Дейвид Елис
Опасна игра (79)

77

Главата ми ще се пръсне, докато седя зад масата на защитата. Макар снощи да бях добавил вода в чашата с уиски. В сравнение с адвокатите ми обаче, изглеждам така, сякаш съм спал като бебе. Очите на Манди са зачервени и подпухнали, косата й, която всъщност винаги е малко в безпорядък, сега е отпусната и още по-разчорлена.

Пол не е „нощна птица“ — в това съм съвсем сигурен, — но сега лицето му е изпито. За първи път днес той не седи спокойно — оглежда залата, бъбри с някои от съдия-изпълнителите. Днес той прелиства бележките си, записва си нещо от време на време, мънка си под носа. Вероятно междувременно ме ругае наум, задето му дадох само няколко часа преднина до момента, когато ще разпита Рейчъл. Но аз знам, че някъде дълбоко в него, огънят на адвокат от първоинстанционен съд, готов да проведе най-важния кръстосан разпит на процеса, гори ярко.

Майкъл Спровиери — предполагам, че се представя със средното си име Руди — ми се обади тази сутрин точно в шест и половина. Аз тъкмо излизах от банята. Също както снощи, бях сдържан, казах му да си кротува. Господи, той няма представа кой е този „Брет“, нито защо му е оставил бележка на колата за бъдещето на компанията му. Може и да разбере скоро.

Прокурорите както винаги бяха по местата си, когато влязох заедно с адвокатите си в съдебната зала. Огрън ни хвърли бегъл поглед и аз улових погледа му. Само кимнах — в знак на нещо като нетърпение и увереност. Той отмести поглед настрани, премигна няколко пъти, може би чудейки се защо, по дяволите, изглеждам толкова развеселен. После възобнови разговора си с Гречън Флеърти.

Съдията влиза в залата и всички ставаме. Негова чест се обръща с по няколко думи към двете страни. Пол му казва, че иска да се приближи до съдийската банка — възникнал е нов въпрос. Пол и Огрън разговарят тихо пред съдията няколко минути. Огрън ръкомаха, докато говори. Най-накрая, намусен, се връща на мястото си. Пол върви спокойно зад него. Негова чест, съдия Мак, поканва съдебните заседатели.

Нито едно лице не е обърнато към мене, докато те заемат местата си. Сега аз съм убиецът. Никой от тях не се съмнява в това.

Рейчъл влиза в съдебната зала и се настанява на свидетелската скамейка. Тя уверява съдията, че е наясно, че е под клетва. Облечена е в тъмносин пуловер с висока яка и червеникава жилетка. Изглежда изискана и елегантна. Не мога да не й го призная. Винаги ще й го признавам.

Пол става и за първи път носи със себе си папка. Оставя я някак непохватно върху катедрата и задържа поглед в нея, за да се увери, че тя няма да се плъзне надолу. Той не обича да работи така („С нахвърляни бележки и поправки“, беше ми казал веднъж), но аз не му бях дал достатъчно време, за да се подготви.

— Госпожо Райнарт, казвам се Пол Райли. Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка с вчерашните ви показания.

— Чудесно — отговаря Рейчъл; тя седи метнала крак върху крак и гледа невинно.

— Ако по някое време тази сутрин пожелаете почивка, моля, кажете ми.

— Благодаря ви.

— Госпожо Райнарт, вчера вие потвърдихте, че понякога съпругът ви, ви е малтретирал.

Ау! Той минава направо на въпроса.

— Точно така. Малтретираше ме.

— Простете ми за картинното описание, но вие казахте, че той ви е налага с колана си.

Тя затваря очи; веждите й леко се повдигат.

— Да.

— Простете ми, но как го правеше — удряше ви веднъж и спираше ли?

— Не.

— Удрял ви е по повече от един път? — Пол почесва брадичката си. Той не е нападателен, но и не е любезен. Съдебните заседатели долавят напрежението.

— Да.

— Много пъти, така ли бихте се изразили?

— Да.

— Приблизително колко пъти?

— Не съм ги броила, господин Райли.

— Ако можехте да ги изчислите…?

— Може би… десет пъти.

— Значи във всеки от тези случаи той ви е удрял приблизително по десет пъти по гърба с кожения си колан.

— Точно така, господин Райли.

— И ви е обладавал против волята ви.

— Казах, че той не знаеше, че е против волята ми.

— Но така или иначе, е било против волята ви.

Тя въздиша.

— Да.

— И очевидно, разпитите на тази тема са много болезнени за вас.

— Да, господин Райли, много са болезнени — в гласа й се долавя гневна нотка.

— Но, госпожо Райнарт, вие сте споделили с много хора, че съпругът ви, ви бие, нали?

Погледът й става кръвнишки.

— Не.

— Не? Не сте ли казали на няколко жени от фондацията, че съпругът ви, ви бие?

— Марти — каза лейтенант Дено, — ние знаем, че той я е биел. Знаем за това.

— Жените приказват. Някои от приятелките й от фондацията. Тя е споделила с тях. Мисля, че е казала и на теб.

— Може и да съм — отговаря бързо Рейчъл. — Сигурна съм, че ако съм го споменала, не съм навлизала в подробности.

— Не си спомняте?

