Дейвид Елис
Опасна игра (53)

51

Седя сам в заседателната зала на адвокатите ми, барабаня с пръсти по мрамора и си тананикам под носа. Днес е ясен, слънчев ден, небето искри от щастие и температурите ще се вдигнат до десет градуса до края на седмицата, както съобщиха.

Манди влиза припряно в залата и разпръсва купчина папки върху масата. Смънква извинение и сяда на стола, без дори да ме погледне. Залавя се да изважда листове от папките и да ги подрежда.

— Прекрасно утро — поздравявам.

Тя ми хвърля бегъл поглед.

— Какво?

— Здрасти.

Погледът й е забит в документите.

— Здрасти. — Гласът й е равен, глух, не трептящия, който е характерен за Манди Танър. Споменава за списък на свидетели, плъзга копие към мене. Започваме с хората в списъка.

Тя продължава да ме държи на известно разстояние от себе си, слуша любезно, но прави нещата по-официални, отколкото й прилича. Очите й са сведени, във всеки случай избягва да срещне погледа ми. Лицето й е изпънато, ръцете нервни. Тя е бясна.

Така, в основни линии, се отнася с мене Пол Райли от самото начало — като с човек, който не е нищо повече от презервативите, които изхвърля, като с човек, който не заслужава да бъде в същата стая с корпоративните главни правни съветници, с които обикновено стои лакът до лакът. Някой, за по-сигурно, който ще му даде възможност отново да застане в светлината на прожектора с нашумяло дело за убийство, но който не заслужава нищо повече от неговата толерантност.

Докато с Манди беше съвсем различно. Винаги съм чувствал искреното й съчувствие към мен; тя ми отваряше врати, които другите затваряха. С това се бях примирил по отношение на другите — стари познати, от които получавах не повече от едно мрачно ръкуване, от плахи мънкания от рода на „Какъв лош късмет“ или „Горе главата!“ и брояха секундите да се отдалечат от мене — човека, за когото те не са съвсем сигурни какво е извършил. Но Манди винаги е била различна — до днес. Сега и тя се държи толерантно.

Говорим за Анджела Сиедлецки, съседката на Райнартови, която се обадила в полицията в нощта на стрелбата.

— Мисля, че съм я срещал веднъж — казвам. — На едно съвещание в нашия филиал. Тя беше в управителния съвет или нещо от сорта. Изнесе доклад.

— Къде се е провеждало съвещанието?

— В клуба.

Тя се втренчва в мен, после разперва ръце.

— Е, и?

— Какво „Е, и“?

— Каза, че си я срещал. Разкажи ми за това.

— О! Не беше нищо особено. Имаше студен бюфет и просто си разменихме две-три приказки на опашката.

— И?

— Това беше.

— Добре, какво каза ти?

Задържам погледа си върху нея.

— Говорихме общи приказки. Представихме се един на друг.

— И само това си спомняш?

— Да, Манди, само това си спомням.

— Рейчъл беше ли там?

— Не знам. Тогава дори не знаех коя е Рейчъл.

— Помисли си тогава.

— Казах ти, не си спомням.

— А госпожа Сиедлецки дали ще си спомни?

— Откъде да… Господи, Манди — разпервам ръце. — Какво искаш да ти кажа?

— Просто искам да съм сигурна, че тя няма да си спомни нещо показателно, което ти не си спомняш.

— О, имаш предвид нещо от рода, че Рейчъл и аз сме се държали за ръцете ли? Или сме се заврели в някой ъгъл? Казах ти, тогава дори не знаех коя е Рейчъл. Това беше, преди да постъпя във фондацията. Преди години. Доколкото знам, Рейчъл дори още не е живеела там.

Манди свежда глава към бележника си и започва да пише.

— Чудесно.

— Истината е, че тя дори няма да си спомни за краткия ни разговор при бюфета. А аз я запомних само защото тя беше една от докладчиците на събранието.

Манди кима, без да вдига поглед от бележника си.

— Убедих ли те? — питам раздразнен.

— Убеди ме. — Тя спира да пише име поглежда. — Просто искам да съм сигурна, че няма да има промяна в разказа ти.

Добре. Бавно загрявам, но иначе нищо ми няма.

— Вбесявам те, че променям показанията си.

Лицето на Манди е изпънато, очите й гледат студено.

