.

— Наистина.

Дено се накланя леко, без да променя безизразното си лице. Повдига с пръст очилата на носа си и облизва устни.

— Марти. Ти знаеш и аз знам, че имаш връзка е госпожа Райнарт. Това е нещо, което можем да докажем, и то веднага. Отричането няма да помогне нито на тебе, нито на нея — гласът му е силен, но равен, почти любезен. Като на професор.

— В такъв случай се питам — казвам аз, — защо съм ви нужен?

— Нужна ни е помощта ти да разберем това.

— Искате да улесня работата ви.

Дено се замисля за момент, после кима важно.

— Добре. Да. Все още ни се губят някои подробности. Като например, ти ли нахлу с взлом? — той отваря една от папките, разлиства няколко страници и доближава една до лицето си. — Струва ми се, че имаш солидно алиби. Бил си на работа до около три и половина сутринта. Заради някаква милион доларова сделка с твоя шеф… как му беше името? — Дено поглежда през рамо към Къмингс. — Франк някой си, нали?

— Тилър — уточнява Къмингс, без да сваля очи от мене. Аз бавно се изчервявам.

— Както виждам — продължава Дено, — ти не се тревожиш, Марти. Кажи ни истината и ще те пуснем да си ходиш още днес. Ще те зачеркнем от списъка.

— А ако не проговоря?

— Тогава ще ми е чудно защо. — Дено се обляга назад на стола и махва с ръка. — Първата част от този отговор е съвсем проста. Ти закриляш Рейчъл. Мислиш, че докато Рейчъл няма приятел, тя е чиста. Няма мотив, нали?

— А втората част?

— Втората част е, че ти криеш нещо.

Свивам рамене.

— Но имам солидно алиби, нали?

— О, да, ти не си бил в къщата — казва лейтенантът. — Но това не значи, че не си съучастник. Преди или след това. — Сега той на свой ред свива рамене. — За мен няма значение. И в двата случая е равносилно на дърпането на спусъка. Знаеш как действа законът при съучастничество, нали? Не сте ли го учили в юридическия факултет?

Този човек ми намеква между другото, че знае всичко за живота ми.

— А обаждането ти на Рейчъл на другия ден? „Те имат ли някакви улики?“ Питаш я: „Всичко ли е спокойно, мила?“

Вдигам ръка до челото си, учестеният ми пулс разтреперва дланта ми. Трябва да мисля. Мисли!… Мисли!… Мисли!

— Говори ни, изясни нещата. Помогни ни да разберем. Забрави за съучастничеството. Може би си чист. Лично аз смятам така. Но ние знаем, че тя е говорила с теб какво е станало. Прав ли съм?

Поглеждам го.

— Интересно ми е какво ти е казала. Може би, че е стреляла при самозащита.

Тук ме настъпва по мазола.

— Какво?

— При самозащита — повтаря той спокойно.

— Може би тя изобщо не е стреляла в него.

Дено поклаща глава в знак на несъгласие.

— Не, стрелецът е тя. Знаем го като факт.

— Как така?

Той ме поглежда с предупреждение в погледа: Не преминавай. На този въпрос отговор няма да има, нито място за спор. После изражението му се смекчава.

— Мисля, че Рейчъл е споделила с теб, че тя е убила съпруга си, Марти. Нали?

— Не.

— Тогава, какво ти каза?

— Нищо.

Дено въздъхва и клати глава разсеяно.

— Ние знаем, че бракът на Райнартови не върви. Марти… — сега погледът му е искрен, насочен право в мене — ние знаем, че той й е посягал. Знаем това.

Челюстта ми увисва.

— Откъде… Защо го казвате?

— Хайде, Марти — гласът му е почти успокояващ. — Жените бъбрят. Някои от приятелките й от фондацията… Тя е споделила с тях. Но мисля, че и с теб го е споделяла.

Дясната му ръка се стрелна нагоре с длан, полусвита в юмрук. Главата на Рейчъл се завъртя рязко надясно. Косата и ръцете й се размятаха бясно във въздуха, краката й се огънаха и тя падна заднешком на килима.

— Може би след толкова време — продължава Дено — Рейчъл не е могла да издържа повече. Може би не е трябвало.

— Става все по-лошо — каза ми тя.

— Трябва да направим нещо, Рейчъл. И то веднага.

Ако не беше влязъл с взлом, сега това нямаше да се случва. Ако не й се беше обадил на другия ден, сега това нямаше да се случва. Ако не си беше подготвил валидно алиби…

— Ония синини по лицето на Рейчъл — гласът на Дено е същият, те са от доктор Райнарт, нали?

Това се случва прекалено бързо. Трябва ми време, за да мисля.

— Това ме кара да мисля, Марти. Кара ме да мисля, че може би тя се е страхувала за живота си. Кара ме да мисля за самозащита.