— Не, не си спомням.

— Значи не сте били чак толкова внимателна с тази информация?

Огрън възразява. Съдията приема възражението.

— Е, добре, можем ли да се съгласим, че вие сте казали на някои други хора?

— Казах ви, не си спомням.

— Но изобщо не сте казали на някой от тези хора, че Марти Калиш — Пол размахва ръка с отвращение — ви е досаждал. Нали?

— Казах на онзи адвокат. — Лицето й се отпуска.

— О, ще стигнем и до това. Но освен онзи адвокат, не сте казали на никого. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Не сте казали на никого от тези хора, че именно Марти Калиш е нахлул в къщата ви на осемнайсети ноември, нали?

— Прав сте.

— Добре. През май, миналата година, сте започнали да ходите на психиатър, нали?

— Да…? — очите й търсят да срещнат очите на Пол. Дългите й, тънки вежди се повдигат.

— Човек на име доктор Бенджамин Гарет.

— Точно така.

Огрън става и възразява. Лекарската тайна. Пол уведомява съдията, че Рейчъл е освободила психиатъра си от лекарската тайна и ни е разрешила да се срещнем с него. Рейчъл потвърждава това пред съдията. Огрън, както изглежда, няма представа за това.

След кратка пауза Пол продължава.

— Казали сте на психиатъра за малтретирането ви.

— Да.

— С доктор Гарет сте навлизали в болезнените подробности, нали?

— Да.

— Казали сте му за колана, за обладаването.

— Да.

— Говорили сте свободно пред него.

— Не и в началото.

— Но по-нататък.

— Да.

— Имали сте му доверие.

— Да.

— И сте знаели, че той се е заклел да пази лекарската тайна.

— Аз… всъщност… това не беше от първостепенно значение за мен.

— Е, да, но сте знаели, че един психиатър не може да разгласява онова, което пациентът му доверява. Всеки го знае, нали?

— Предполагам.

— И вие сте го знаели.

— Знаех го.

— Значи, сте знаели, че той няма да повтори нито дума от онова… от онова, което сте му доверили, без ваше разрешение.

— Мисля, че… да.

— И въпреки това, госпожо Райнарт, изобщо не сте казали на доктор Райнарт, че Марти Калиш ви е досаждал.

Тя присвива леко очи.

— Точно така.

— Изобщо не сте му казвали, че Марти Калиш стои пред къщата ви вечер.

— Не, не съм.

— Никога не сте му казвали: „Марти Калиш ме задява“.

— Не. Не поради тази причина го посещавах.

— Не сте казали на доктор Гарет, че Марти Калиш е бил този, който е нахълтат в дома ви на осемнайсети ноември, нали?

— Не.

— В действителност вие нито веднъж не сте споменали името му пред доктор Гарет, нали?

— Не съм.

— Въпреки че сте знаели, че той няма да повтори каквото сте му казали.

— Точно така.

— Всъщност вие сте казали на доктор Гарет, че не сте видели — Пол размахва пръст, за да подчертае всяка своя дума — кой е мъжът, проникнал в дома ви през стъклената врата.

Рейчъл стоически си поема бавно въздух и премигва.

— Точно така.

— След арестуването на Марти вие пак не сте казали на доктор Гарет, че Марти е бил човекът, нахлул в къщата ви на осемнайсети ноември.

Рейчъл скръства ръце.

— Не.

— Всъщност след арестуването на Марти доктор Гарет ви е питал за него, нали?

— Да.

— И вие сте му казали, че нямате представа дали той е мъжът, нападнал съпруга ви.

— Нещо такова, да.

— И след като вие самата сте била арестувана. Дори тогава — Пол пак подчертава във въздуха — пак не сте казали на доктор Гарет, че това е бил Марти.

— Не му казах. Не. Изобщо не му казах!

— Въпреки че сте знаели, че той няма да го повтори пред някого.

— Точно така.

— Разговаряли сте с вашия психиатър само за насилието над вас.

— Да.

— Много сте държали той да знае всичко за това.

Рейчъл набръчква лице.

— Не разбирам за какво намеквате.

— Ваша Чест — намесва се Огрън, — ние възразяваме срещу този въпрос, защото е спорен.

— Аааа — съдия Мак потърква лицето си, — аз ще приема това възражение.

Пол не сваля очи от Рейчъл.

— Госпожо Райнарт, вчера ни казахте, че насилието е започнало през април или май миналата година.

— Така е.

— Е, добре, казахте, че сте тръгнали на психиатър през май миналата година, нали?

— Да.

— И аз разбирам, че насилието вече е било започнало, когато сте го посетили за първи път.

— Да. Това е единствената причина, поради която отидох при него.

— За да му разкажете за насилието.

— Затова аз… да.

— Колко време след като започна насилието, отидохте при доктор Гарет?

Рейчъл събира вежди. Тук Пол я „заковава“, нещо, което май никак не й харесва.

— Няколко седмици, струва ми се.

— Значи вероятно… през април… е започнало — Пол удря леко длани една в друга, когато изрича „започнало“ — това насилие.

Лицето на Рейчъл става студено от накъсаната реч на Пол, в която прозира сарказъм. Картинката й е вече ясна.

— Точно така.

