Дейвид Елис
Опасна игра (38)

36

Развивам капачката на поднесената ми бутилка бира и изпивам наведнъж половината от съдържанието й. Хвърлям поглед към етикета и забелязвам поредното доказателство за преобразяването на Джери Лазаръс от студент бунтовник в корпоративен адвокат — старата марка бира е заменена с някаква модна сред юпитата напитка.

Не пропускам да го кажа на Лаз; на него винаги му доставя страшно удоволствие, когато някой си прави шеги с него. В известен смисъл се чувстваме както едно време, когато, като студенти първа година, се вълнувахме за последните изпити и завършвахме нощите на зубрене с по една студена бира. Разликата е, че сега сме: един могъщ адвокат и един бивш инвестиционен посредник, понастоящем подсъден углавен престъпник, които са се разположили на удобните дивани в скъпия апартамент на Джери в една многоетажна сграда в центъра на града.

Поръчваме си китайска храна и полагаме всячески усилия да не засягаме темата за делото ми. Намираме се на онзи етап от живота ни, когато приятелите ни, които влязоха с нас в юридическия факултет, започват да постигат успехи. Някои са станали партньори в адвокатски фирми, не най-големите, разбира се, където ти трябват най-малко осем години, за да се докоснеш до големите пари, а по-малки. Двама са вече действащи съдии в щатския съд, хора с имена, говорещи за етническия им произход, които бяха извадили късмета да изтеглят печеливши билети. Избухваме в смях, като се сещаме за Джино Чикарели — типичният зализан италианец, израснал в Изтока, който играеше карти всяка вечер и имаше навика да смачква с лакът кутиите от бира, след като ги пресушеше. Едва ли е посещавал лекции повече от три часа в седмицата. Сега същият този човек носи тога и, отправяйки искрен поглед надолу към хората, арестувани за същите онези неща, които той самият вършеше навремето, ги праща в затвора.

Джери беше поел по стандартния път — следващата година му предстои да стане младши съдружник във фирмата. За сетен път се питам дали близостта му с мен няма да го провали. Виновен за другаруване.

Къдравата черна коса на Джери е започнала да сивее по слепоочията. Качил е около девет килограма след завършване на юридическия и от ужасно кльощав сега има елегантен вид. Бръчките около очите са станали по-дълбоки, а кожата под брадичката леко се е отпуснала — типични промени, настъпващи след трийсет и петте години. Тази вечер обаче, той повече от всякога напомня за студента с дългата коса и гръндж облекло. Носи тениска с надпис Прави любов, а не преразглеждай дела и карирана бархетна риза върху нея, която не си е направил труда да закопчае.

След два часа приказки и по пет бири на човек стигаме до въпроса за делото ми. Бяхме се заклели да не го обсъждаме, но очевидно алкохолът е подкопал твърдостта ни. Джери изглежда особено развълнуван. Алкохолът никога не му е понасял.

— Съжалявам за постановлението — казва той.

Днес съдия Шуйлър беше връчил писменото си становище: Въпросите, които ми бяха задавали полицаите, не се считали за разпит. Следователно не се изисквало съблюдаването на предупрежденията от „Миранда“. Самопризнанието ми щяло да се вземе предвид по време на процеса срещу мен.

Махам с ръка.

— Иначе положението изглежда добре — добавя Лаз.

— Не искам да се замесваш, Джери. Разбрахме се за това.

— Какво, да се замесвам ли? Просто чувам разни неща.

Доколкото разбирам, двамата с Манди са доста близки. А и го забелязах. Лаз е изтъкан от сарказъм, вероятно разсмива Манди до припадък.

— Психиатърът удостовери всичко. Както и Рейчъл — продължава той.

Удостовери. Адвокатски термин за това, че в крайна сметка са повярвали на думите ми.

— Ще видим докъде ще ме доведе това — отбелязвам аз.

— Ще те отведе далече. Съдебните заседатели ще си представят мъж, който всеки ден е пребивал жена си, а през онази нощ я е заплашвал с пистолет. Няма начин да те намерят за виновен. По-скоро ще те издигнат на пиедестал, точно това ще направят — той подчертава последните си думи с пръст във въздуха. В гласа му се долавя по-скоро надежда, отколкото увереност, но Бог да го благослови, все пак се опитва. Има голяма вероятност да ме качат на стола и да пуснат електрическия ток, но ние с него няма да се лишим от малко перчене тази вечер.

— Ти си добър човек, Лаз.

Устата му е пълна с бира и той разтърсва енергично глава и преглъща.

— Така постъпва човек — отговаря той. — И ще ти кажа нещо, Марти, никога не бих постъпил като теб. Рискуваш живота си, за да спасиш тази жена. Арестуват те. После те обвиняват в извършване на углавно престъпление. И какво правиш ти? Притесняваш се дали тя ще се справи с това — той се замисля над думите си, после поклаща глава. — Голяма работа си ти, мой човек.

Кимвам благосклонно и изваждам още бири. Пресушаваме още една в мълчание. Джери се пресяга за нова, после без да ме поглежда, пита:

— Тя заслужаваше ли си?

Отпивам глътка и се замислям, питайки се дали отговорът ми не се е променил през последните няколко дни. Пак отпивам и се отпускам на стола.

— Забрави — маха с ръка Лаз. Не искам да знам.

— Отговорът на въпроса ти е — започвам аз, — че няма значение. Няма значение. Станалото, станало и аз трябва да отговарям за това. Трябва да погледна дванайсет граждани в очите и да им разкажа какво съм извършил, защо съм го извършил и да се надявам, че те ще видят нещата през моите очи. Всеки от нас прави своя избор и аз направих своя. Сега се налага да живея с него. — Изумително е колко много могат да допринесат за решителността на човек шест бири.

