Дейвид Елис
Опасна игра (67)

65

На втория ден от процеса влизам в съдебната зала развълнуван, но не и треперещ. Вратът и мускулите ми са се отпуснали вече и през този ден втори съм по-малко нервен и повече напрегнат. Роджър Огрън и Гречън Флеърти са вече в залата; те като че ли изобщо не ни забелязват, докато заемаме местата си. Няма да има повече поздрави и ръкувания между двете страни. Войната е започнала, имаше и престрелки.

Манди ми беше разяснила разликата между адвокатите по граждански и наказателни дела, начина, по който те се отнасят един към друг. При гражданските дела, след като изслушването и показанията под клетва приключат, решителното лице изчезва. Адвокатите ще дърдорят известно време, ще обсъдят всички видове теми — за игрите си на голф, за семействата си, за предстоящите процеси, дори може би ще изкажат някои мнения за клиентите си, неотразени в протокола. Прокурорите обаче, поне мнозина от тях, приемат работата си по-лично. Те гледат на защитниците като на хора, които се опитват да помогнат на престъпниците да заобиколят закона. Те не приемат особено добре системата, мнението че всеки има право на защита и още куп такива глупости. Някои от старите приятели на Манди в прокуратурата дори едва поглеждат защитниците.

Аз хвърлям не един поглед към прокурорите, докато сядаме. Оглеждам лицето на Огрън, като търся някаква следа от отчаяние, някакъв знак, че делото му не върви много добре. Но за мое разочарование видът му е напълно делови, той забива пръст в масата, докато налага схващането си пред Гречън Флеърти и изглежда уверен и самодоволен. Днес си е подбрал по-хубава вратовръзка — кафява на червени и черни петънца, за да подхожда на антрацитносивия му костюм.

След малко съдията сяда на мястото си. Той се обръща към адвокатите — има ли още неща за уреждане в последния момент? После казва на пристава да покани съдебните заседатели.

Шестнайсетимата граждани, дванайсет от които ще решават съдбата ми, влизат в залата много по-решителни днес, по-малко притеснени от публиката и тяхната известност. Неколцина поглеждат към мене, но повечето просто хвърлят по едно око към местата си, докато вървят един зад друг. Това вече не е само спектакъл, не е само представа за тях. Сега те са омърсени. Чули са доказателства, започнали са да преценяват случая. Съзнавам, с пронизваща болка в стомаха, че някои от тях вероятно вече са убедени, че аз съм виновен.

Гречън Флеърти бързо се насочва отново към Къмингс. Липсата на физическо доказателство е съвместима с начина, по който те вярват, че аз съм извършил престъплението, облечен изцяло в зимно облекло, за да се предпазя да не оставя улики, имал съм предостатъчно време да измия и себе си, и колата си. И, о, да, признал съм си с ясен, но тих глас. Пол отказва с ръка на поканата да разпита Къмингс, сякаш дава да се разбере, че това, което детективът каза през предишните трийсет минути, е било безсмислено.

Роджър Огрън пристъпва до катедрата.

— Народът призовава Анджела Сиедлецки.

Това е съседката, чула изстрели от дома на Райнартови на осемнайсети ноември. Пол казва, че главната причина тя да свидетелства е да потвърди стрелбата и да посочи часа на събитието. Освен нея, единствено Рейчъл може да свидетелства за това. Личи си колко много доверие има Роджър Огрън в Рейчъл.

Госпожа Сиедлецки е ниска, набита жена, възпълна, на средна възраст, с груба прошарена коса, дебели вежди и отпусната брадичка. Тя сяда на свидетелската скамейка и се оглежда наоколо с широко отворени от почуда очи. За първи път ли ще свидетелства? Иска ли да си разменим местата?

Роджър говори за миналото й. Омъжена е за поляк, който притежава верига от пунктове за химическо чистене. Живее до къщата на Райнартови от три години.

— Искам да обърна вниманието ви към осемнайсети ноември миналата година.

— Да — кима тя.

