Дейвид Елис
Опасна игра (48)

46

Всекидневното ми тичане в училището. Днес е над четири градуса и съм пробягал близо десет километра по покритата с шлака четиристотинметрова писта. В слушалките ми гърми Вивалди и аз съм се отнесъл в моя малък свят от цигулки, ударни инструменти и пот. Тичането всеки ден започна да ми доставя удоволствие. Сключих сделка със самия себе си, че докато тичам, няма да мисля за делото и я спазвам.

Независимо от това, напрежението ми расте и започва да ми се отразява физически. През последните няколко дни усещам раменете си стегнати, събуждам се със схванат врат. Изгубил съм апетит, а стомахът ми предпочита да се свива и връзва на възли.

Пистата обикаля училищното игрище за футбол; през последните дни снегът се стопи и очертанията на игрището започват да се виждат. Днес няколко нетърпеливи студенти, вероятно с намерението да се поотпуснат преди предстоящите тестове, си подхвърлят бейзболна топка, като внимават да не се подхлъзнат; докато подскачат на място, от устата им излиза пара.

Завършвам двайсет и четвъртата си обиколка и преминавам в спокоен ход. На скамейките за зрители забелязвам мъж в масленозелено палто, който пуши цигара име наблюдава. Когато погледите ни се срещат, той ми кимва и тръгва към мен, като пътьом хвърля цигарата и я настъпва с крак, а от ноздрите му се вие последната струйка дим. Не за първи път ми се случва репортери да ме открият на това място и всеки път им заявявам едно и също: „Без коментар, говорете с Пол Райли“.

Докато мъжът се приближава, се чудя дали да не оставя слушалките върху ушите си и изобщо да не му обърна внимание. Но напоследък съм решил да се отнасям с по-голямо уважение към тези хора, с надеждата, че и те ще ми отвърнат със същото. Рядко го правят.

— Господин Калиш? — Той ми протяга ръка. Има оредяваща къдрава коса и средиземноморски тен. — Андрю Карас.

— От „Уоч“ — казвам; това е репортерът, на когото се обадих, за да заявя, че съм невинен.

— Да. Вижте, надявам се на коментар от ваша страна.

Избърсвам челото си с ръка.

— Вече ви е известна практиката. Говорете с Райли.

— Давам ви възможност да чуете нещо предварително, господин Калиш.

— Душите наоколо, а? Браво на вас. — Вдигам качулката на пуловера си и се отдалечавам.

— Добре — подвиква той след мене. — Тогава ще научите за Рейчъл както всички останали, след няколко дни.

Това ме спира. Обръщам се към него.

— Говорете.

— Споразумяхме ли се? Ще направите ли коментар?

Карас премигва и обмисля вариантите. Разбира, че няма да получи никакви гаранции. Накрая решава, че няма какво да губи.

— Рейчъл сключва сделка.

Тези думи ме карат да отстъпя крачка назад, сякаш да се убедя, че земята е все още под краката ми и наистина съм чул това, което мисля, че съм чул. Преглъщам с мъка и търся потвърждение по лицето на моя информатор. По изражението му съдя, че не се шегува, че не ме мами. То ми говори също така, че той е изключително доволен от себе си, но се опитва да си придаде важен вид.

— Ще се признае за виновна?

Карас поклаща бавно глава. Изглежда изненадан, че още не разбирам. Изненадата му е примесена с още нещо. Съчувствие. Извинение.

— Не, господин Калиш, няма да се признае за виновна. Тя ще… получи имунитет.

Присвивам очи, все още не схващам смисъла.

— Ще свалят обвиненията й в замяна на нейните показания срещу вас.

Краткото ахване, бързото поемане на въздух е единственият звук, които издавам. Стоя като парализиран, докато думите се реят в съзнанието ми. И тогава, докато ехото им заглъхва, нахлува адреналинът, киселина прорязва вените ми, сърцето ми се свива, ярост, огорчение и срам се смесват като черни петна пред очите ми. И макар че това чувство не ми е непознато, макар да съзнавам, че е трябвало да предусетя, че ще ме завладее, дори докато се самонаказвам за това бяло петно, все още не мога да повярвам, че изричам думите:

— Тя ще свидетелства срещу мен?

Той отговаря нещо, но аз не го чувам. Захвърлям настрани слушалките и прескачам оградата около пистата. Мъжът вика след мен да направя коментар, но аз продължавам да тичам.