Дейвид Елис
Опасна игра (82)

80

18-ти ноември, миналата година. Някъде около десет часа вечерта.

Все още никаква следа от Рейчъл. Изглежда, че тази вечер шоуто няма да продължи.

Поглеждам отново към дневната. Пъхам ръце в джобовете на якето си и потропвам с крака в немощен опит да ги поддържам топли. Забивам поглед в стълбището в коридора, очите ми сълзят от вятъра.

Подскачам, като я виждам — моята единствена и прекрасна Рейчъл с черната й като смола коса, дълга до раменете, с добре сложеното й тяло, с блестящите й, дори от разстояние, кехлибарени очи. Изваждам ръката си от джоба съвсем навреме, за да се подпра на дървото и да запазя равновесие. Вероятно е била в хола, а не на горния стаж. Или пък да не би да не съм я видял, когато е слязла по стълбите?

Не мога да различа добре чертите й; прекалено далече съм, за да видя изражението на лицето й. Облечена е в белезникава блуза и сини панталони, което не с обичайното й облекло за случая — обикновено предпочита да е по халат, а понякога ме е изненадвала с нещо като ученическа пола и три-четвърти чорапи. Но тази вечер, докато върви по керамичните плочки на коридора, леко приведена, почти на пръсти, но и някак забързано, Рейчъл е всичко друго, но не и съблазнителна — цялото й тяло като че ли тръпне от болка или може би от страх.

За да не се виждат белезите.

Все тъй леко приведена, тя стига до дневната, едната й ръка е пъхната под блузата. Отива до бара. Застава до тъмномахагоновия плот с гръб към мене. Непрекъснато поглежда към тавана — дали не се ослушва за съпруга си на горния етаж? Посяга с трепереща ръка към кофичката за лед. Изважда няколко кубчета, но бута чашата и кубчетата лед се разпиляват върху плота и на пода.

Тя отново извръща глава нагоре.

Случва се само когато е пиян.

Изправя чашата, слага пак лед в нея и взема бутилка с алкохол. Напълва чашата и се опитва да събере разпиляния лед. Ръката и обаче трепери толкова силно, че едва успява да сложи кубчетата обратно в кофичката.

Другата й ръка остава пъхната под блузата й.

Пак поглежда нагоре, но не право към тавана. Този път погледът й е отправен към стълбите в коридора. Сега ръцете й са неподвижни.

Тромави, несигурни крака стъпват на последното стъпало, после на плочките в коридора. Доктор Райнарт е по карирана риза с навити ръкави, напъхана небрежно в панталоните му. Движенията му са бавни и непохватни. По едно време той се спира в коридора и подпира ръце на стената, за да се задържи прав.

Докторът още не може да види Рейчъл; тя продължава да стои до бара, който е до външната стена на дневната. Но Рейчъл вече е оставила чашата с питие върху плота и бръква зад подредените там бутилки. Измества ги напред и изважда другата си ръка изпод блузата. Зървам проблясване на стомана, когато ръката й, стискаща предмета, се повдига над бутилките и се спуска зад тях.

Премествам се и напипвам дървения под на верандата. Намирам се на не повече от шест метра от стъклената врата. Верандата се издига на три стъпала от тревата и ми предоставя достатъчно място, за да клекна, без отвътре да ме виждат. Подпирам се на верандата и чувствам, че и моите ръце треперят като ръцете на Рейчъл.

Външната лампа на верандата не свети, така че те не могат да ме видят, освен ако не се вгледат навън. А когато доктор Райнарт влиза в дневната, той не поглежда през стъклената врата.

Спира се и се вторачил в Рейчъл. Тя се пресяга за чашата върху бара, но докторът, без да се помръдва, й казва нещо, от което тя спуска ръце до тялото си. Той не проговаря нищо повече, само я гледа кръвнишки.

Рейчъл е притеснена. Приглажда кичур коса назад от челото си, после отново спуска ръцете си. Тя му говори нещо, като кима отстъпчиво, но той не продумва. Накрая тя взема чашата и я предлага на съпруга си. Той не я поема и тя я оставя на плота, близо до него. Докторът замахва с дясната си ръка и помита чашата и златистото й съдържание върху килима. Рейчъл неволно отстъпва назад, произнася някакво извинение, после кляка, за да вдигне чашата и леда. Сега е обърната с лице към мен. За първи път виждам лицето й. Забелязвам драскотини и синини по бузите й.

