Дейвид Елис
Опасна игра (75)

73

Съдебният пристав извиква на пазача до вратата.

— Рейчъл Райнарт.

Не се обръщам, за да погледна. Ще я оставя постепенно да се появи в периферното ми зрение, докато върви към свидетелското място. Ще изчакам ароматът на одеколона й да достигне до мен, ще слушам звука на гласа й и едва тогава ще я погледна. Това трябва да стане постепенно. Трябва да сдържам чувствата си.

Обувките на Рейчъл потропват по пода на съдебната зала, всъщност това е единственият звук, който чувам. Така потропват сините й кожени мокасини. Подходящи за ходене по опънато въже.

Казала им е, че съм я следвал по петите. Съдебните заседатели вече го знаят от Вик Сайлас. Казала им е, че май съм бил увлечен по нея. Това е субективно и мога да го отрека. Казала е, че понякога съм се навъртал край дома й. Това е малко обидно, но може пък да съм довереният приятел, който се е безпокоял заради съпружеското малтретиране.

Тя е с обичайния си парфюм. Не е натрапчив, просто лек, пролетен аромат. Ръцете ми започват да треперят. Съвсем нехайно ги поставям върху масата с дланите надолу. Кимам леко, за да изглеждам безразличен; вероятно съдебните заседатели са забелязали, че не съм я погледнал. Обръщам се наляво към Манди, която инстинктивно се накланя към мен. Тя знае, че нямам какво да й кажа, затова прошепва:

— Няма проблем.

— Заклевате ли се, че ще говорите истината, цялата истина и само истината?

— Заклевам се.

Това е нейният глас, но не онзи, който съм свикнал да чувам. Тя е кротка, предпазлива. Господи, сигурно й е много трудно. Трябва да се бори срещу обвинение в убийство, да намери средния път, за да сключи споразумение, без да ми навреди. Ще й се наложи да ходи по още по-тънко въже.

О, колко е красива! Очите й блестят, косата й е така нежна и ароматна, подстригана късо, а краищата й се вият около бузите. Тънките й, равни вежди леко потрепват.

— Бихте ли ни казали името си за протокола? — пита Роджър Огрън.

Тя отмята кичур коса от лицето си.

— Рейчъл Ан Райнарт — отговаря тя спокойно.

Рейчъл казва на Огрън къде живее, с какво си изкарва прехраната, къде е израснала. Говори за съпруга си доста общо. Оженили се преди пет години, заминали в Италия на сватбено пътешествие, а преди три години се преместили от центъра на града в Хайланд Удз и създали фондацията.

— Госпожо Райнарт, познавате ли подсъдимия?

Тя се обръща към мен. Все още има нужда от мен. Все още. Прегърни ме, помогни ми да се освободя от това.

— Да — отговаря тя.

— Кога го срещнахте за първи път?

— Марти започна да работи във фондацията преди около година.

— Как се запознахте?

Тя замълчава, устните й леко се отварят.

— Мисля, че беше в дома ми. Двамата със съпруга ми канехме от време на време доброволците. Искахме да изразим признателността си за усилената им работа.

— И кога се състоя тази първа среща с подсъдимия?

— Някъде около Коледа по-миналата година.

Огрън се навежда напред.

— Госпожо Райнарт, ще трябва да ви помоля да говорите по-високо.

— Съжалявам — казва тя и вдига брадичка.

— Забелязахте ли нещо необичайно у него?

— Не. Той беше един приятен, млад мъж.

— Имахте ли съвместна работа с него във фондацията?

— Отначало не. Марти работеше в комитета по набиране на средства. Съпругът ми отговаряше за тази част от дейността на фондацията. Аз бях ангажирана повече с проектите.

— Добре. А сега искам да се върнете към месец март миналата година. Дотогава бяхте ли работили съвместно с подсъдимия?

— Не.

— През март миналата година фондацията организира ли набиране на средства?

— Да, организирахме.

— Бихте ли описали начина на набиране на средства.

Тя извръща леко глава към съдебните заседатели.

— Музеят „Пиърс“ ни предостави залата за праисторически експонати. Тя е най-голямата зала в музея. Събраха се около хиляда души. Политици, бизнесмени. От цялата страна. Това беше най-амбициозното ни подобно мероприятие до момента. — За първи път този ден гордостта от добре свършената работа кара гласът й да загуби монотонното си звучене.

