Дейвид Елис
Опасна игра (52)

50

Четвъртък вечер е подходящо време да шофираш извън града, ако се надяваш на натоварено движение. За човек, живял дълго време в този край, аз съм изненадващо незапознат с отдалечените райони. Не съм от хората, които могат да ви насочат по кои три пътя можете да стигнете най-бързо до театър „Калдер“ в Линдъпуд или до стадиона в центъра, или пък, след като са били на някое място, да ви изброят десет различни пътища, по които да стигнете там. Аз нямам набито око, поне що се отнася до улици, градове и посоки. Вкарате ли ме в някоя сграда, ще мога да ви кажа къде е север толкова, колкото коя е столицата на Того. Ако ще ме упътвате как да стигна до някое място, ще трябва да ме упътите и по кой път да се върна, иначе ще се загубя. Човек ще си каже — мнозина са го казвали, — че умът ми е в облаците и че нямам практично чувство. Бих отговорил, че това е наполовина вярно. Мен просто не ме е грижа. Не ме е грижа дали Първо авеню се пресича с експресната магистрала на север от Клинтън и намалява задръстването.

Не ме е грижа дали шосе 280 е по-бързо, в случай че си тръгнал на юг от Оук Хилс.

Но този път, него си го спомням.

 

 

„Бензиностанция и тенекеджийски услуги «Гюнтер»“ беше просто ремонтна работилница с две бензинови колонки, поставени след по-късно хрумване. Лампите в склада и главния гараж бяха загасени; мястото изглеждаше безлюдно. Почти не очаквах да е отворено; бензиностанция край главен път би могла да върти добър бизнес, дори след полунощ в четвъртък. Встрани от гаража имаше редица от коли — таратайки, които собственикът щеше: да разпродаде на части, и други две, прилични на вид. Паркирах колата си и загасих светлините. Така, ако някой, минаващ по пътя, я видеше, щеше да реши, че е поредната кола, оставена за ремонт.

Намерих дълбока кофа за боклук до бензиновите: колонки. Не особено ентусиазиран, бръкнах вътре и зарових, докато не напипах смачкани хартии. Извадих ги — един книжен плик от закусвалня и друг, кафяв, от дрогерия. Огледах се наоколо не виждах нищо, не чувах нищо.

Отворих багажника на колата си и бръкнах под картонения под, който бях сменил с нов, след като зарових доктора. Повдигнах пистолета с два пръста за дръжката. Избърсах го най-старателно с бархетната си риза, после го увих първо с единия, след това с другия книжен плик.

Зад склада имаше група дървета с оголени поради зимния сезон клони. Влязох в горичката, като се пазех от клоните. И пробвах с крак почвата в основата на едно от дърветата. Тя беше твърда, но щях да се справя. Да държа лопата в колата си едва ли беше най-добрата идея, в случай че ме претърсваха, но сега се зарадвах, че я бях взел. Намерих подходящо място и започнах да копая твърдата почва.

 

 

Сега излизам от наклонената отбивна. Светофарът светва зелено и аз потеглям след друга кола, завиваща надясно. Само на половин пресечка с оттук. Никой няма зад мене.

Табелата „Тенекеджийски услуги «Гюнтер»“ не свети, буквите се виждат като метални пръчки. Бензиностанцията също е тъмна. Безопасно е да свърна натам. Но не го правя. Поглеждам огледалото за обрано виждане, докато подминавам бензиностанцията. По-надолу по пътя, след петдесетина метра, има ресторант. Все още е доста пълен, едва минава десет часа. Отбивам и паркирам между две коли. После изключвам светлините и чакам.

Минават пет минути. Никакви коли не минаха.

Още пет минути. Някакви хора излизат от ресторанта и тръгват към колата си в другия край на паркинга.

Божичко, какъв параноик съм. Поглеждам часовника си — 10:23. Започва да ми става студено. На табелата на паркинга пише: „Само за посетители на ресторанта. Нарушителите се глобяват“.

Добре де, аз няма да се бавя.

Бръквам под предната седалка за малката градинска лопата. И тогава адреналинът ми ме удря, както на 18-ти ноември, когато седях в гаража си и се питах дали да не отида в офиса за алиби, дали не съм на път да направя една разумна стъпка в повече. Не е късно да се върна, казах си тогава. Не е толкова късно и сега.

Посягам към дръжката на вратата и отдръпвам ръката си, сякаш съм докоснал горещ котлон. Лявата половина на мозъка ми казва, че правя голяма грешка. Дясната пък ме хвали колко гениално ще постъпя. Ако не те хванат, напомня ми лявата.

Бавно посягам към облечената в кожа дръжка и я обгръщам с пръсти. Сърцето ми сякаш ще изскочи, пот избива по лицето ми. Ако ме хванат, това ще е сайонара^[1]. Марти ще се озори да обяснява какво прави тук с пистолета на доктор Райнарт.

Но не го ли направя, винаги ще се питам дали не е трябвало. Звучи ми познато.

До бензиностанцията са около петнайсет метра. Отивам предпазливо до задната част на гаража; яката ми е вдигната, крача внимателно заради ехото от стъпките ми по цимента. Вмъквам се с рамото напред през тясното пространство между гърба на бензиностанцията и дърветата, като два клона ме шибват по лицето. Замирисва ми на човешки изпражнения и дори не искам и да си помислям, дали не съм настъпил някое.

Последния път, когато бях тука, всички дървета изглеждаха еднакви. Но не се затруднявам да открия мястото. Не е много осветено, но какво пък, аз просто копая дупка.

Забивам малката лопата в земята. Скоро след това, когато дръжката се изкривява назад, осъзнавам, че инструментът не е направен за чак толкова твърда почва. Приспособи я и го преодолей. Обгръщам с длан металната част на лопатата — все едно че е удължение на ръката ми. Чувствам кал да прониква под ноктите ми. И продължавам да стържа и разравям с малката извита част от лопатата.

След няма и десет минути и доста възпалена китка, лопатата се удря в метал. Сега използвам ръцете си, като внимателно изхвърлям пръстта. Напипвам спусъка. Предпазливо. Последното, което си спомням, е, че това чудо е все още заредено. Изваждам го полека от земята за дръжката. Поставям пистолета върху ръката си, ръката, с която го държах, когато стоях над доктор Райнарт.

Поставям оръжието внимателно на земята до дупката и бръквам в джоба на якето си. Снимката е от баскетболната лига на миналото лято. Рейчъл държи ръката на малко момче, аз стоя до нея с лъчезарна усмивка. Ще ми се да хвърля последен поглед на снимката, преди да я пусна в дупката, но нищо не виждам, въпреки че очите ми привикнаха на тъмнината. Няма значение, в съзнанието ми се е запечатала всяка снимка с мен и Рейчъл.

Поставям внимателно снимката в мини окопа, за да не се извие. Ние сме едно цяло в земята, Рейчъл. Каквото и да стане на повърхността, тук сме заедно.