Белези, които могат да се видят.

Рейчъл се изправя, отдалечава се от мен и се приближава към съпруга си. Вдига ръце като за помирение; опитва се да го успокои.

Докторът тръгва с несигурни крачки към съпругата си, която не помръдва от мястото си. Сега двамата застават лице в лице. За разлика от бавната му походка, той светкавично замахва с полусвитата си в юмрук ръка. Главата на Рейчъл се завърта рязко надясно, косата и ръцете й се мятат бясно във въздуха, краката й се огъват и тя полита заднешком към килима. Пада тромаво върху единия лакът, после се търкулва и остава просната по корем. Докторът кима одобрително глава, с израз „така ти се пада“, когато Рейчъл докосва с ръка увеличаващата се синина под окото й.

Тя успява бавно да се изправи на крака и отново притиска ръка в бузата си, цялото й тяло трепери.

— Знам как ще свърши това — беше ми доверила тя само преди няколко дни. — Той ми каза как.

Доктор Райнарт се приближавало нея. Хваща я над лактите и я разтърсва. Рейчъл освобождава едната си ръка и замахва немощно към лицето му.

Аз вече съм на верандата, приклекнал като кетчър, и наблюдавам този ням филм на ужасите; друг звук освен туптенето на пулса ми няма. Единственото, което ме отделя от стъклената врата, са дървената пейка и масата на верандата.

— Кажи ми как, Рейч.

Доктор Райнарт отново сграбчва Рейчъл. Стискайки я като в менгеме, той я дърпа надолу и насила я поваля на килима. След това разкъсва блузата й.

— Първо ще ме изнасили. Така ми каза — че ще ме изнасили и после ще ме убие.

Аз хващам здраво дървената пейка и бавно се изправям.

От удара стъклото се счупва; необходим е втори удар с пейката, за да направя голяма, макар и назъбена дупка.

Главата на доктор Райнарт се извръща по-бавно, отколкото би трябвало да се очаква, при вида на нападател в дома му. Както е просната по корем, Рейчъл сграбчва здраво ръцете му. Той се мъчи да се освободи, мъжката му сила надделява както над пиянското му състояние, така и над съпругата му.

— Какво… — доктор Райнарт, освободил се от ръцете на Рейчъл, се изправя, когато аз промушвам и другия си крак през зеещата дупка, а другият ми крак натъпква парчето стъкло по-дълбоко в килима.

Доктор Райнарт поема удара ми; двамата оставаме за момент приклещени в стегната хватка, образувайки нещо като палатка над Рейчъл с изпънатите си тела. Пускам лявата си ръка и я забивам някъде до челюстта на доктора. Той изохква и разхлабва хватката си.

Освобождавам се от него. Той хваща глезена ми, но аз стигам до бара и бъркам зад бутилките.

— Какво… — доктор Райнарт се смразява, ръцете му бавно се вдигат в знак, че се предава. — Чакай… слушай…

— Млъквай! — Устата ми се пълни със слюнка. Държа пистолета пред себе си, ръката ми трепери. — Рейчъл, отдръпни се. — Споменаването на името й ме усмирява.

Тя се подчинява, отдръпва се от съпруга си и тръгва към мен. Съпругът й наблюдава всичко това, изразът на лицето му се мени между ужас и объркване. Той връща погледа си към мене и промълвява:

— Аз… те познавам.

— Повече няма да я нараняваш. — Вдигам пистолета и го насочвам към лицето на съпруга на Рейчъл.

Рейчъл затаява дъх.

Доктор Райнарт хлипа, после се разридава. Урина оцветява панталоните му; коленете му се подкосяват.

— Недей — умолява ме той. — Господи, недей.

Премигвам бързо, тялото ми трепери. Рейчъл стои отстрани име наблюдава; мъжът й едва се крепи на крака, на път е да падне на колене, вдигайки патетично длани в знак, че се предава.

Ожесточавам се.

— Всичко свърши.

Представял съм си този момент неведнъж, но никога по този начин. Доктор Райнарт, подмокрен и треперещ, разбитата врата като фон, студеният въздух свири в топлата дневна, моята красива Рейчъл стои отстрани, с разкъсана блуза и очаква да я спася.

