Дейвид Елис
Опасна игра (4)

2

Водата от душа е много по-гореща от друг път. Сигурно вече четирийсет и пет минути стоя прав във ваната и настойчиво търкам тялото си със сапун. Червеното отдавна се е отмило от кожата ми. Дори калъпът сапун, изхабен до тънка плочка, е възстановил синьо-белите си ивици. Подпирам леко глава до стената на душа и, докато горещата вода бие във врата ми, наблюдавам вторачен дъното на ваната как и последните струи тъмночервена течност се завъртат около канала и изчезват. Най-накрая спирам душа не защото съм чист или защото водата стана студена, а защото просто се уморих да стоя прав.

Подсушавам се и през облаците пара излизам от банята. Обувам долнище на анцуг и за първи път тази вечер се тръшвам на неоправеното легло.

Мисли сега. Мисли.

Утре е петък. Хубаво е, когато уикендът е толкова близо. Нямаме запланувана важна служебна работа. Само срещата ни с тексаските инвеститори, но аз съм готов за нея, а тя трябва да свърши до два следобед.

Следващата седмица ще е по-къса заради Деня на благодарността. Мога да си намеря извинение и да не отида на празничната вечеря.

Насилвам се да си поема дълбоко въздух. Мога да се справя с това.

Затварям очи, които хлътват в главата ми от изтощение. Но не мога да заспя. Не и сега. Правя отчет на физическото си състояние.

Долната част на гърба ми, която ме наболява още от гимназията, пулсира. Бицепсите ми са изтръпнали. Глезените ми са подути и натъртени. Краката ми, привикнали само на тичане, са като варени макарони. Главата ми е налята с кръв, а откакто съм се прибрал, кихам час по час.

И отнякъде дълбоко в мене се надига чувство за загуба. Вероятно изобщо не съм си представял, че един ден ние с Рейчъл ще бъдем двойка. Тя не считаше за необходимо да ми обещае нещо подобно, аз пък не можех да си позволя да настоявам. Истината е, че никога не съм се изправял лице в лице пред този въпрос. Увлечен от вихъра, живеех за мига. Но някъде в плетеницата от въодушевление и възторг се прокрадваше и надежда. Сега ми остана иронията, че поради онова, което извърших, шансът ми може да е по-минимален от всякога.

И все пак във вихрушката от чувства, напиращи в мене, преобладаващите не са страх, самосъжаление или болка. Изпълнен съм с радостна възбуда. И със задоволство. Спасих Рейчъл от един ужасен човек, като й дадох шанс да бъде щастлива. Или поне не нещастна.

Последиците — да загубя Рейчъл, да не говорим за вероятността да прекарам живота си в килия, — ме обгръщат като с було, преследват ме, витаят около мене. Засега обаче съм в стадий, който е далеч извън обсега на такива сериозни безпокойства. Никога не съм бил религиозен, но за първи път съм склонен да приема схващането за по-висша присъда, било то от някакъв бог, или просто от мен самия.

А за онези от нас, които не са толкова религиозни, то е като да вземеш болкоуспокояващо, след като си счупил глезен — чувстваш болката и знаеш, че след няколко часа тя ще стане нетърпима, но на първо време усещаш само тъпо пулсиране.

Преди да заприличам на човек, който се самовъзхвалява, нека добавя, че не възнамерявам да плащам каквато и да било цена за извършеното от мен. Не рискувах, преди да се заловя с основното: изтърках цялата кръв на доктор Райнарт от тялото си, свалих всичките си дрехи и ги хвърлих в боклукчийски чувал, а сега планирам непосредственото бъдеще.

Мисля за Рейчъл. Когато я оставих, тя почти не беше в съзнание. Съпругът й я беше пребил жестоко, да не говорим за случилото се после.

Какво ли прави в този момент? Тя ли се е обадила в полицията? Някой друг ли? Който и да е бил, полицията беше там — чух сирените. До какво ли заключение ще стигнат, като видят гледката в къщата? Пак ме обзема паника. Дали… Не!… Дали ще заподозрат Рейчъл?

Но това е безпочвено. Те нямат основание да я подозират. Никой не знае за нас, никой не знае и за нашите тайни нощни забавления всеки четвъртък. Полицаите ще видят синините по лицето на Рейчъл, ако не и по цялото й тяло. Ще предположат, че нападателят я е пребил. Но как ще си обяснят счупената стъклена врата? Рейчъл е крехка, кротка жена. Не би могла да нахълта през дебелото стъкло на вратата.

Тръсвам силно глава. За Бога, стегни се! Едва ли ще си помислят, че тя е влязла е взлом в собствената си къща!