— Спомняте ли си дали подсъдимият присъстваше на това мероприятие?

Тя кима.

— Моля, отговаряйте на глас, госпожо Райнарт.

— Да. Марти беше там.

— Разговаряхте ли с него онази вечер?

— Говорих малко с него по време на приема. Не мога да си спомня какво точно.

Вие вероятно сте най-младият в тази зала, господин Калиш.

— Беше просто незначителен разговор.

— Наложи ли се съпругът ви да напусне приема по някое време онази вечер?

— Да. Повикаха го в хирургията на болницата.

— И той си тръгна?

— Да.

— По кое време си тръгна?

— Около десет и половина.

Съжалявам, че съпругът ви трябваше да си тръгне.

Не мисля, че той съжалява.

— Но вие останахте.

Рейчъл кима.

— Останах, докато не си тръгна и последният гост.

— А това в колко часа беше?

— Може би малко след единайсет.

— Госпожо Райнарт… моля ви… говорете по-високо.

Рейчъл поклаща леко глава.

— Извинете. Малко след единайсет.

— Чудесно. Разговаряхте ли с подсъдимия по някое време, след като съпругът ви си тръгна?

— Да.

Как ще се приберете?

Защо, господин Калиш, да не би да ми предлагате да ме закарате?

— Той се приближи до мен малко след като съпругът ми си тръгна. Попитаме дали може да ме закара до нас.

— Вие какво му отговорихте?

— Ами… Съпругът ми беше взел колата. Имах нужда някой да ме закара.

— Приехте ли?

— Да.

— Кога си тръгнахте с подсъдимия?

— О! Май в единайсет и петнайсет.

— Добре. Отидохте ли до колата му?

— Да. Отидохме до колата му и той ме закара вкъщи.

— В колата разговаряхте ли?

Рейчъл кима, забила поглед в пода.

— Моля, госпожо Райнарт, отговорете на глас. — В тона на Огрън се долавят по-твърди нотки. Той трябваше да е наясно, че днес Рейчъл няма да прояви голям ентусиазъм, но въпреки това изглежда обезпокоен от държанието й.

— Да, господин Огрън, разговаряхме в колата.

— Какво ви каза той?

За момент тя втренчва поглед над главата на Огрън. После бавно поглежда към скута си.

— Каза, че съм била… че съм била привлекателна. Неща от този род.

Не, не беше така. Започвам да се отпускам назад на стола, но се вземам в ръце. Тя трябва да им каже нещо. Знаех си. Знаех си.

— Вие отговорихте ли?

Тя поклаща глава, погледът й става разсеян.

— Госпожо Райнарт? Вие отговорихте ли?

— Не.

— Той каза ли ви нещо друго?

Рейчъл навлажнява устните си.

— Каза, че съпругът ми… той… не ме ценял.

Тя трябва да отговори нещо.

— Каза ли друго?

— Ами… да… Помоли ме да го разведа из къщата.

Идвал ли си вкъщи, Марти?

Искаш ли да те разведа?

— Поискал е да влезе вътре?

— Да.

— Вие съгласихте ли се?

— Отначало, не. Но той пак ме помоли. Не исках да бъда груба.

— Значи влязохте с него вътре?

— Да.

— И?

— Аз… аз започнах да го развеждам. Но той… той просто влезе в дневната и седна. Помоли ме да му дам нещо за пиене.

— Дадохте ли му?

— Ами, да. Дадох му.

— Къде седеше той?

— На дивана.

— А вие?

— На дивана.

— До него ли?

— Не. Но… той се премести до мен.

Съдебните заседатели се навеждат напред, напрягайки се да чуват Рейчъл.

Съдията се намесва.

— Моля, говорете по-високо, мадам.

Рейчъл кима.

— Добре. — Гласът на Огрън се е смекчил. Не е нужно да си гений, за да се досетиш какво ще последна. — И така какво правихте двамата? Разговаряхте ли?

— Разговаряхме. Ние… — тя изпуска въздишка и примигва — той стана малко дързък.

— Бихте ли ни обяснили това?

Рейчъл притваря очи, преживявайки отново въображаемия мъчителен момент.

— Може ли… може ли да получа чаша вода?

— Разбира се — казва Огрън и приставът му помага с каната за вода, поставена върху бюрото на съдебния секретар, вляво от съдията.

Преди да продължи, Рейчъл взема чашата и бавно отпива.