Доктор Райнарт я удари отново силно по бузата, после я хвана над лактите, както я държеше здраво, той насила я повали на килима и се просна върху нея.

— Това ли ти каза тя, Марти? Че е било при самозащита? Че той е щял да я убие?

Не беше нужно да ми го казва. Аз го видях.

Видях те, господин Калиш.

— В това искам да вярвам, Марти. Наистина, искрено го искам. За мен този човек е бил отрепка. Да вдига ръка на дама като нея. Да я изнасилва — той свива ръка в юмрук и се обляга за момент назад. После отново се навежда напред и ме сочи осъдително с пръст. — Убеди ме, че е било при самозащита и аз няма да я подвеждам под отговорност. Тя ще се прибере вкъщи и ти ще се прибереш вкъщи.

— Грешите за това. Тя не го е направила.

Очите ми са затворени, когато го казвам, но липсата на отговор ми подсказва, че цялото внимание в стаята е приковано към мене. Чувам стола на Дено да изскърцва и отварям очи. Той се е обърнал да погледне Къмингс.

Закривам лицето си ръце и изпускам дълга въздишка. Готов ли съм да направя това?

— Нека поговорим по този въпрос — предлага Дено.

Не съм сигурен за думите, които ще изрека, когато свалям ръце и се вторачвам в очите на Дено. Обмислям трескаво няколко варианта, различните гледни точки се вихрят бясно. Единственото нещо, което ми е ясно засега е, че нямам представа как най-правилно да постъпя и че всяко решение, което съм взел досега се връща, за да ужили Рейчъл. Отговарям тихо:

— Май ще ми трябва адвокат.

Дено изпуска въздишка, но не се забавя да отбележи:

— В такъв случай и двамата сте арестувани — и събира ръце в знак на извинение. — Не ми даваш избор. Ние ще си заемем местата и ще чакаме. Не ми харесват шансовете ти, Марти. Още по-малко пък нейните — той въздиша и се пресяга към магнетофона. — Ето какво ще направим. Ще включа това нещо и ще те попитам имаш ли или имал ли си интимна връзка с Рейчъл. Ти можеш да отречеш или да откажеш да отговориш, или да поискаш адвокат. За съдебните заседатели това ще е един и същ отговор, Марти. Ти възпрепятстваш разследването и си съучастник в убийството. После ще арестувам теб и Рейчъл.

— Нея не може да я арестувате. Тя не го е извършила.

Дено навежда поглед, устните му са издадени напред, тялото му е напрегнато. Показалецът му щръква от масата. Той изговаря бавно:

— Кажи ми защо да не я арестувам.

Подръпвам косата си и стискам силно очи. Винаги има още време да го направя. Мога да почакам минути, часове, дни, ако това ще е правилно. Да. Хайде, ти си. Прочиствам гърлото си.

— Нямам какво да казвам. Не желая да разговарям повече с вас. — Повдигам клепачи и виждам един разочарован лейтенант със стиснати челюсти и присвити очи. — Недвусмислено заявявам, че искам адвокат — и го поглеждам с кисела физиономия. — Така ме учиха в юридическия.

Дено задържа поглед в мене, после кимва важно. Обръща леко глава към Къмингс. Като по даден знак той отпуска едрите си ръце и се отдалечава от стената.

— Ще ни извиниш ли, лейтенант? — пита той, вторачен право в мене.

Дено става, хвърля ми още един последен поглед и излиза от стаята.

— Тед, пак е твой ред — казвам, изпълнен за момент със сила поради отсъствието на Дено. Единият от следователите си тръгва, друг ли идва? — За протокола: вече за трети път искам адвокат. Мисля, че прецедентът беше известен като „Миранда“.

— Да, сетих се.

Къмингс крачи нагоре-надолу, уверявайки себе си, че той е важният в стаята. Отива до едната стена и отчопля люспа ронеща се боя.

— Знаеш, че даваме смъртна присъда в такива случаи — казва той. — Съдебните заседатели обичат да дават смъртна присъда за убийство. Отдавна не сме осъждали жена.

— Стига да можете да го докажете.

Къмингс се усмихва на стената.

— Не мога да кажа, че съм особено обезпокоен за това, Марти.

— Дори да го докажете, тя го е извършила при самоотбрана.

Къмингс счита за необходимо да се разсмее.

— Самоотбрана — повтаря той подигравателно. — Това ми харесва.

— Сам го каза. Той й е посягал. Същата онази вечер — също. — И бързам да добавя: — Вероятно.

Къмингс заема отново мястото си срещу мен.

— Разбира се, Марти, разбира се. Само че, помогни ми да разбера още нещо — той прокарва пръст по масата, сякаш иска да реши уравнението. — Как се е озовал пистолетът долу? А? Колко души познаваш, които държат заредени пистолети в дневните си?

Шах и мат.