Съсредоточи се. Мисли логично, като полицаите.

Как ли ще се справи Рейчъл с ченгетата? Дали ще е способна да ги излъже? Те ще поискат да говорят с нея веднага. При вида на стаята, на разбитата стъклена врата и всичко останало тя неминуемо трябва да им каже, че нападател е проникнал в къщата. Вероятно ще го опише различен от мен. С тъмна коса, а не с червеникаворуса. С тъмна кожа, а не ирландско бледа. Мускулест или дебел, а не строен. Нисък, а не висок. Или пък може би ще каже, че е бил чернокож. Благоденстваща общност като Хайланд Удз би се хванала на това. Нищо чудно утре да прочета в „Дейли уоч“, че огромен чернокож е влязъл с взлом в дома на Райнартови.

Не си видяла лицето му, предупредих Рейчъл, преди да си тръгна от дома й.

Но се подготвих за вероятността, че тя може да не е в състояние да ме прикрие, особено докато е в истерия минути след убийството. Аз и не бива да очаквам тя да излъже заради мен. Не ме е молила да извърша това. Господи, колко беше изплашена! Само лежеше на пода, до килима, име гледаше, чудейки се какво се каня да правя, надявайки се, предполагам, надявайки се да я избавя от всичко това, да сложа край на болката й…

Престани! Мисли логично.

Могат ли да свържат това с мене?

Всеки престъпник допуска грешка. Така се беше изразил прокурорът, присъствал на лекция в юридическия ни факултет. Думите му, изречени преди осем години, се врязаха завинаги в съзнанието ми. Знаел ли съм тогава, че ще дойде този ден? Знаел ли съм дълбоко в себе си, че съм способен да…

Престани!

Каква грешка съм допуснал?

Повтарям и преповтарям мислено всичко. Заставам на верандата. Скачам през стъклото. Ръцете ми са върху гърдите му. Пистолетът — в ръката ми.

О, каква гледка съм само: крача бясно на горния етаж, безцелно, движен единствено от силата на страха, толкова дълбок и силен, че само двигателните мускули на тялото ми помагат да не рухна.

Каква грешка съм допуснал?

Дали якето ми е закачило някое парче стъкло? Дали косъм от главата ми е паднал върху килима? Дали съм оставил отпечатък от ботуша си на верандата? Дали не е капнала някъде капка от моята кръв?

Верандата… вятърът… стъклото… пистолетът… кръвта… тялото…

Но докато премислям всичко, нищо не сочи към мене. Бях с ръкавици и не мисля, че съм докосвал нещо друго освен пистолета и доктора, тъй че отпечатъци от пръстите ми няма. Почти цялата ми коса беше покрита с плетена шапка… не, не почти — цялата беше, нали? И понеже бях подценил студеното време, бях с коженото си яке, а не с палто от плат, така че вероятно нищо не се е закачило по стъклото. Нали така?

Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да се поуспокоя, ръцете ми стискат завивката в спалнята за гости. Наистина, какво ли е разбрала полицията? Ако Рейчъл се е показала хладнокръвна и умна, те ще имат само много смътно описание на нападателя. Няма да имат никакви отпечатъци, никакво оръжие на убийството.

И ако никога не открият трупа, може изобщо да не разберат, че докторът е бил убит.

Добре.

Отивам до гардероба и прокарвам пръсти по костюмите си. Тъмносивият костюм — с него ще отида днес на работа. Свалям го от закачалката и го мятам върху леглото. Днес бях с кремава риза, но тя е на топка сред мръсното пране, а друга такава нямам. Ще трябва да се задоволя с бяла.

Премислях за допуснати грешки, а може би сега допускам най-голямата.

Парата в банята се е разнесла. Правя възел на вратовръзката си в огледалото, без да ме е грижа, че не стана добре; така или иначе, ще го разхлабя — мъж, работил усилено до късно. Поглеждам спортния си часовник, оставен върху мивката. По дяволите, него забравих да почистя.

Намокрям парче тоалетна хартия и изтривам засъхналото червено от циферблата и пластмасовата каишка. Трябва все пак да съм по-внимателен. Вихрушка от мисли нахлува и излита от главата ми: Рейчъл, докторът, пистолетът. Наложително е да не пропусна никаква подробност. Парчето тоалетна хартия изчезва със силната струя вода в канала на тоалетната.

Хвърлям спортния часовник в едно чекмедже. Вземам другия часовник, „Гучи“, и го слагам на китката си. Стрелките на златния циферблат показват малко след два и половина.

Изпускам продължителна нервна въздишка, сърцето ми ту прескача удари, ту бие ускорено. Оставите ли на мен, може и да объркам нещата.