Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Line of Vision, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2023)

Издание:

Автор: Дейвид Елис

Заглавие: Опасна игра

Преводач: Мария Неделева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Редактор: Юлия Петрова; Ангелина Михайлова

ISBN: 954-761-121-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18050

История

  1. —Добавяне

18

Хайланд Удз и още четири аристократични предградия — всяко поотделно малко, но като цяло, гъсто населени — бяха сформирали отряд за борба с тежки престъпления, който използва полицейското управление на Хайланд Удз при необходимост. Казвам „при необходимост“, защото в тези райони рядко стават тежки престъпления. Освен по някой арест за наркотици и вероятно за нещо малко по-сериозно от нарушаване на спокойствието и кражба в магазин. Не съм чувал да е ставало убийство в някое от тези градчета. Вероятно това обяснява обръщането на глави, когато влязох в стаята на полицейския отряд. Детективите — трима на брой — сигурно се пръскат от завист, че старият Къмингс е поел случая.

Докато вървя из участъка, се улавям, че го сравнявам с участъците по телевизията. Този е по-чист от тях, с хубави стоманени бюра, с компютър върху всяко, с големи прозорци, които приветстват слънцето, с аромат на кафе във въздуха.

Алекс Николаос, по-младият детектив, който дойде вкъщи с Къмингс, ми предлага чаша кафе, след като сядам. Отказвам и Николаос ме оставя с грижите ми. Оглеждам слабо осветената стая. Нищо повече от четири сиви стени, къса маса в средата и три стола. Нелош опит за сплашване, предполагам, ако не беше носещата се във въздуха миризма на ароматизатор „Пайн-сол“. Питам се коя ли от стените е „еднопосочна“, през която другите полицейски служители зад нея могат да наблюдават и слушат.

Чакам сам двайсетина минути. Седя със събрани ръце, които лежат спокойно върху масата. Няма да доставя удоволствие на скритата ми публика да ме наблюдава как ги въртя нервно.

Вратата на стаята — необичайно дебела дървена врата — се отваря рязко и детектив Къмингс я затваря също тъй рязко зад себе си, че шумът отеква в стените. Той отива до стола срещу мен и се настанява на него. Накланя се напред, поставяйки ръце върху масата, и вперва очи в моите, премервайки ме с поглед. Аз го гледам възможно най-втренчено, което ще рече вероятно не много убедително.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Калиш — подхваща той. — Надявам се да ме извадите от затруднение. Всъщност, надявам се аз да извадя вас от затруднение.

Това е нещо ново. Тия момчета проявяват нещо повече от това просто да ти намекнат, че си замесен в тази работа. Те ме следяха снощи — представа нямам откога. Предполагам, че смятат да настъпят силно, може би да блъфират малко и да видят какво могат да изкопчат от мен. Разпервам ръце, но не продумвам, не за друго, а защото колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

— Наричайте ме Марти. — Това е единственото, което изричам, за да му дам да се разбере, че съм достопочтеният Калиш, който се опитва да покаже от самото начало, че не го е страх. Сякаш аз съм този, който изпитва нужда да счупи бариерите.

— Тед — посочва той себе си.

Сега ние сме Марти и Тед, просто двама души, които искат да си помогнат взаимно. Детективът въздиша, прокарва ръка по устата си и гледа разсеяно.

— Тази работа — продължава той след малко, размахвайки ръка, — този случай е адски неприятен, Марти. Ще бъда честен с тебе.

Кимам с незаинтересован вид, но сърцето ми подскача от неговото признание. Дори в моето състояние съзнавам, че може би това е пълна глупост, че е някаква игра, която той е играл стотини пъти. Но въпреки това се надявам това да е вярно, че този разпит няма да свърши с белезници на ръцете ми, че може би той просто иска да провери отново някоя информация и после ще ме освободи. Храбрият, благороден и самоотвержен Марти, който само допреди минути, когато ченгетата се появиха на прага му, искаше да си признае, сега си възвръща познатата форма на човек, напълно вцепенен от мисълта, че може да иде в затвора.

Къмингс поставя длани върху масата.

— Имаме мъртъв доктор. Имаме съпруга, която се занимава със страничен бизнес, докато докторът остава да работи до късно в „Мърси“. Ето какво имаме. — Той се обляга назад, едната му ръка се връща отново до устата. — Виж, от доста дълго време съм ченге. Разследвал съм всякакъв вид престъпления, нали така? И ако съм научил нещо, Марти, то е, че нещата съвсем не са чак толкова загадъчни. Почти в самото начало извършителят се издава — той раздвижва устни. — Или извършителката.

Размърдам се на стола; разяснението на детектива намира желаната мишена дълбоко в стомаха ми. Както нехайно го подмята, така без съмнение изучава реакцията ми. Най-доброто, което мога да направя, е да си давам вид на объркан човек, какъвто всъщност съм.

— Виж, почнеш ли да се вторачваш прекалено, не откриваш нищо, а понякога, отстъпиш ли само крачка назад, виждаш пред себе си онова, което търсиш.

