Дейвид Елис
Опасна игра (72)

70

Оказа се, че той също е женен.

Имаше син, с когото учехме заедно в гимназията. Аз дори харесвах момчето. Чудех се дали то знае.

Изчаках я да излезе първа от къщата. Бях на петнайсет и имах само разрешение за шофиране, но родителите ми вече ми бяха дали стария си шевролет да го карам, след като взема и шофьорска книжка.

Не ми беше трудно да я проследя. Щом я видях, че завива наляво от алеята ни за коли. Разбрах че се отправя към главната улица. Водеща на изток и на запад, по която можеш да стигнеш до всяко място, за което си тръгнал. Движението щеше да е достатъчно натоварено, за да имам прикритие, но без да я изпускам от очи. А и тя едва ли щеше да се озърта за мен.

Те се срещнаха в един жилищен комплекс близо до училищното игрище за бейзбол. Паркингът беше ограден с жив плет. Когато я видях, че свива към него, паркирах колата си и притичах приведен покрай плета.

Те дори не се криеха. Беше доста отдалечено от главната магистрала, поне на три квартала от мястото, където двамата живееха. И все пак можеха да изчакат да влязат вътре. Преди да се прегърнат и погалят.

 

 

Вятърът е доста по-слаб, отколкото преди шест месеца. Нощта е мека, навън е не по-малко от два градуса. Едва ли ще имам нужда от яке; във всеки случай, не нося такова, само сакото от костюма, с който бях сутринта в съда. Този път няма окапали листа, само суха, ронлива пътека, достатъчно широка, за да мога да се движа.

Минавам през дърветата и, както винаги щом стигна до откритото пространство, поглеждам нагоре. Тази нощ звездите са обсипали небето — сега те будят надежда, вдъхват увереност, хвърлят блестяща, сребриста светлина върху лицето ми и придават прелестна атмосфера наоколо. Точно заради това, след като пресека гората, винаги спирам тук — заради неземното спокойствие, чудна надежда за бъдеще с Рейчъл; всичко това можех да намеря в това невероятно безкрайно небе. Сега, поглеждайки нагоре, надеждата ми, колкото и да е изненадващо, е за нещо не толкова належащо, но не по-малко прочувствено. Аз не само искам да съм свободен. То не е достатъчно. Искам да започна отначало. За момент ми се струва, че никога няма да откъсна очи от звездите, че ако ги гледам достатъчно дълго, ще се издигна над всичко в живота ми досега, ще ми бъде дадена възможност да обърна нова страница. Но знам, че както винаги отново ще сведа поглед. Независимо от тяхната величавост, чистота и насърчение, те са недостижимо далече.

Забавям ход и се оставям на лекия ветрец да гали лицето ми. Движа се бавно, наслаждавайки се на този момент, един от последните такива моменти, които може би ще имам. Баирът е стръмен както досега, но благодарение на редовното ми тичане, сега го изкачвам много по-леко, отколкото на 18-ти ноември, независимо че обувките ми се плъзгат по тревата. Странно е, че откакто последния път стоях тук, единственото, което се е подобрило в живота ми, е физическото ми състояние.

Намествам се върху дъба. Разкопчавам горното копче на ризата си и разхлабвам вратовръзката си. И започвам да наблюдавам къщата.

На горния етаж свети. Долу е тъмно, с изключение на лампата на верандата, но светлината й не стига до мястото, където стоя. Транспарантът на спалнята е спуснат. Нищо не се вижда. Никакви силуети не се движат.

След известно време се смъквам от дървото и сядам на влажната трева. Откъсвам един стрък и го пъхам между зъбите си, седя и гледам небето. Поглеждам и към нея, предполагайки, че тя е горе. Доколкото я познавам, успяла е с чара си да мине през райските врати. Едно закачливо намигване към Свети Петър и всички грехове са опростени. Заповядай, Адриан. Запазили сме ти хубаво място.