— Колко често бяхте подложена на насилие?

Рейчъл отново си поема бавно въздух.

— Всяка седмица, нали така казахте?

— Да.

— И е било редовно, всяка седмица, така казахте вчера пред съдебните заседатели.

Очите на Рейчъл се овлажняват. Тя мига през сълзи.

— Госпожо Райнарт…

— Да — проплаква тя. — Беше редовно. Всяка седмица!

Пол я изчаква да извади носната кърпичка от чантата си.

— Госпожо Райнарт, нали е ваше показанието, че сте имали синини след побоите, които ви е нанасял съпругът ви?

— Да.

— Синини на гърба, доколкото разбрах.

— Точно така.

— И никъде другаде, вярно ли е?

Рейчъл скръства ръце.

— Мисля, че да.

— Казахте ни, че ви е удрял по гърба. Някъде другаде не ви ли е удрял?

— Не.

— Значи, ако е имало някакви синини, те са били само на гърба ви?

— Така предполагам, господин Райли.

— Но вие никога не сте показвали тези синини на доктор Гарет, нали?

Пол блъфира леко тук. Ние не зададохме такъв въпрос на доктор Гарет.

— Не, не съм.

— Всъщност не сте показвали тези синини на никого, нали?

Белези, които не се виждат.

— Не, не съм ги показвала на никого.

— Споделяли сте с някои хора за тях, но в действителност не сте ги показвали на никого.

Тя пак гледа кръвнишки Пол.

— За какво намеквате? Че си измислям ли?

— Моля, отговорете на въпроса, госпожо Райнарт. — Това е първият укор, който Пол й отправя. Атмосферата в залата е наситена с враждебен заряд. — Не е ли вярно, че, както сте споделяли с хора за насилието ви, така в същото време не сте показвали синините си на никого?

— Наистина не зная, господин Райли. Може и да съм ги показвала.

— Наистина ли? На кого?

Лицето на Рейчъл добива студено изражение. Тя потиска, струва ми се, импулса да погледне към мене. И двамата с нея знаем, че тя ми е показвала белезите си. Но вече не е сигурна какво ще кажа аз. На всичкото отгоре това ще бъде признание, че е била интимна с мене, което положително тя няма да допусне сега.

— На кого сте показвали синините си, госпожо Райнарт? Кажете ми име.

При последните въпроси погледът ми беше насочен към Роджър Огрън. Той шепне нещо на Гречън Флеърти. Не може да разбере накъде бие Пол. След последния въпрос той става.

— Ваша Чест, може ли да се приближим? — Огрън се обръща към Пол с явно изразено отвращение, сякаш му казваше: „Как можеш да измъчваш така клетата жена“ и „Не сме ли всички ние безкрайно възмутени?“. Забелязвам обаче, че съдебните заседатели са доста заинтригувани от насоката на въпросите. Пол си е завоювал достатъчно висока степен на достоверност в техните очи и те са готови да му гласуват доверие. Пол и Огрън се събират пред банката на съдията, който се навежда към тях, покривайки с ръка микрофона пред себе си.

Огрън не разбира защо ние трябва да разпитваме Рейчъл дали е била малтретирана от скъпия й съпруг. Нали именно ние се борихме да получим показание за насилие пред съдебните заседатели. Причината, беше пояснила Манди на съдията, е, че това дава мотив на Рейчъл да убие съпруга си или да накара някого да го убие. Роджър Огрън, знаейки, че този въпрос ще бъде поставен, беше разговарял първо с Рейчъл да го опровергае. Но ето че сега пък поставяме под съмнение показанието, за което се преборихме, и искаме да внушим, че Рейчъл не е била малтретирана от съпруга си.

Това беше предмет на дълъг спор снощи в кабинета на Пол. Адвокатите ми го разискваха така, сякаш мен ме нямаше в стаята.

— Малтретирането е единственият мотив, който имаме за Рейчъл — заяви Манди. Тя не искаше да оспори версията на Рейчъл. — Без това ние нямаме почти никаква основателна причина, поради която Рейчъл да иска смъртта на съпруга си.

— Но ако можем по някакъв начин да докажем, че тя лъже — възрази Пол. — Тогава напълно ще разрушим достоверността на показанията й. Напълно, до основи. И това, че в днешните си показания тя посочи Марти като нападателя и каза още неща, може да е по-важно от всичко друго.

— Съдебните заседатели ще ни намразят, ако не успеем да го докажем — каза Манди. — Те ще ни изкарат чудовища!

— Но не може да стане… Извинявай, че ще го кажа, Марти, — това е единственият път, когато пол забеляза присъствието ми, — не може да стане много по-лошо от онова, което те си мислят за нас сега.

Снощи ги оставих, без да разбера коя гледна точка е надделяла. Нямаше да се изненадам, ако беше тази на Пол.

Адвокатите се оттеглят от съдийската банка и Пол кара стенографката да прочете отново последния въпрос.

— Не — отговаря Рейчъл, все още кипяща от гняв. — На никого не съм показвала белезите си.

— Белезите — повтаря Пол. — Да, сега, като споменахте… камшични удари по гърба наистина оставят белези, нали така?

Рейчъл го гледа и се опитва да отгатне накъде води това.

