Дейвид Елис
Опасна игра (41)

39

— Здравей, Том. Обажда се любимият ти вуйчо.

Както винаги седя в хотелската стая и съм се вторачил в подноса с недоядената храна от румсървиса върху телевизора. На екрана тече баскетболен мач между колежи без звук.

— Ти не се обади. — Гласът е на пренебрегнато осемгодишно момче. Пренебрегнато първо от баща си, изоставил го, за да се отдаде на друг живот, а след това от вуйчо му, който го забаламоса преди повече от седмица по телефона, а после така и не му се обади.

— Знам, Том. Смятах да го направя. Просто имах много неща да свърша. Съжалявам.

Мълчание в другия край на линията.

— Томи, наистина съжалявам и наистина искам да си поговорим. Как е майка ти?

— Добре е.

— Ти все още мислиш, че тя е тъжна.

— Да.

— Защо?

— Нали ти казах.

— Защото плаче понякога ли?

— Да.

— Добре. А според теб тя защо плаче?

— Заради татко.

— Така ли? А знаеш ли аз какво мисля?

— Какво?

Ето тук вече нагазвам в чужди води, опитвайки се да разясня на едно малко момче трудностите да израснеш в разбито семейство. Но едно нещо разбрах за Томи — той няма да каже на майка си за нашия разговор. Трябва да опитам.

— Мисля, че майка ти обича много и теб, и Джеси. Но понякога й е трудно, нали разбираш? Затова може би от време на време е тъжна. Но истината е, че повечето време тя е истински щастлива, защото има теб и сестра ти.

— Той е задник — заявява детето.

И аз ли съм говорил така на осем години? До това ниво на озлобление ли бях стигнал, да не говорим за речника?

— Е, да, било е мъчително, когато татко ти си е тръгнал. Но те с майка ти са направили онова, което са мислили, че ще е най-добро за теб и Джеси.

— Те непрекъснато крещяха.

— Знам. Именно затова са преценили, че ще е по-добре, ако не живеят повече заедно. Искали са вие, децата, да сте щастливи. Те не са искали ти и Джеси да израснете сред техните кавги.

Бях чувал, че някои деца обвиняват себе си за раздялата на родителите им. Ето ти го „доктор Калиш“, който се опитва да заличи тази вероятност. Дали бях успял?

— Той вече не идва тук.

— Да.

— Има си нова приятелка.

Ами сега, доктор К.? Как ще се справиш с това?

— Татко ти е зает човек, Том. И вече не живее в този щат. Трудно му е. Сигурен съм, че ви посещава винаги, когато може.

— Той и пет пари не дава за нас. Така каза мама.

Обмислям следващия си ход. Томи подсмърча и гласът му е станал по-твърд. Би трябвало да съм експерт по трайните отпечатъци, които детските ни години оставят в душите ни. А не за това как да ги залича.

— Тя го каза по телефона — продължава той. — Говореше с татко. Каза му, че и пет пари не дава за нас.

— Тя не го е казала на сериозно, Том. Вероятно просто е била ядосана. Тя иска той да ви посещава по-често, а на него му е трудно. Но тя го разбира. Иска и вие също да го разберете.

— Той трябва да е по-мил с мама.

Господи, това малко момче може да породи в мен жалост. Малкият мъж на дома. Закрилникът на мама.

— Знаеш ли, Томи — продължавам аз, — майка ти всъщност разчита на теб. Тя знае, че ти си един силен малък мъж и има голяма нужда от теб.

Трудно ми е да преценя дали успявам да го трогна, особено по начина, по който той поднася своите откровения, все едно че аз изобщо не говоря. Децата не ги бива много в подобен вид разговори. А пък мен още по-малко. Но, изглежда, детето обмисля казаното от мен.

— Така ли мислиш? — пита то.

— Да, така мисля. Сега ти си мъжът в семейството. Джеси гледа от теб. Ти трябва да й даваш добър пример.

— Получих добра оценка по математика. — През изминалата година бележките му, както и поведението му не бяха особено добри. — Но не съм толкова добър по естествените науки. Мразя ги.

Разсмивам се.

— И аз също.

Той също се разсмива; установена е връзка, двама мъже, които мразят естествените науки. Това е първият признак от страна на Томи, че съм докоснал струна.

— Но въпреки това аз се стараех усилено, Томи, защото майка ми очакваше това от мен. Тя искаше да се справя, за да получа добро образование, за да имам добър живот, когато порасна. А пък аз исках тя да се гордее с мен.

— Така ли?

— Така. И знаеш ли, майка ти иска същото. За теб и Джеси, да се справяте. Да постигнете най-доброто. Трябва просто да се стараеш. — Май върви добре засега. Поне така си мисля.

— Госпожа Евънс каза, че правописът ми става по-добър.

— Ето, виждаш ли, браво на теб! — Като че ли се опитвам повече да убедя себе си, че му помагам, отколкото го правя в действителност. Но Томи, изглежда, откликва. А може би просто има нужда от някого, с когото да си поговори. Това със сигурност умея.

— Ще дойдеш ли да ни видиш?

А сега какво, умнико? Джейми не е казала на децата, че съм арестуван, а това е последното нещо, което той има нужда да чуе точно сега. Давам му някакви мъгляви обяснения, много от които са много важни неща за вършене, но че ще се опитам да е възможно най-скоро.

Докато разговаряме, съм впил поглед в тъмнината на хотелската ми стая и се чудя как можа всичко това да стигне дотам, че да направи живота на детето още по-труден. Как се бях отдръпнал, когато Джейми ми подметна да се премести със семейството си в моя град, как цял живот избягвах всякакъв вид обвързване, сякаш единствената ми цел беше да няма нито един човек, който да се уповава на мен. Да не бъда хванат в капан.

Мисля за Рейчъл, единствената жена, с която някога съм искал да се обвържа. Но дали само защото знаех, че никога нямаше да се обвърже с мен? Питам се какво точно изпитвам към нея. „Любов“ е само една дума, празна дума, лишена от съдържание, изхабена от употреба. Още след онази първа нощ, тя ми даде нещо. Изпълни ме с енергия, включи бутона. Даде ми нещо, върху което да се съсредоточа. Аз се носех по течението на живота, просто работех, като изпълнявах каквото ми кажат, приемах правилата без възражение, все едно че бях робот. Но никога не ме напускаше мисълта, че някъде, по някакъв начин, нещо по-хубаво ще ми се случи. Очаквах този момент, този божествен момент, когато ще проумея защо съм тук и какво точно искам.

Мисля, че точно това ми даде Рейчъл. Този божествен момент. Исках я, исках да прекарам живота си с нея. И това може да стане, ако изиграя добре картите си.

Тази нощ Рейчъл ще дойде в хотелската ми стая. Когато отворя вратата, ще видя жена, обърната с гръб към мен, облечена в униформа на чистачка — оскъдна черна дрешка с бяла якичка, в изключително прелъстителна поза. Тогава тя ще се обърне към мен и ще отмести розовата бърсалка за прах, закриваща лицето й. И ще се усмихне с типичната си усмивка.

Желаете ли да оправя леглото ви?

Аз ще отговоря „да“.