— Та нали хората държат пистолет в дома си, за да го пазят? В случай че някой се промъкне вътре, докато спят или нещо подобно.

— Ти къде би държал пистолета си, Марти? — той изпъва ръка напред. — Може би в спалнята, а? Заключен в някой шкаф горе може би? Отговори ми, Марти, щото аз нямам магистърска степен по бизнес администрация като тебе. Що за полза е тази да имаш пистолет, ако ще трябва да слизаш да го вземаш от долния етаж?

— Добре де, държали са го на странно място. Е, и какво от това?

— Дааа, добре. Уместен контрапункт, Марти. О! — той щраква с пръсти и насочва пръст към мене. — Само че прислужницата им ни каза, че докторът държал пистолета в нощното си шкафче. Точно до леглото си. Дааа. В нощното шкафче — той опулва очи. — Поблъскай си главата. И тъй, как се с озовал пистолетът долу, Марти?

— Вероятно докторът го е взел.

— С к’ва цел? Да застреля Рейчъл ли?

— Ами да, може би.

— Да, може би. И тогава тя го обезоръжава, тъй ли? Той е с колко… с шест педи по-висок и с четирийсет и пет килограма по-тежък от нея? Но тя го обезоръжава. О, да, разбира се. После го застрелва при самозащита. О, а после, божичко, това ми харесва — ръцете му се движат енергично, после замръзват във въздуха, сякаш е стигнал до кулминационна точка — после някакъв непознат случайно е наблизо, нали? Излязъл да се разходи в двора й в мразовитата, ветровита вечер… ами да… Та този непознат вижда всичко и си казва: по дяволите, аз преливам от щедрост, ще взема да вляза с взлом, ще вдигна тялото и пистолета и ще офейкам. И тогава Рейчъл, която е действала при самозащита… нали?… променя показанията си и казва на ченгетата, че някакъв мъж нахлул вътре и стрелял в съпруга й — той се обляга назад със самодоволна усмивка. — Ммм-дааа, това трябва да се е случило.

Ние оставяме да минат цели пет минути в мълчание, Къмингс изчаква думите му да проникнат в съзнанието ми. Господи, какви бели петна имам. Оправданието „самозащита“ няма да мине, не и при наличието на разбита стъклена врата и при липсващото тяло. И пистолета. Само ако знаеха, че именно тя свали пистолета долу, за да се защити. Но никое ченге няма да се хване на това. А аз, който изнесох тялото след това, така ли помогнах на Рейчъл? Така ли направих всичко да е наред?

Къмингс става от стола отсреща и се настанява върху масата, плътно до мен. Ръцете му са върху коленете, които са на нивото на очите ми; той навежда брадичка и ме поглежда със съчувствие.

— И ти, и аз знаем, че алибито ти е нагласено — казва той тихо. — Могъл си да подправиш часа в присъствената книга по шест начина до неделя.

Понечвам да възразя, но той повдига леко ръка от коляното си.

— Само ме слушай. И тъй, знаел си, че докторът я е биел, нали? Това можеш да го признаеш. Вие, хората от фондацията, май споделяте тайните си — той изчаква, докато се увери, че няма да отговоря. — Добре. Значи си знаел. Знаел си, че я е налагал с колана си. Господи, дори животните в цирка вече не ги бият с камшици, а той го е правил всяка вечер в спалнята им. Нощ след нощ я е унижавал по този начин. А на всичкото отгоре и сексуално насилие. Божичко! Изнасилване, по-точно. И това те е разтревожило, както би разтревожило всекиго. Нали така? Да забравим, че Рейчъл ти е била интимна приятелка. Мога да го докажа, но да оставим това настрана. Ти все още си й приятел и това те е безпокоило. Затова може би просто си се опитал да й се притечеш на помощ. Това не е хладнокръвно убийство. Това е опит от твоя страна да помогнеш на човек, който е в беда. И то в голяма беда. Излиза обаче така, Марти, че със или без Рейчъл, аз те държа в ръцете си. Единственият въпрос е: дали държа в ръцете си и Рейчъл?

— Не съжалявам, че го убих — казах на Рейчъл онази нощ.

— Наистина ли? — Попита ме тя.

Аз те видях, господин Калиш.

— Не — прошепвам с треперещ глас.

— Не? — пита Къмингс. — Тогава кажи ми защо не. Или повикай адвоката си и аз ще арестувам Рейчъл и сам ще я разпитам. Това ли искаш?

— Не.

Къмингс се размърдва, но остава спокоен.

— Пистолетът не е скочил сам в ръцете ти — продължава той. — Тя ти го е дала.

— Не — отговарям.

— Тогава кажи ми доколко греша.

— Наистина ли? — Попита ме тя.

Наистина. Да, наистина. Не съжалявам. Не, Рейчъл, не съжалявам. Вече всичко е тихо, спокойно е най-сетне, зората се появява на хоризонта. Аз не съжалявам.