— Можете ли да ни кажете какво си спомняте за онази вечер?

— Гледах телевизия. Не помня вече какво. Чух шум навън.

— Опишете какво сте чули.

— Чух да се чупи стъкло. Чух го на два пъти. Чух и два силни пукота.

— Спомняте ли си в колко часа чухте тези шумове?

— Не съвсем точно. Но беше след половинчасовото прекъсване на предаването, нали знаете, когато дават повече реклами. Трябва да е било пет-десет минути след това. Значи може би десет без двайсет и пет, без двайсет. — После щраква с пръсти. — Момент… да, даваха филм…

— Чудесно, мадам. Какво направихте, като чухте тези шумове?

— Ами заслушах се за момент. Не бях съвсем сигурна какво точно чух. Не бяха обичайни шумове. Затова се обадих в полицията. За по-сигурно.

— Какво направихте после?

— Погледнах през прозореца. Не се виждаше много. Само страничната стена на къщата. Райнартови имат много дървета и храсти покрай задния си двор, така че почти нищо друго не можех да видя — тя свива рамене. — Всичко изглеждаше наред. И аз просто чаках полицията.

— Благодаря ви, госпожо Сиедлецки.

Съдебните заседатели извръщат погледи към масата на защитата и вниманието им се изостря, когато виждат Пол да се изправя. След разпита му на Къмингс на всички е ясно — особено на самия Пол, — че той е превъзхождащият адвокат на този процес.

Адвокатът ми отива до катедрата и кима любезно.

— Добро утро, госпожо Сиедлецки.

— Добро утро.

— Мадам, казахте, че сте чули два пукота.

— Да.

— И сте чули да се чупи стъкло.

— Да. Два пъти.

— Не е ли вярно, че сте чули първо пукотите, а после чупенето на стъкло?

Огрън се изправя нерешително.

— Възразявам. Той погрешно характеризира показанията. Тя изобщо не каза това. Каза точно обратното.

— Аз не характеризирам нищо — отговаря Пол с объркан израз. — Просто разпитвам свидетелката. И ще бъда благодарен, ако отговори тя, а не господин Огрън.

— Продължете, господин Райли.

— Госпожо Сиедлецки, не чухте ли първо пукотите, а после чупенето на стъкло?

Тя набръчква чело.

— Ами мисля, че чух първо счупването на стъкло.

— Мислите. Значи споменът ви не е ясен.

— Мисля… че първо беше… чупенето на стъкло.

— Но не сте напълно сигурна, нали, госпожо Сиедлецки?

— Съвсем сигурна съм.

— Но не и неопровержимо.

Госпожа Сиедлецки се замисля — решителната дума на свидетел. Струва ми се, че тя иска да отговори с „да“, но нещо в думата „неопровержимо“ внася сянка на съмнение във воднистите й очи и тя свива устни навътре. Тази жена ми прави впечатление на склонна към компромиси личност, жена, която обича да избягва затрудненията, затова съм изненадан, когато най-накрая тя отговаря:

— Съвсем близо съм до неопровержимо, струва ми се.

— Била е ветровита онази нощ, нали, мадам?

— Да, и то много ветровита.

— Дотолкова, че сте чували от стаята си как вятърът фучи навън, ще се съгласите ли?

— Да.

— И телевизорът ви е бил включен, казахте.

— Да. Но… мисля, че мога да направя разлика между чупене на стъкло и изстрел от оръжие.

Пол отново показва на съдебните заседатели объркан израз на лицето си.

— Не казахте ли на полицая, който ви е разпитвал, че сте чули първо изстрелите, а после разбиването на стъкло?

— Дали съм…?

— Питам вас, мадам. — Пол отваря полицейския доклад. — Не сте ли казали, че сте чули силни пукоти и разбиване на стъкло?

Тя мълчи, погледът й е в доклада в ръката на Пол.

— Може и да съм, предполагам. Те прозвучаха почти едновременно.

— Звуците на пукотите и на разбиването на стъкло са прозвучали почти едновременно?