— Не обичам да виждам как хората се отнасят безотговорно със системата.

— Системата.

— Да, системата.

— Сигурно ме будалкаш.

Тя изпуска писалката си.

— Ти какво, предполагаш, че всичко може да мине ли? Така ли го приемаш? Просто ни казваш всичко, което е удобно, и ние ще го повярваме, защото е най-печелившата версия ли? Истина или не, само да върши работа, така ли?

Измествам се напред на стола.

— Ти беше тази, която винаги ми е казвала да продължавам да отричам. Именно ти не харесваше тази твърда защита. Тогава за какво става дума?

— Нямах проблем да ги накарам да докажат казуса си — отговаря тя с немалко усилие. — Нямах проблем с теб, когато стоеше безмълвен, както всеки обвиняем трябва да има правото да прави, а аз исках от тях да докажат казуса си.

— И кое е различното?

— Кое е различното ли? — тя извръща за момент глава и навлажнява устните си. Това, че ще седиш на свидетелската скамейка и ще лъжесвидетелстваш.

— Ти не знаеш дали ще лъжесвидетелствам.

— Напротив, адски добре си го представям.

— Пол ми вярва.

— Пол… — Манди млъква за миг, после понижава глас. — Пол иска да ти вярва. Вече му казах, че няма да съм аз тази, която ще те качи на свидетелската скамейка.

Облягам се назад, потискайки първоначалния си гняв, и заговарям с премерен тон.

— Това не е джин руми, Манди. Става дума за живота ми. Извини ме, ако съм загрижен повече да остана жив, отколкото да се вместя в твоето идеалистично схващане за криминалната правосъдна система. Щото едно ще ти кажа: тя не изглежда чак толкова идеалистична откъм моята страна.

Манди въздиша; не е удовлетворена, но е успокоена. Бавно поклаща глава.

— Искам да ти покажа нещо — продължавам и изваждам от джоба си копие на пасажа от съдебното мнение, което бях прочел за смъртоносния газ, и го плъзгам по масата към нея. — Моля те, отдели само две минути да прочетеш това.

Тя нагласява листа пред себе си, навежда глава и аз виждам неравна част от гъстата й, остра, къдрава червеникавокестенява коса. Наблюдавам как очите й се местят, веждите й се събират, после се повдигат. Тя прехапва долната си устна, преглъща силно и прибира косата си зад ухото. Когато свършва да чете, вдига поглед.

— Ето какво ме чака — казвам. — Безотговорен съм към системата, която иска да ми направи това.

Тя поглежда към масата, търсейки думи. Накрая изправя гръб, поема си дълбоко въздух и казва:

— Добре. Това е мой проблем, не твой. Мисля, че ще успея да избегна всичко това, след като си тръгна от кантората. Но служебната ми тревога не бива да е твоя грижа.

— Виж — усмихвам й се леко, — ще те излъжа, ако ти кажа, че е било моя грижа.

Погледът й е извинителен. Тя също ми се усмихва леко. Чувствам, че в това има нещо повече, отколкото в думите й, че тя не е просто бясна, защото клиентът й я е излъгал, а че аз я излъгах. Думите никога няма да излязат от устата й, но съзнавам, че съм я предал, не като клиент адвоката си, а като приятел приятеля си. Бях я излъгал, бях я накарал да повярва, че съм извършил героична постъпка, а после страхливо съм се отдръпнал, когато играта е загрубяла. Сърцето ми се разтуптява — трепетно, замайващо чувство, потискано толкова дълго, че съм забравил за съществуването му, забравил съм, че съм мъж и че мога да изпитвам чувства и нещо повече — да ги изразявам. Искам да й кажа какво е тя за мене. Искам да й кажа, че тя е единственият човек, който се е отнасял с мен като с човешко същество през последните месеци. Че тя е единствената, проявила интерес. Искам да й кажа много повече от това, но знам, че и аз, като нея, ще задържа всички тези мисли под повърхността. Веднъж вече тя беше оставила вратата да се отвори прекалено широко и свирепият порив на вятъра няма да й позволи да го стори отново. А аз ще държа вратата си леко открехната, както винаги, за да мога да гледам през нея, без да чувствам вятъра.

— Значи — казва Манди с равен тон, — не си го извършил ти.