Кимвам заедно с Къмингс; смръщеното чело и издутите ми напред устни сега остават запечатани върху лицето ми „до второ нареждане“.

— Рейчъл? — питам незнайно защо, сякаш двамата нахвърляме идеи за това как да разкрием убийството.

В отговор той свива рамене, после добавя, натъртвайки на всяка дума с ръмжащ смях.

— Ще разбереш, че аз съм лош комарджия. Пръскам пари за коне, сякаш са тоалетна хартия — той се навежда отново напред и съсредоточава поглед в мене. — Но май съм готов да заложа ипотеката си, че Рейчъл ще иде в пандиза за това.

Преглъщам трудно, но оставам безмълвен. Тук Къмингс напрано ми нанесе силен прав удар — и той, и аз го знаем — и думите напират нагоре към гърлото ми, заедно с озлоблението. Тя не го е извършила. Не е способна да го извърши. Аз го направих… Аз. Но както съм изваден от равновесие, няма да се помръдна. Още не. Преди малко бях захвърлил маската си на безстрашие и не изгарям от желание отново да я сложа.

Къмингс облизва устни, сякаш е изразил просто една мисъл, кой знае? За момент си помислям, че той може да оттегли пророкуването си.

— Виж… Какво пък толкова — продължава той. — Това е против убежденията ми, но трябва да знаеш какво мислим ние тук. — Ръцете му се изпъват пред него и разкриват гъстите косми под болезнено стегнато навитите три пъти ръкави на ризата му. — Видиш ли, ние сме нарочили Рейчъл за това. Искам да кажа… имай го предвид. Знаем, че бракът им съвсем не е бил от най-хармоничните, нали така? — той гримасничи. — А тя има и любовна връзка. Вероятно повече от една. Доколкото знам, се чука с четирима-петима. — Колкото и да е смаян, очите му шарят върху мен при последното му изявление. — Знаеш ли го?

Затварям очи за миг в опит да се въздържа. Знам, по дяволите, знам, че ми го казва за мое добро. Но въпреки преструвките и евтините му подмятания, започвам да вярвам, че Къмингс ми казва какво мисли в действителност. Че убиецът е Рейчъл. Вдигам ръка до масата, за да престана да треперя.

Какво… Какво ще правиш? — Попита ме тя.

Не се тревожи — отвърнах. — Всичко ще бъде наред.

Успокой се, Калиш. Остави го да говори. Нека той свали картите си.

— Но ето каква е работата, Марти. Дори да подозираме Рейчъл, пак остава някой, който ни се губи, някой, който трябва да бъде открит. Каквато е дребна и крехка, тя не е влязла с взлом през стъклената врата сама. Нали така? Всички момчета от участъка тук казват: потърси мъжа, когото тя чука.

Вдигам рязко поглед и ги заковавам в лицето на Къмингс.

— И аз точно това правя — добавя той.

Двамата кръстосваме погледи за момент. Аз съм на ход. Обмислям категорично отричане. Дълбоко възмущение. Очите му обаче ми казват, че не е нужно нито едното, нито другото. Той вече го знае, знае го с такава сигурност, с каквато знае, че косата от челото до темето му никога няма да поникне отново. Той просто иска да го чуе от мене.

Къмингс повдига ръце — бялото знаме.

— Както казах, Марти, искам да ти помогна. Защото ония момчета — той посочва с палец вратата зад гърба си, — ония момчета там вече те виждат седнал до Рейчъл по време на процеса.

Прочиствам гърлото си.

— А ти другояче ли смяташ?

— Да. Виж, аз знам нещо, което те не знаят.

— И то е?

— И то е, че ти не си бил близо до къщата им онази нощ.

Приливът на адреналин до сърцето ми изтръгва от устата ми нещо като стон, звук, който не убягва от слуха на детектива. Пощипвам гърбицата на носа си. Изглежда, че алибито ми е влязло в работа. Да, влязло е. Събирам две и две. Калиш е играчката на Рейчъл. Калиш ревнува от съпруга, иска Рейчъл за себе си. Калиш го е извършил! Я почакай. Калиш има алиби. Следователно Рейчъл го е извършила! Стискам силно очи. Аз ще те закрилям, казах й онази нощ. Или това, или ще поема отговорността, ако те обвинят!

— И тъй, ето къде сме, Марти. Приятелят изглежда гузен. Дори изглежда още по-гузен, като отрича интимната връзка. Затова ето к’во викам аз: нека го изречем гласно. Кажи ми, че си спал с нея. Кажи ми, че съм нрав, че си работил до късно в офиса си онази нощ. И после — фокус-бокус! — прави жест като фокусник.

Оглеждам ръцете си. От мен осезаемо лъха на пот. Миризмата на страх, предполагам, остра и силна. Вътрешностите ми горят, разпалени от истината, която все още не е достигнала до мозъка ми — аз съм отговорен за подозрението върху Рейчъл.

— Да започнем с любовната връзка, Марти. Разкажи ми за нея.