Пол тръгва бавно към ложата на съдебните заседатели.

— Мисълта ми е, че има разлика между синини и белези, нали? Юмручен удар може да остави синина. Тя става черна и синя и така нататък, после изчезва. Докато камшичен удар — повтарям, камшични удари, както вие се изразихте — ще оставят белези, нали така? — той се обръща към Рейчъл. — Е, нали така, госпожо Райнарт?

— Ваша Чест — прекъсва го Роджър Огрън, — възразяваме. Въпросът е теоретичен.

Пол вдига поглед към съдията.

— Съгласен съм, Ваша Чест и оттеглям въпроса си. — После към Рейчъл:

— Госпожо Райнарт, всъщност не оставиха ли наистина белези ударите с колана на съпруга ви по гърба ви? Имам предвид, нали това беше вашата версия?

Рейчъл разбира намека му, докато Огрън се разсея. Тя стои с изправен гръб.

— Вярно е. Но не трайни белези. Те се заличиха. Има шест месеца оттогава.

— Четири месеца — поправя я Пол. — Но както и да е. Тъй като казахте на всички нас, че сте била малтретирана, тогава предполагам, че през месеците, когато сте била малтретирана, сте имали белези от камшични удари. Вярно ли е?

Рейчъл стаява дъх за момент, очите й шарят, докато тя мисли за точния отговор. Но единственото, което казва, което може да каже, е:

— Вярно е.

Пол се приближава до Манди, която му подава снимка. Той я показва първо на обвинението, после отива до Рейчъл. Тя го наблюдава с нерешителност, когато той й показва снимката.

— Госпожо Райнарт, позната ли ви е тази снимка?

Тя я оглежда и леко се изчервява. Мога да се закълна, че ме стрелна с поглед. Челюстта й се размърдва един-два пъти, преди тя да признае, че й е позната.

— Беше от едно събиране край басейн, организирано от фондацията миналото лято. — Гласът й е равен, думите излизат бавно.

Снимката показва група от членове на фондацията край басейна. Едно от малките деца скача от трамплина и прави завъртане във въздуха. Рейчъл седи до басейна с гръб към камерата, по бикини. Готова ли е за кулминационната точка? Никакви белези по гърба й?

Изведнъж се изпълвам с голямо задоволство, че запазих този албум. Полицията го изнесе от вкъщи, но ние направихме копия за обвинението. Това е едно от нещата, които Пол каза на съдията преди започването на днешното заседание. Пол сметна, че съдията ще позволи снимките да бъдат показани, тъй като албумът беше притежание на обвинението през цялото време.

— Тази снимка е правена през месец юли миналата година, прав ли съм?

Рейчъл избягва да поглежда снимката, положена в скута й.

— Да.

— Ако ви кажа, че е било двайсети юли миналата година, ще бъде ли правилно?

— Мисля, че е точно така.

Пол се пресяга и сочи снимката.

— Вие ли сте тук, до басейна?

Рейчъл не сваля поглед от Пол.

— Да.

— За протокола: вие сте жената с тъмна коса и слънчеви очила, вдигнати над челото, която седи край езерото, най-вдясно на снимката, и говори с афроамериканско момче, седнало до вас. Правилно ли е описанието ми?

— Да.

— Вие сте с гръб към камерата.

— Така е.

Пол взема снимката от Рейчъл.

— Благодаря ви. — Той тръгва към съдебните заседатели и се спира, с лице към тях.

— Да видим… — казва разсеяно Пол. — Двайсети юли… май — четири седмици… — той брои на пръсти; юни — четири седмици… и близо три седмици от юли… о, и малко от април… Това трябва да прави някъде около дванайсет-тринайсет седмици от деня, когато, както вие твърдите, е започнал да ви бие доктор Райнарт. Това звучи ли точно?

— Всъщност никога не съм броила — отговаря Рейчъл с глас, който може да среже слънцето. Пол я принуждава да бяга сега. А Рейчъл не иска да бяга.

— Е, добре — Пол е все още обърнат към съдебните заседатели — четири плюс четири прави осем. Плюс три…

— Предполагам, че е толкова — вмята Рейчъл.

— Значи това прави около дванайсет-тринайсет случая на малтретиране до деня, когато е правена тази снимка.

Рейчъл се обръща към съдията.

— Трябва ли да търпя това? Трябва ли да съживявам всяка подробност от случилото се с мене?

Съдия Мак се навежда към Рейчъл.

— Трябва да отговорите на въпроса, мадам.

Тя се обръща отново към Пол.

— Да. Беше след няколко случая. Белезите зарастват, както знаете.

Съдебните заседатели си подават един на друг снимката много бавно. Гърбът на Рейчъл е безупречен, стегнат, със слънчев загар, добре очертан под презрамката на горната част на банския й. И забележително гладък, без следи от белези.

Рейчъл наблюдава как всеки от съдебните заседатели разглежда снимката, доближава я до очите си и се взира в гърба на Рейчъл.

— Защо ще лъжа за такова ужасно нещо? — извиква тя. — Защо някой ще си измисля за подобно нещо?

— Много интересен въпрос — размишлява гласно Пол, както стои неподвижен до ложата на съдебните заседатели.

— Не бих го направила. Не съм го направила.

