Дейвид Елис
Опасна игра (56)

54

Рандолф Дж. Ларами бил архитект, дошъл в този край в края на IX век. Смятало се, че той превърнал тукашния фермерски град в търговска област. Според сведенията над десет от фабриките били построени от него след установяването му тук. По-късно бил избран за кмет на Маунт Рейфорд, тогава най-големия град в областта.

Първата сграда, построена от Ларами в Маунт Рейфорд, била двуетажно тухлено училище. Господин Ларами закупил и трийсет акра земя към него. До 60-те години на XX век училището имало футболно игрище с естествени размери и няколко бейзболни игрища в неговите граници. Последните бяха автентични бейзболни игрища с дървени огради около полето извън очертанията на игрището и пясък, покриващ клетката на питчъра, фаул линиите и хоума. Малката лига играеше тук през цялото лято. По отношение на спорта винаги съм се проявявал най-добре в бейзбола и бях играл десетки пъти на игрищата „Ларами“.

Най-великият спомен от детството ми е от тези игрища. Още на втория път през целия сезон на деветгодишната бейзболна лига „Паломино“ аз избих топка над оградата. Само че тогава тя падна в края на седма дивизия — последната дивизия в тази лига — с играч на ход, в игра за шампионска титла.

Дори не бях разбрал, че съм отбелязал точка. Разбрах за това, когато треньорът на първа база, господин Ритър, ми подвикна новината, докато тичах покрай първа база. Вдигнах глава и видях, че левият филдер стои неподвижен, отправил поглед над оградата. Гледах го и не можех да повярвам, докато питчърът, Джоуи Фарли, не хвърли ръкавицата си на земята и напусна площадката.

Беше ми невъзможно да сдържа усмивката си, когато минах покрай втора база и продължих към съотборниците си, които скачаха с вдигнати ръце. Баща ми стана от мястото си и хващайки се за оградата, закрещя името ми. Стигнах до трета база и един от бащите, който беше поел тренировките на трета база, протегна ръка, та да ударим длани, и изпика: „Браво, Марти!“ точно когато кракът ми докосна трета база. Съотборниците ме наобиколиха, докато тичах последните двайсет и седем метра до хоума. Подскочих високо и стъпих трупешката върху хоума. В следващия момент почувствах как краката ми се отделят от земята бяха ме вдигнали във въздуха. Господин Дъркин, другият ни треньор, извика: „Браво на теб!“, А аз се опитах да извърна глава, за да видя отново баща си.

Стъпването на онзи бял гумен пентагон беше единственият ми най-велик спомен от онези години. И като че ли същото това място сега щеше да запечата в паметта ми най-новия ми триумф — заравянето на доктор Дерик Райнарт.

 

 

В четвъртък. 18-Ти ноември, пясъкът беше твърд, студен и много твърд. Отне ми половин час да изкопая ров. Да загребвам пълни лопати тежък пясък и да го изхвърлям на няколко метра встрани. Последните няколко метра в дълбочина бяха пръст и ми беше по-лесно да я изваждам. Накрая пред мен зееше дупка. Дълбока метър и двайсет, точно зад хоума.

След всяка пълна лопата се вглеждах в притихналото си обкръжение. Намирах се в единия край на съвсем открито поле. Достатъчно да побере три бейзболни игрища. Най-близката улица беше на сто метра оттук и въпреки все още силния вятър, можех да чуя приближаваща се кола, преди някой да ме види. Това се случи два-три пъти, докато копаех. Чух мотора, много преди да видя колата и се проснах по корем на земята. Колите винаги се движеха право по отсечката на пътя и извън полезрението ми. В случай че пътниците погледнеха към игрищата, щяха да видят най-много купчина пръст. Най-близката светлина беше от училището, на един хвърлей камък оттук.

Оттатък полето, където се намирах. Имаше дървета и храсти — моите най-добри приятели. Ако някой дойдеше насам, щях да грабна лопатата си и да побягна през храстите към колата си, паркирана на по-малко от една пресечка, на улицата. Не безопасен план, но кажи-речи най-добрия, който можех да изпълня при тези обстоятелства.

След като изкопах достатъчно дълбока дупка, занесох лопатата в колата. Отворих безшумно багажника. Доктор Райнарт беше увит в две дебели червено-черни памучни одеяла. Зърнах част от изкривеното му лице и отместих поглед настрани. Повдигнах тялото и го занесох под храстите до бейзболното игрище. Върнах се при колата, за да взема предпазните найлони — бях ги купил преди месеци. Когато възнамерявах да ремонтирам кухнята си.

Първо постлах найлона на земята като одеяло за пикник. После изтърколих доктора от одеялата върху найлона и свалих якето си от тялото. След това започнах да го търкалям заедно с найлона, увивайки го с него. Повторих същото и с другия найлон. Найлоните не бяха предвидени за ковчег, но в комбинация с ниските температури се надявах вонята да бъде потисната за известно време.

Дупката се оказа къса за тялото на доктор Райнарт, но какво го интересуваше него удобството? Набутах го в дупката, като натиснах гърдите му с крак. Главата му стърчеше отвратително, коленете му също бяха сгънати. Нещо ме накара да го погледна за последен път. Но беше много тъмно. А и ми оставаше да запълня дупката с купчините пясък. Освен това, докторе, мразя сбогуванията.