Разкажи му и така ще оневиниш Рейчъл. Кажи му нещо повече от това. Кажи му, че ти си го извършил, а не тя. И все пак не мога да го кажа. Вероятно защото не съм героят, за какъвто съм се мислил, героят, който може да извърши престъпление, но не и да излежава присъда. Може тъкмо това, тъкмо стопроцентовото малодушие да е това, което кара сърцето ми да бие толкова силно, че сигурно Къмингс може да го види през тениската ми. Но има и нещо много повече. Нещо много дълбоко в съзнанието ми, което ми казва да се придържам към основната формула: ако Къмингс иска да му кажеш, недей го прави.

— Ами Рейчъл? — питам.

Едната вежда се повдига върху доста високото чело на детектива.

— Мисля, че в момента би трябвало да се безпокоиш за себе си.

Навеждам глава и затварям очи.

— Ако ти си въпросният приятел, а аз знам, че си ти и не си го извършил ти, а аз знам, че не си… е, тогава тази теория „приятел-приятелка“ няма да се окаже толкова важна в крайна сметка. Може би Рейчъл не е съвсем подходящата заподозряна, като се замисли човек.

Не мога да мисля трезво тук, макар умът ми да е достатъчно бистър, за да съзнавам, че този тип вероятно просто си играе с мене — и все пак духът ми се рее при споменаването на оправдание. За нас двамата. Повдигам лице, за да срещна погледа на Къмингс. Той може да види надеждата в изражението ми. Съучастническия му поглед отново се появява.

— Но нищо от това не може да стане, ако не ми помогнеш. Схващаш ли?

Изпускам дълга въздишка.

— Схващам.

— Тогава да говорим за любовната връзка.

Всеки път, когато стигнем до този въпрос, звънците и свирките секват. Не му казвай! Вече мога да се владея. Започна ли да говоря, тогава Къмингс ще държи положението. Аз го знам и той го знае. А той точно това цели.

— Времето ни е кратко, младежо. Момчетата са готови да действат. Спрямо двама ви.

Ами да действат тогава! С какво разполагат те? Някаква мъглява представа, че бракът на Райнартови не вървял. Някакво предположение, че тя е имала любовна връзка. Това всъщност повдига въпрос.

— Какво те кара да мислиш, че аз съм приятелят?

Къмингс сяда отново на стола, сякаш не може да повярва, че се връщаме в изходното положение. Хвърля ми кисел поглед.

— Боже мой, Калиш. Ако ти не си приятелят, аз съм проклетият Питър Пан. Нося проклети балетни цвички — той рязко се накланя напред. — Будалкаш ли се с мен? Значи го отричаш?

— Просто зададох въпрос.

Той забива пръст в масата.

— Точно сега, ама точно сега имам предполагаемо основание да обвиня в убийство теб и твоята любима. Опитвам се да те оневиня, друже. Ти започваш да отричаш това, както ти казах преди. Криеш нещо, значи не ти е чиста работата.

— Искам да знам защо мислиш, че аз съм въпросният приятел.

— Няма к’во да му мисля толкова. Просто го знам.

— Кажи ми откъде.

Къмингс ме гледа кръвнишки за секунда, после избухва в смях.

— Дааа. Добре. Казвам ти кой ни подшушна за това и може би този човек претърпява злополука на другия или на по̀ другия ден.

— Така, както аз виждам нещата, Тед, няма да вървя никъде, докато не ти кажа онова, което искаш да чуеш. Така че какво мога да сторя на някого от тази стая? — свивам рамене. — Кажи ми кой ти е подшушнал, че аз съм въпросният приятел и може би ще ти кажа нещо, което да те зарадва.

Къмингс стои неподвижен, мечешките му ръце са една върху друга пред него, очите му са присвити от неохотна усмивка.

— Все едно, Марти, но аз мисля, че ще задържа тази информация за себе си.

— Господи! — поклащам глава и махвам с ръка. — Нямаш никаква информация.

Масата се разклаща и Къмингс става от мястото си. Нямах представа, че може да е толкова пъргав с това свое телосложение, като го виждам да се насочва към мене. Спира се пред мене, подпирайки се с едната ръка върху масата, а с другата върху облегалката на стола ми. Завира лице в моето, от него лъха миризма на цигари и на пот.

— Ако ти дам списък на всички, които са те посочили, ще трябва да стоим тук цял ден. — Той е изострил вниманието ми, но за всеки случай се приближава още до мене, носът му почти се допира до извърнатата ми буза. — Може би не предполагаш, че докато ти и Рейчи сте си разменяли погледи по време на малките ви благотворителни сбирки, доста хора са забелязали това, а? Не предполагаш, че твоето име излизаше на първо място от устата им, когато ги разпитвах? — Дори с извърнато лице, чувствам как погледът му се впива в мене. — Имам десет свидетели в един лош ден — той избутва стола ми и се отправя към вратата.

Изкрещявам след него със задавен глас, че искам адвокат, но той само промърморва нещо под носа си и затръшва вратата след себе си.