Това е добре за нас, дума да няма. Но не мога да кажа, че не съзнавам рисковете. Тук Пол залага на „или всичко, или нищо“. Ние не разполагаме с много, за да продължаваме да доказваме, че Рейчъл е нагласила цялата тази работа. Но онова, което Пол каза снощи на Манди звучи вярно: „Ние нямаме голям избор, освен да се основаваме на вчерашното показание на Рейчъл. И ако съдебните заседатели ни повярват… Всъщност засега те като че ли проявяват интерес“.

А ето и песимистичната страна: Само толкова можем да предложим. Една-единствена снимка.

Рейчъл продължава да наблюдава съдебните заседатели с израз на безпомощност. Сигурен съм, че й иде да се втурне към ложата и да грабне снимката от ръцете на председателя на заседателите, който я задържа близо до очите си цели трийсет секунди. Няма да видиш кой знае колко, приятел.

— Тенът ми скрива синините — обажда се Рейчъл, сякаш говори на председателя.

— Тенът — повтаря Пол, като се навежда към председателя, за да се вгледа още веднъж в снимката — просто двама мъже, които се любуват на красива жена. — Да, не мога да не забележа тена. На… гърба ви. — Той се изправя и се обръща към нея. — Как получихте този тен, госпожо Райнарт?

Този въпрос я сварва неподготвена. Лицето й се отпуска, очите й скачат от Пол към съдебните заседатели, към зрителите. Тъкмо затова плащам на Пол Райли тия пари.

— Получили сте този тен от стоене на слънце цяло лято по време на мероприятия на фондацията. Не е ли вярно, госпожо Райнарт? Като сте носели къси деколтирани рокли без ръкави и бански костюми ли?

Единственото, което тя трябва да отговори, е: Не, получих го, докато се печах на слънце в задния си двор. Сама. Където никой нямаше да види белезите ми. Господи, може да каже също, че е ходила на солариум. Но в този момент Рейчъл е толкова объркана, а иначе е страхотна, когато има време да премисля нещата, но да излъже на момента, на това не е способна. Тя отмества поглед от съдебните заседатели. После връща погледа си отново към Пол и го гледа как отива до масата на защитата, където Манди държи друга снимка. Снимка на Джери Лазаръс и мен, как гримасничим пред обектива. На тази снимка Рейчъл не се вижда никъде. Манди обаче държи снимката обърната към нея и мен, така че нито съдебните заседатели, нито Рейчъл знаят какво изобразява тя.

Рейчъл поглежда към снимката в ръцете на Манди. Пол я взема и я обръща към Рейчъл.

— Хайде, госпожо Райнарт — той разклаща снимката, — цяло лято по време на дейности на фондацията сте излагали на слънце гърба си, нали?

— Това е нелепо — казва Рейчъл, клатейки силно глава.

— Госпожо Райнарт…

— Да! Да! — тя млъква и оправя косата си, после внимателно поставя ръцете си в скута. — Да. Разбира се, че получих тена си от слънцето.

— Благодаря ви. — Пол връща снимката на Манди, отива до катедрата и запрелиства бележките си. — А сега, като изключим въпросния ваш адвокат, вие заявихте, че не сте казали на никого — нито на психиатъра си, нито на съпруга си, нито на приятелите си, на никого, — че Марти ви е преследвал, досаждал, задявал.

— Отначало, не — отговаря тя; възвърнала е спокойствието си, няма съмнение, че смяната на темата я е облекчила.

— Точно така. Отначало, не. Накрая сте казали на полицията, нали?

— Да.

— Казали сте им го, след като са ви арестували.

— Точно така.

— След като са ви обвинили в убийство.

— Да. Но, изглежда, забравяте господин Райли, че казах и на онзи адвокат, две седмици преди да бъде убит съпруга ми.

Пол се усмихва.

— О, не съм забравил. Това много добре работи във ваша полза, нали, госпожо Райнарт?

— Възразявам. Спорен въпрос — този път Гречън Флеърти се обажда.

— Отхвърля се.

— Не разбирам какво имате предвид — казва Рейчъл.

— Ами… — Пол тръгва бавно към ложата на съдебните заседатели — знаели сте, че адвокатът ви се е клел да пази тайна, нали?

— Предполагам.

— Той не би казал нито дума за ограничителната заповед, докато вие не му дадете това право. Нали?

— Предполагам, че това е смисълът на адвокатската тайна, господин Райли. Убедена съм, че и вашият клиент ви е казал някои неща, които не би искал вие да разкривате.

Уместна остра забележка, наистина. Но съдебните заседатели като че ли не я одобряват. Част от бляскавата фасада на любимата ни свидетелка се откъртва.

— О, клиентът ми има много да казва, госпожо Райли — отговаря Пол. — Но нека се съсредоточим сега върху вас.

— Нека. — Рейчъл сякаш е забравила за съдебните заседатели, за мене. Всичко е между Пол и нея.

— Само за потвърждение. Вие сте знаели, че адвокатът ви ще си мълчи за ограничителната заповед, докато не му развържете ръцете. Не е ли така?

— Точно така е.

— И аз съм готов да се обзаложа, че сте платили на адвоката в брой. Нали, госпожо Райнарт?