— Той ме докосна. Май… постави ръка върху крака ми. И мисля, че каза колко съм хубава.

— Мислите или сте сигурна? — Със същия резултат Огрън можеше да й размаха под носа споразумението за имунитет — придържай се към уговорката или… Твърдият му тон не се харесва на съдебните заседатели нито на мен, но Огрън преценява, че трябва да смекчи тона си.

— Сигурна съм — отговаря Рейчъл.

— Добре. Как реагирахте вие, след като подсъдимият ви е докоснал, сложил е ръка върху крака ви и е казал, че сте хубава?

— Не реагирах.

— Не му ли казахте да си върви?

— Ами… По-точно, не му отговорих. Той се отдръпна и се извини.

— Но тогава…

Рейчъл въздъхва. Господи, тя очевидно прави каквото може.

— От… от време на време той пак го правеше.

— Добре. Колко дълго остана той?

— Немного. Изпи три питиета. — Тя стрелва поглед към съдебните заседатели, после пак поглежда към Огрън. — Трябваше да му кажа да си върви. Знам това. Но просто… не се стигна до грубости. Той налиташе, после се отдръпваше. Всъщност не знаех как да се държа.

— Добре, госпожо Райнарт. Вече можем да престанем да говорим за това.

— Благодаря.

— След тази вечер видяхте ли се пак с подсъдимия?

Тя си поема дълбоко въздух. Кима и се взира в пространството.

— Ще отговорите ли устно, госпожо Райнарт?

Тя отново фокусира поглед върху Огрън.

— Извинете. Да.

— Кога видяхте отново подсъдимия?

Рейчъл поглежда неохотно към мястото на съдебните заседатели.

— Имаме програми за следучилищни занимания. От понеделник до петък. Той се появи на заниманията в понеделник.

— Следващия понеделник ли?

— Да.

— Това изненада ли ви?

— Да.

— Защо?

— Той не беше предвиден в графика.

— График?

— Тези програми започват в четири часа. За всяко дете предвиждаме по два часа занимания на седмица. Налага се доброволците да си тръгнат по-рано от работа, за да се справим. Повечето от тях могат да идват само по веднъж в седмицата. Затова правим график. Предпочитаме децата да се занимават с едни и същи възрастни, за да се създаде някаква връзка. Графикът се изготвя предварително.

— Но подсъдимият се е появил?

— Да.

— И какво направихте вие?

— Благодарих му, че е дошъл, но му обясних, че графикът е попълнен.

— Той какво ви отговори?

— Каза, че нямало проблем. Щял да помогне с каквото може.

Огрън вдига поглед от бележника си.

— Това ли бяха точните му думи? — пита той.

Рейчъл поглежда надолу.

— Не.

— Какви бяха точните му думи, ако си ги спомняте?

Рейчъл размърдва ръце в скута си.

— Каза, че щял да бъде мой личен помощник.

Огрън млъква, за да даде възможност на съдебните заседатели да запишат казаното в бележниците си.

— И какво се случи след това?

— Ами ние всяка вечер сервираме вечеря и той помота с разпределянето на храната.

— Близо до вас ли работеше?

Тя кимва.

— Да.

— Можете ли да опишете как се държеше той?

Тя ми хвърля бърз поглед, видимо без никакво изражение, само с леко повдигане на веждите. Извинява ми се. После отново поглежда Огрън.

— Заставаше съвсем близо до мен… Докосваше ме… Поставяше ръка върху рамото ми. Такива неща.

Трябва да им отговаря някак.

Огрън кима мрачно.

— Разговаряше ли с вас?

— Да.

— Какво ви каза?

— Заговори за миналата събота.

— Можете ли да бъдете по-конкретна?

Тя го поглежда втренчено, после затваря очи.

— Каза, че сме можели добре да се позабавляваме онази вечер.

— Друго каза ли?

Рейчъл прочиства гърлото си и притиска юмрук в устните си.

— Каза, че сме можели да опитаме пак.

Аз също свивам ръцете си в юмруци и подпирам върху тях брадичката си. Не мога да държа спокойни краката си; потропвам нервно по дървения под. Мислите ми препускат почти толкова бързо, колкото и сърцето ми. Така ми иде да се махна от този стол. Да грабна Рейчъл и да избягаме от съдебната зала, да избягаме от този град, да избягаме, да избягаме от този наш живот.