Никога не я изобличих в лицето. Никога не казах на никого — нито на татко, нито на Джейми. Нещата продължиха по същия начин след онзи път, когато бях на осем. Никога не стигнахме до драматично скъсване или до изясняване на отношенията ни. Вероятно защото бях твърде малък, когато това се случи и не бях разбрал какво точно съм видял, знаех само, че каквото и да беше то, беше нещо лошо. Сигурно, ако погледна назад, ще видя пукнатината, макар и едва забележима, появила се между нас от този момент нататък. Странното е, че първото ми чувство за предателство изобщо не включваше баща ми. Включваше само мен! Бях твърде малък, за да не съм зависим от нея, а и тя играеше ролята на грижовна майка много умело. Така продължихме цели две години — аз с мисълта, че мама е извършила нещо лошо, но без да се изправям срещу нея или себе си, и Адриан, която се държеше така, сякаш нищо не се беше случило.

Но след две-три години, като всяко момче, и аз започнах да се промъквам на забранени филми и да улучвам понякога порнофилм, доставен от по-големия брат на някой приятел. Тези филми не бяха изпълнени с напрежение от някаква интрига, но в един от тях героинята изневеряваше на съпруга си. Както гледах двойката — само крака и тласъци — как прави любов в спалнята, изведнъж в жената видях Адриан, а мъжът беше същият онзи мъж без име и без лице от онзи ден. И тогава разбрах какво беше сторила мама на татко.

Въпреки това не направих нищо. Преструвах се. Нищо не беше станало. Било е случаен инцидент. На петнайсет години имах първото си гадже. За първи път почувствах какво означава да имаш романтична връзка с някого. Едва тогава в мен започна да се надига гняв. И започнах да наблюдавам майка си. Схванах начина й на действие. Два пъти седмично тя излизаше сутрин рано, дори преди мен, за да изпълнява „поръчки“. Един път я проследих и ги видях. Той беше агент по недвижими имоти, който работеше и в Асоциацията на родители и учители заедно с Адриан. Предполагам, че рано сутрин им е било най-удобно.

Отмятам кичур коса от лицето си. На горния етаж все още няма никакво движение. Не мога да я видя. Само една сянка, оцветена в жълто от лампата вътре.

Мисля, че денят, когато видях Адриан с онзи мъж, беше моят ден. Ден, белязан с края на невинността ми. Нима всеки от нас няма такъв ден, ден на откритие или на ужас, в който детето установява, че светът може да бъде и лош, където покривът на закрила над тавата му сякаш е отнесен и то разбира, че ще има нужда от защитна обвивка до края на живота си? Поради развода на родителите ти, или че майка ти е болна от рак, или когато някой за първи път те нарече „чернилка“, или баща ти загубва работата си. Може би завещаното ми възпитание е причината този момент да не ме връхлети преди осемгодишната ми възраст. Но въпросът, на който никога не получих отговор, е: Защо не мога да го подмина?

Раздвижване на горния етаж. Струва ми се, че имаше мимолетно преминаване на силует. Чакам го пак да премине. Също както чаках двайсет и повече години. Тя беше моето изцеление. Рейчъл, това красиво, сексапилно, самоуверено създание. Сещам се за доброто старо време, когато стоях тук и я наблюдавах. Колко просто беше всичко. Помня силните удари на сърцето си, прилива на адреналин, когато пердето на стъклената врата се дръпнеше настрани. Онова неописуемо чувство, че съм неспокоен, изплашен, развълнуван, жив!

„Няма да те издам“. Ще продължа да съм обвързан с теб. Ще докажа на теб, на сестра ми Джейми, на Адриан и на себе си, че мога да го направя. Независимо какво ще се случи. Защото, дори да ми вземат всичко друго, това не могат да ми отнемат.

Поемам си дълбоко дъх и отскубвам шепа трева. С крайчеца на окото си улавям примигване на светлина. Отново поглеждам към прозореца на спалнята. Стаята е тъмна.

Има и още нещо. Нещо нерешено. Вдигам отново поглед към небето над къщата. Затварям очи.

— Помогни ми да разбера — прошепвам разсеяно.