Рейчъл мълчи, погледът й се отплесва към тавана.

— Не си спомням.

Пол кима любезно.

— Е, добре, ние с удоволствие ще поискаме съдебна заповед за получаване на извлечения от банковата сметка и кредитните ви карти. Можем да потърсим всяко заплащане на този адвокат, господин Бедфорд.

Рейчъл присвива очи, сякаш се съсредоточава.

— Да, мисля, че беше в брой.

— Значи няма регистрирана такава трансакция с адвоката ви.

— Щом казвате.

Пол прави лек поклон. После хваща с ръка брадичката си.

— А сега за деня, когато този адвокат се е срещнал с вас, за деня, когато се е заел да подготви въпросната молба за ограничителна заповед. Според мен услугата ви е струвала най-малко хиляда долара. Това звучи ли реално?

Рейчъл поклаща глава.

— Не си спомням.

Пол свива рамене. Той си играе с нея.

— Можем да доведем господин Бедфорд тук и да го попитаме. Необходимо ли е да го правим?

— Можете да правите каквото си искате, господин Райли. Но струва ми се, че изчислението ви е вярно.

— Около хиляда долара.

— Да.

— А може би и повече — продължава Пол. — Може би са две хиляди.

— Може би.

— Значи сте платили на този адвокат някъде от хиляда до две хиляди долара в брой.

Рейчъл кима, докато Пол говори.

— Не исках съпругът ми да знае за това — отговаря тя.

— Е, да, естествено — Пол вдига ръка. — По този начин никой не би узнал.

— Вярно е.

— И докато вие не подадете молбата до съда — Пол се обръща към съдебните заседатели, — никой никога няма да узнае.

— То си е моя работа.

— Но молбата съществува, нали, госпожо Райли? В случай че ви потрябва да я покажете.

Роджър Огрън става.

— Възразявам. Въпросът е спорен.

— Приема се.

Пол сочи Роджър Огрън.

— Вие изобщо не сте споменали за това пред обвинението, нали?

— Не съм.

— Не сте казали и на полицията, нали? Дори след арестуването ви.

— Не, не съм.

— Значи, както казах по-рано, това работи много добре във ваша полза. Това е резервният ви таен план.

— Същото възражение. Спорен въпрос.

— Приема се.

— Имам предвид — Пол крачи бавно, вдигнал едната си ръка, — че докато не подадете молбата в съда… докато документът не стане обществено достояние, вие можете да казвате каквото си искате, така ли? Бихте могли да накарате адвоката ви да изготви какъвто документ поискате, нали? Не е нужно той да е истински. Няма кой да го постави под съмнение. Бихте могли да поискате ограничителна заповед и срещу президента на Съединените щати, нали? Поне докато не подадете молба в съда. Никой не може да постави под съмнение вашите заявления.

Огрън става, поддържайки спокойствието, което излъчва Рейчъл.

— Господин съдия, трябва да възразя срещу това… въпросът е сложен и изцяло спорен.

Съдията вдига ръка.

— Задавайте въпросите си един по един, господин Райли.

Пол продължава, без да уважи инструкциите му.

— Вие изобщо не сте смятали да подадете тази молба, нали така, госпожо Райнарт? Могли сте да напишете каквото си искате в нея, защото сте знаели, че никога няма да се наложи да доказвате това в съда.

— Не е вярно.

— Просто сте искали да я държите в чантата си и да чакате, докато ви потрябва, така ли е?

— Не.

— Това е просто друга част от плана ви, нали, госпожо Райнарт?

Следва един от онези редки моменти. Съдията, съдебните заседатели, обвинителите го чувстват. Пол си поема дъх. Промяна на посоката. Ние правим нещо повече от това само да оспорим достоверността на показанията на Рейчъл.

— План ли? — възкликва тя объркана. И с цялата си самоувереност дори се разсмива. Може би го предизвиква: Хайде, господин Райли, изречете най-близката догадка.

Пол започва да се чувства по-удобно сред тишината, която го заобикаля. Цел номер едно на защитника, беше ми казал той, е контролът. Поне за момента Пол запазва контрол, задържа цялото внимание на залата.

— Планът ви да убиете съпруга си и да обвините клиента ми.

Става нещо като на филм — чувам мърморене зад гърба си, съдебните заседатели се въртят неспокойно на местата си, съдията удря чукчето си. Пол не бърза да зададе следващия си въпрос. Той гледа едва ли не развеселен Роджър Огрън, който е станал и предлага въпросът да се заличи от протокола.

— Няма абсолютно никакво доказателство за такъв план — възразява той. — За бога, господин съдия, единственото така наречено доказателство, което те изобщо имаха, за да обвинят госпожа Райнарт, е съпружеското насилие… А сега явно се опитват да внушат, че подобно нещо никога не се е случвало! Те нямат никакво основание за тези обвинения. — Дори докато говори, погледът му се отмества към Пол. Прокурорът се пита дали току-що не е изрекъл знаменити последни думи.

— Подкрепете го с факти, господин Райли — смъмря го съдията.

— Разбира се, господин съдия. — Пол скръства ръце пред гърдите си и притиска пръст до устните си. — Да видим.