 

 

Да, поздравявам се аз, докато карам по магистралата, изборът ми на бейзболното игрище „Ларами“ беше сполучлив. Едно случайно бейзболно игрище в предградие, на петдесетина километра от големия град. Едва ли ще има причина да ме свържат с него. Аз не бях учил в началното училище „Ларами“, учих в училище „Уошингтън“ в Бекер Хайтс.

А и вероятността някой да открие трупа, поне скоро, е слаба. Никой не играе на тези игрища през месец март.

 

 

Следващо отклонение

Маунт Рейфорд

 

 

Избрах сряда вечер за това последно посещение до гроба на доктор Райнарт. Сряда, 2 март. По-малко от две седмици до делото ми. Адвокатите ми бяха вече навлезли дълбоко в работата си, четяха внимателно списъците на свидетелите, пишеха искания до съда за издаване на съответните разрешения преди делото и се подготвяха за свидетелските показания. Те внесоха в съда искане за отхвърляне на обвиненията срещу мен, поради липсата на доказателство, че е извършено убийство, тъй като няма труп. Съдията отхвърли искането въз основа на признанието ми и добави, че няма да възнагради престъпник, като му позволи да се възползва от умението си да скрие добре труп.

Аз напълно отпаднах от работата върху делото; ролята ми се сведе до даването на откъслечни предложения за свидетел. Пол и Манди продължиха да намекват за Рейчъл — дали обвинението ще е в състояние да докаже, че сме имали връзка? Както винаги аз ги разубедих. Какво друго можеха да направят те, освен да приемат версията ми?

Адвокатите ми разговаряха с мен за Рейчъл. Пол ми каза, че трябва да обмислим вероятността Рейчъл да е замесена в убийството и ме попита какво мисля за това? Дадох му нещо като зелена светлина. Има неща, които той може да направи, за да внуши, че Рейчъл е въвлечена. Той няма никакво твърдо доказателство, разбира се, и ако нещата наистина се затегнат, аз винаги мога да я измъкна, да призная всичко. Като изключим обаче, че най-многото, което той може да направи, е да си извади заключения. Не е много различно от това, което е направила Рейчъл с мен, като е дала на обвинението малко трохи, за да спаси кожата си, но не и да хвърли бомба върху мене. Във всеки случай Пол изобщо не поиска разрешението ми; даде ясно да се разбере, че той казва предварително как смята да постъпи и няма начин да променя решенията на адвокатите си по този въпрос.

Паркирам колата на същата улица, която използвах последния път. Въздухът е свеж, в лицето ми духа слаб ветрец. Съвсем различно е от последния път, когато вилнееше буря.

Изтичвам до храстите и си проправям път през тях с рамото напред, като с лопатата шибам клоните, за да си разчиствам пътя. Докато вървя с поглед, насочен към широкия училищен двор, онзи лек трепет, който чувствах миналия път, когато бях тук, сега ме изпълва с пълна сила. Това, че нямам гузна съвест, никакво чувство за вина, не ме изненадва толкова, колкото фактът, че всъщност това чувство ми е приятно. На част от мене й се приисква да затанцува, да тича покрай базите на бейзболното игрище и да се промъкне в хоума над гниещия труп. Защо няма противоречие вътре в мене? Защо не ме безпокои това?

Отивам до зелената мрежа и поглеждам бейзболното игрище. Пейките покрай фаул линиите вече ги няма, както и оградата на аутфилдите. Училището трябва да е решило най-накрая, че няма смисъл да се разделя това огромно пространство на отделни бейзболни игрища. Дори клетката на питчъра, както забелязвам, е изравнена. Питам се дали така е изглеждало игрището в нощта на 18-ти ноември.

Заобикалям игрището и се облягам на мрежата, близо до заритата дупка. Трябва да приклекна, предполагам, и да съм нащрек за всеки звук, да наблюдавам за сенки. Но аз стоя прав с чувството на неуязвимост, на абсолютна власт. Това ли са емоциите, които усещат убийците? Това ли е стимулът, който ги подтиква — не действителното убиване, а усещането за контрол? За това ли живея аз?

Подозирам, че е за това. В края на краищата именно затова съм тук. За контрола. Мисълта никога не ме остави през последните три месеца, било то във вид на смътно чувство или разтърсващо откритие за действителността, както лежа в тъмното, очаквайки съня: Майкъл Спровиери, който ме бил видял, може да ме е проследил онази нощ. Той може да знае къде е заровен трупът. Ще е трудно за вярване, допускам; то ще включи сума ти предположения, които не съм готов да направя. Но то е тук, независимо от всичко. И след дните на страх от извънредно съобщаване на новината или обаждане от страна на адвокатите ми, че трупът е намерен, се беше стигнало до това. Контролирай обкръжението си. Елиминирай всяко съмнително нещо.

Пясъкът е неравен, виждам го въпреки тъмнината. Направих всичко възможно онази нощ, за да го загладя с лопатата и с краката си. Предполагам, че не изглежда толкова зле. Господи, никой не го е забелязал след близо шест месеца.

Да, общо взето, добре свършена работа беше, казвам си, когато забивам лопатата в земята. Колко жалко, че трябва да я разваля.