— Да.

— В порядъка на… да речем, няколко секунди ли?

Госпожа Сиедлецки се замисля, устните й се размърдват леко.

— О, по-скоро около трийсет или четирийсет и пет секунди, там някъде.

— И докато седите днес тук, споменът ви не е съвсем ясен кое е било първо.

— Всъщност все си мислех, че първо беше стъклото. Но сега, като го споменавате, не съм напълно сигурна.

— Благодаря ви, мадам. Нямам повече въпроси.

Огрън се изправя.

— Смятате, госпожо Сиедлецки, че първо е било разбиването на стъкло, а после пукотите.

— Ами… да, така мисля.

— Господин Райли предположи, че сте казали на полицая друго — че първо са били пукотите. Но вие не си спомняте да сте казвали това, нали?

Тя изпуска въздишка на изтощение.

— Ами… тогава… нали знаете… полицията беше навсякъде… а и Дерик го нямаше… беше — раменете й се отпускат. — Наистина не си спомням какво му казах.

— Значи не си спомняте да сте казали, че първо са били пукотите, а после разбиването на стъкло.

— Не си спомням, не.

Огрън сяда, Пол се изправя.

— Не си спомняте какво сте казали на полицая за последователността на шумовете, така ли?

— Току-що отговорих. — Госпожа Сиедлецки е леко объркана от тези въпроси. Тя не е очаквала да бъде разпитвана за това.

— Дали нещо може да опресни паметта ви?

Тя свива рамене. Роджър Огрън отваря уста, после издува устни.

— А полицейските бележки? Те могат ли да помогнат?

— Може би.

Огрън става.

— Ваша Чест…

— Само да опресня спомените й, господин съдия — казва Пол. Съдията му прави знак с ръка да продължи.

Пол подава доклада на свидетелката.

— Не бързайте и ми отговорете, след като го прочетете.

Да, тя не бърза, слага си очилата и се взира в листа. Не знам какво й отне толкова време. Единственото изречение, което е от значение, е: „Чух изстрели и звук от счупване на стъкло“.

Най-сетне тя подава листа на Пол.

— И тъй, госпожо Сиедлецки, спомняте ли си какво сте казали на полицая за последователността на шумовете, които сте чули навън на осемнайсети ноември?

— Ами излиза, че съм му казала първо за произведените изстрели.

— Така излиза.

— Ваша Чест — намесва се Огрън.

Съдия Мак вдига ръка, после я сгъва и се обръща към свидетелката.

— Мадам, ние се интересуваме какво си спомняте, а не какво пише в бележките. Тях може да използвате, за да освежите паметта си, но не и да ги цитирате. Помогна ли ви, като прегледахте доклада?

Точно в този момент госпожа Сиедлецки не е наясно с това „иди ми, дойди ми“ по отношение на паметта й.

— Ами, струва ми се, че да.

— Добре, чудесно. Господин Райли, попитайте я какво си спомня.

— Благодаря ви, господин съдия. Госпожо Сиедлецки, да оставим настрана бележките. Сега спомняте ли си какво сте казали на полицая за последователността на шумовете, които сте чули на осемнайсети ноември?

— Струва ми се, че му казах, че първо са били изстрелите.

— И после счупването на стъкло.

— Точно така.

— Това е, доколкото можете да си спомните.

— Ами да, предполагам. — Тя прави гримаса, но не допълва нищо повече. Няма представа дали говори според спомена си или според бележките. Предполагам, че е последното.

Пол е готов да приключи тук, но не е удовлетворен от ограничения й отговор.

— Ще се съгласите с мен, госпожо Сиедлецки, нали, че споменът ви за случилото се е бил много по-ясен, когато сте разговаряли с полицая.

— Говорих с него още същата вечер.

— Съвършено точно. И споменът ви е бил много по-пресен тогава, отколкото е сега.

— Това е сигурно.

— Благодаря ви.

Госпожа Сиедлецки е напълно объркана, прехапва устна; в този момент съдията обявява десет минути почивка.