Рейчъл наблюдава Пол, веждите й са повдигнати, устата й е изкривена от предизвикателство. Гневът, готовността й да поеме риск са взели връх. Няма я вече позата й за пред съдебните заседатели, няма я скромността, предизвикващото й съчувствие поведение.

Пол прави две крачки към съдебните заседатели и просто гледа над главите им. Това е замислената поза на Пол, при която върти език от вътрешната страна на бузата си, видимо се наслаждава на всички погледи, вперени в него, разтапя се от вниманието, което той управлява. Най-накрая се обръща на пети към Рейчъл.

— О, знам — и размахва пръст. — Госпожо Райнарт, защо не разкажете на съдебните заседатели за Руди Спровиери.

Лицето на Рейчъл трепва едва видимо — мигновено разделяне на правата линия на устните й, спускане на веждите, почти незабележимо повдигане на главата. Тя понечва да отговори, устните й се движат без звук за момент, погледът й отскача от Пол към Огрън, оттам към пода, където се задържа, местейки се бясно, сякаш търси контактните си лещи, които току-що е изпуснала. После се съвзема: бързо примигване и възвръща формата си, отново е пресметлива, бдителна. Но не е готова за това и минава дълъг момент, преди устните й да се съберат за изпускането на едно мъничко „о“ и, поглеждайки към Пол с объркан израз и може би ужас, тя мъчително изтласква въздуха.

— Кой…?

— Руди… Спровиери — повтаря Пол съвсем невинно. — Изглеждате изненадана. Не сте ли чували това име?

— Не, аз… — тя скръства ръце — да, чувала съм за него. Той е приятел.

— Приятел… — Пол се приближава до нея. — Доколко добър приятел?

— Просто… добър приятел, нали? — тя поглежда към масата на обвинението; лицето й е загубило цвета си.

— Добър приятел — кима Пол и поглежда към съдебните заседатели, после пак към нея. — Как сте се запознали?

— Възразявам — обажда се Роджър Огрън. — Въпросът изобщо няма отношение към делото.

Съдията отхвърля с жест на ръката възражението, без да продума.

— В тенисклуба — отговаря Рейчъл.

— Кога стана това?

— Не зная. Май беше през януари миналата година.

— Януари. Това прави… около три, четири месеца, преди да започнете да ходите на психиатър.

— Нещо такова.

Зад мен настъпва раздвижване. Обръщам се и виждам Били Колган, един от съдружниците във фирмата на Пол, който работи по моя случай и току-що влиза в съдебната зала. Той диша тежко, лицето му е зачервено. Манди се обръща към него, той кима и гордо й подава лист хартия с написани три телефонни номера, после наръч документи със съдебни печати.

Пол поглежда към нас и вижда как Колган подава документите, после се обръща усмихнат към Рейчъл.

— Все още ли сте добри приятели? Вие и Руди?

— Да, бих казала.

— Колко често разговаряте двамата? — Пол задава тези въпроси толкова ласкаво, сякаш подканва нерешителна приятелка да му разкаже подробности за любимия си.

Рейчъл, от своя страна, най-накрая е възвърнала равновесието си. Тя възобновява тона на неверие и смут. Лицето й остава набръчкано, раменете й се повдигат леко след всеки въпрос, сякаш не може да разбере защо говорим за този човек.

— Наистина не мога да кажа колко често разговаряме.

— Веднъж в седмицата?

— Не толкова често.

— Веднъж в месеца?

Но по всичко личи, че Рейчъл не е имала време да се подготви за тези въпроси. Очите й са напрегнати, зад тях умът й препуска в опит да изпревари Пол, търсейки капаните, които я очакват.

— Не зная, господин Райли. Просто не си спомням.

— Не? Имало ли е случаи, когато сте разговаряли с него всеки ден?

— Не! — Рейчъл се измества на стола, сепната от силата на гласа си. — Не. Никога не е било чак толкова често.

— Говорихте ли с него вчера?

— Не, изобщо не съм.

— Добре… да речем, от миналата Коледа насам. Говорили ли сте оттогава?

— Възможно е… Не знам… Възможно е.

— А виждали ли сте го оттогава?

— Наистина не знам.

— Той живее през две пресечки от вас, нали?

— Точно така.

— Били ли сте в дома му?

Отново мълчание. Аз наистина нямам представа дали е ходила в дома му, или не. Но ако е ходила, трябва да е била много предпазлива.

— Не съм сигурна, може и да съм.

— Не си спомняте дали сте ходили у тях?

— Не, господин Райли, не си спомням.

— Знаете ли, че господин Руди Спровиери е женен?

— Мммм… — тя мисли с изкривеното си лице. — Да, женен е.

— Познавате ли се с жена му.

— Не.

— Тя знае ли за вас?

— Възразявам! — извиква Огрън, скачайки на крака по-бързо от очакванията ми. — Въпросът не е основателен и е напълно подвеждащ. Ваша Чест, той… адвокатът иска да създаде впечатлението, че нещо нередно е ставало между тях. Това е съвършено неоснователно обвинение.

Нередно ли, господин Огрън? И неоснователно ли казвате?

— Възражението се приема — заявява съдия Мак и се обръща към Пол. — Господин Райли, вие престъпвате допустимите граници. Въпросът е зачеркнат от протокола.