Лавина от картини ме засипва. Рейчъл, просната върху леглото, се извива от болка, докато мъжът й я налага с колана си. Рейчъл пищи безмълвно, докато докторът я шамаросва през лицето. Нашият съвместен живот с нея — в тихо място в провинцията, далече оттук; Рейчъл се занимава с благотворителната си дейност, аз работя някъде, вероятно като консултант. После виждам племенника си. Томи, наближаващ трийсетте си години, превърнал се в млад мъж, с квадратна брадичка, възмъжал глас, с късо подстригана коса, дошъл на свиждане в затвора.

Изпускам нервна въздишка. Вече всичко ще бъде наред. Знам го със сигурност, без никакво основание. Нямам план, нито гаранция за живот с Рейчъл. Знам само, че доктор Райнарт никога повече няма да посегне на моята единствена любов. А това ми е достатъчно.

Сега пистолетът е отпуснат до тялото ми, допрян до бедрото ми. Не оказвам съпротива на ръцете на Рейчъл. Тя хваща с едната си ръка китката ми, а с другата издърпва пистолета и прави крачка встрани. Оставам неподвижен за момент, взирам се в празната си ръка, чувствайки как адреналинът ми спада.

Доктор Райнарт въздъхва с облекчение.

— Слава богу — промълвява той, — слава богу.

Вдигам поглед — не към Рейчъл, а към мъжа, който едва се крепи на краката си. Започвам да говоря, за да отправя предупреждение към доктора, но гласът ми е заглушен от силен гърмеж. С периферното си зрение виждам блесналата светлина от изпънатата напред ръка на Рейчъл.

Първият куршум попада право в гръдната кост на доктора. Той отстъпва крачка назад, замръзва за част от секундата, после поглежда надолу, сякаш е полял с кафе вратовръзката си. Вторият куршум го застига, преди да е вдигнал поглед; тази дупка едва се вижда отделно от първата — и двата изстрела са попаднали почти на едно и също място.

Кръвта се разлива по бялата карирана риза като разлято върху линолеум питие. Доктор Райнарт прави две-три немощни стъпки напред, влачейки крака и притискайки с ръце раната си, след което се строполява на килима.

Рейчъл насочва пистолета към себе си.

— Не! — изкрещя вам и се хвърлям към нея. Тя се преборва с мен и допира пистолета до слепоочието си. Лицето й се изкривява и облива в сълзи.

— Остави ме да го направя — умоляваме тя. — Моят живот скърши. Чакаме затвор.

Хващам ръката й, която държи пистолета. Рейчъл не оказва съпротива; оставяме да взема пистолета от ръката й, после се свлича на пода. Коленича до нея.

— Никой няма да отиде в затвора — казвам й. — Той щеше да те убие, Рейчъл.

— О, я помисли за това, Марти! — тя сяда и обхваща с жест стаята. — Виж какво стана тук!

Ставам и започвам да крача нагоре-надолу, пистолетът е все още в ръката ми. Отивам до доктора и обикалям на пръсти около тялото му. Навеждам се и доближавам лице до неговото. Застиналите очи на доктора са насочени с празен поглед към тавана.

— Върни ми пистолета — казва тя. — Нека свърша с това. Ти все още имаш шанс.

Изправям се.

— Нападател е проникнал с взлом — казвам аз и свалям ципа на якето си. — Не си могла да видиш кой е. — Посочвам към счупеното стъкло на вратата. — Нападател. Разбра ли?

— Какво… какво ще правиш?

Вече бях претърколил доктора и сега напъхвам една от отпуснатите му ръце в ръкава на якето ми. Действам бързо, за да загърна тялото в палтото. Натъпквам пистолета в джоба на панталона си и отивам до Рейчъл. Приклякам до нея и обгръщам с ръка брадичката й.

— За мен няма живот без теб — казвам й аз.

Отивам до стъклената врата, отключвам я и я плъзвам настрани, от което падат още стъкла. Връщам се обратно при мъртвия съпруг на Рейчъл, повдигам го и намествам тежкото тяло върху рамото си.

— Нападател — повтарям й аз. — Не си го видяла. Извръщам се непохватно с тялото на доктора, метнато на рамото ми, и със ситни стъпки се насочвам към задния двор. След това започвам да подтичвам бавно.