— Добре тогава. — Пол удря длани пред себе си. — Ще бъда по-директен.

Рейчъл е стаила дъх.

— Госпожо Райнарт, не е ли вярно, че по времето, когато е изчезнал съпругът ви, вие сте имали връзка с Руди Спровиери?

— Какво! — ахва Рейчъл.

Пол пристъпва крачка напред.

— Не е ли…

— Не! Абсолютно не!

— И нямате все още връзка с него?

— Не! Що за човек сте вие?

— И не бяхте ли вие и Руди Спровиери, които изготвихте заедно план да убиете съпруга ви?

Огрън е отново на крака и шумно протестира. Шепотът в залата става малко по-висок. През това време Рейчъл се оглежда наоколо ужасена, погледът й пробягна покрай съдебните заседатели, зрителите и покрай мене… но, срещайки моя, го задържа върху мене и тогава неверието й изчезва, погледът й става студен и мрачен. Не отмествам очи, дори си позволявам да покажа почти недоловим израз на самодоволство.

Пол и Огрън отиват до съдийската банка. Съдия Мак удря чукчето си, за да въдвори тишина в шумната зала. След малко той изпраща Огрън на мястото му. Пол кара протоколистката да прочете отново последния въпрос.

Рейчъл сега кипи от гняв, по лицето й се стичат сълзи, гърлото й е стегнато.

— Не. Нищо не сме планирали заедно.

— Вие излъгахте за малтретирането, нали, госпожо Райнарт? По този начин, ако вие убиехте съпруга си, щяхте да си изградите защита!

— Не, това е лъжа.

— И сте поискали тази молба за ограничителна заповед за всеки случай, не е ли вярно?

— Не!

— В случай че ви се наложи да обвините Марти за убийството!

— Не!

— И, госпожо Райнарт, не трябваше ли като част от плана Руди Спровиери да заплашва Марти, за да си мълчи за връзката ви с него?

— Не! Нищо от това не е вярно!

— И дори снощи Руди Спровиери не се ли обади на Марти, за да го заплаши, че ще го убие, ако каже на някого за вас? Не беше ли това част от плана?

— Не! Не е имало никакъв план. Всичко това е лъжа!

— А не знаете ли със сигурност че Руди Спровиери се е обаждал на Марти снощи?

— Не.

— И отново тази сутрин? Заплашвайки Марти? Заплашвайки го да не изрича дума за вас и него?

— Боже мой! Не! Не, не и не! — Рейчъл удря с ръце парапета, седнала почти в края на стола. — Не мога да повярвам, че казвате тези неща! Марти извърши това! — тя ме посочва. Аз клатя глава съчувствено. — Него видях! Не ме ли чувате? Видях него!

Пол събира ръце пред себе си и развеселен слуша тирадата на Рейчъл. Огрън става и иска почивка, кратка, само петдесет минути. Пол отговаря, че не възразява, по би искал съдията да му отдели минута време, след като съдебните заседатели напуснат залата. И докато те вървят към вратата шепнейки помежду си с изкривени лица, Рейчъл става и напуска залата като хала, а, съдейки по шума, голяма част от зрителите също излизат бързо. Пол подава на обвинението няколко листа и се обръща към съдията, докато Огрън ги разлиства бясно. За протокола Пол казва на съдия Мак, че въз основа на новите обстоятелства с тези телефонни обаждания от снощи и тази сутрин в дома ми, иска да бъде издадена заповед за извадки на записи на телефонните разговори на Майкъл Рудолф Спровиери от дома му и от работното му място, както и на обажданията му от трите обществени телефона във фоайето на сградата, където господин Спровиери работи. За периода от последните три месеца. Той се надява обвинението да сътрудничи за получаването на тези записи възможно най-бързо.

Съдията може да отхвърли тези искания, ако сметне, че те ще забавят процеса. Пол ми го беше казал. Но онова, което Пол не знае, е, че забавяне щеше да има при всички случаи. През последните няколко минути полицейският участък в Хайланд Удз беше научил къде се намира трупът на доктор Дерик Райнарт. Роджър Огрън ще чуе за това много скоро. Колкото до аутопсията и всички други тестове, които ще бъдат извършени, този процес ще трябва да бъде отложен за известно време. И то по молба на обвинението.

Но Огрън още не знае това и е възмутен от споменаването за съдебна заповед. Той яростно възразява на Пол, като бръщолеви за отвличане вниманието от главния въпрос и за гоненето на неоснователни химери, размахва ръце и в един момент удря юмрук върху масата и запраща купчината документи на пода. Пол, на свой ред, не скрива изумлението си. Нима не става въпрос за истината, Ваша Чест? Нима обвинението се обявява срещу разкриването на истината?

Тази дума, както винаги, ме кара да се усмихна. Истина. ВСЯКА СТРАНА ИЗЛАГА СВОЯТА СОБСТВЕНА ВЕРСИЯ ЗА ОНОВА, КОЕТО СЕ Е СЛУЧИЛО, ми каза веднъж Манди, И НЯКЪДЕ ПО СРЕДАТА ЛЕЖИ ИСТИНАТА. Някъде по средата. Тази изплъзваща се среда. Среда, до която може би току-що сме стигнали.

Но се съмнявам.