— Да се побъркаш, като си помислиш как могат да се прецакат нещата — добавя Лаз. — От една-единствена грешка, Марти — той вдига един пръст. — Човек като теб, добър човек, който си гледа работата. Една грешка и те искат да ти отнемат всичко. — Дотук с напрегнатите разговори; сега той подхваща хвалебствия към мене. Такива са променливите чувства на пияния човек, качил се на увеселително влакче.

— Всичко — повтарям саркастично, „скачайки във влакчето“. — Какво имах аз, Джери? Какво? Жена ли? Семейство ли? Единственото, което имах, беше работата ми. Преследвах разни богаташи, като се стараех да ги убедя да ми дадат да използвам парите им, за да се харесам на съдружниците в „Макхенри Стърн“ дотолкова, че да ме поканят за член на техния клуб. Седемдесет часа на седмица да целувам задници, да се правя на любезен, а дълбоко в себе си да умирам от страх. Да лежа буден в три през нощта и да умирам от страх, че те няма да ме приемат. Ще ме потупат по гърба — добра работа, Марти, момчето ми, благодаря, че подплати джобовете ни с още един милион. Може да извадиш късмет и да получиш премия от десет бона. Изказваме ти голяма благодарност, но не смей да правиш опити да влезеш в съдружие с нас.

Джери е оставил бирата си и само ме гледа.

— Не може да е чак толкова лошо — заключава той.

Издавам звук, докато отпивам.

— Миналата година един колега на име Сътър, Рей Сътър, същински работен кон, изготвя плана за дохода до осми месец. Той има жена и три деца и четвърто на път, негов ред е да очаква обаждане от по-горе. Те му отказват — съжаляваме, Рей. И знаеш ли защо, Джери? Липсвала му далновидност. Това му казали на човека. Че му липсвала далновидност. Нямаме нищо против да останеш тук, да получаваш един процент от печалбата, която ни носиш. Все пак ние сме като едно семейство, Рей. Грижим се за своите хора. Само стой далече от големите пари. И знаеш ли къде ще отиде в понеделник Рей? Още рано-рано ще се появи в офиса, за да сключва сделки за ония кръвопийци. Аз нямам нужда от това. Роджър Огрън поне не се преструва. Не се церемони да иска кръвта ми.

Джери се ухилва.

— Ето това е да превърнеш нещо отрицателно в положително.

— Рей поне може да се погледне в огледалото. Той има семейство. Трябва да играе играта и да спазва правилата, защото няма друг изход. А аз? Какво е моето оправдание? Нямам за кого другиго да се безпокоя, освен за себе си.

Джери ме поглежда със сериозно изражение и взема бирата си. Аз си поемам дъх, за да се успокоя след това излияние, бликнало от неизвестно кътче в съзнанието ми. Странно е в какви откровения може да изпадне човек в моето положение.

Известно време седим, потънали в мълчание. Изпразвам още една бутилка. Джери се е вторачил в стената — в какво, нямам представа. Прочиства гърлото си, сякаш се кани да каже нещо. После вдига бутилката към устата си.

— Те ще наблегнат най-вече на мотива — казва, както държи бутилката до устните си. Отпива.

— Така чувам. Марти и Рейчъл, щастливата двойка.

Поглеждам го и погледите ни се срещат. Това не са празни приказки. Той има нещо предвид. Обядът ни с Нейт Хорнзби и Вик Сайлас. Различните подмятания от всеки един от тях, и най-вече от Лаз и Нейт през последните месеци. Как е Рейчъл?, питаха те. Виждал ли си скоро Рейчъл? Божичко, Рейчъл наистина изглежда добре напоследък, не мислиш ли Марти?

— Никога не съм ти казвал, че сме имали връзка.

— Не си, знам — отговаря убедително Джери. — Никога. Що се отнася до мен, не съм имал никаква причина да смятам, че спиш с нея. Никаква.

Не съм и очаквал друг отговор от Джери. Разбира се, това са пълни глупости. И ако не знае безсрамните подробности, то е защото е достатъчно благоразумен да не разпитва.

— Интересно, какво ли мисли Нейт за всичко това — казвам.

— Същото. Той няма причина да смята, че двамата сте имали връзка.

Присвивам очи.

— А ти откъде знаеш, Джери?

Той свива рамене.

— Ставало е дума, когато сме разговаряли.

Джери се забърква в тази история — нещо, което не желая. Това може да му навлече неприятности, каквито дори и аз не мога да предвидя. Говорил е с Нейт, убедил го е да се съгласи, че няма причина да подозира връзка между Рейчъл и мен. Питам се какво ли точно е казал на Нейт. Как ли е загладил нещата. Но никога няма да го попитам. В момента изпитвам към Джери единствено признателност.

— Нейт не ме безпокои — продължава той.

Усещам как стомахът ми се свива на топка.

— Вик.

— Вик. — Дълбока въздишка. — Вик може да се окаже проблем.

Не познавам много добре Виктор Сайлас; той всъщност е приятел на Нейт. Приятен човек, малко скучен за моя вкус, не е точно „приятелят на моя приятел е и мой приятел“. Но изглежда свестен. Всъщност никога не съм се стремял да се сприятелявам с него. Изведнъж ми се приисква да се бях стремил. А още повече ми се приисква Нейт да не го беше водил на онзи обяд.

— Какво казва Вик по въпроса?

Лаз поклаща глава.

— По-скоро е склонен да те укори. Но все пак той не те познава така добре както Нейт и аз. Не знае какво точно да мисли. Или какво да прави. — Той прекарва нервно ръка през косата си.

— Казал ли е нещо на полицията?

— Не. Не знае как да постъпи. Надявам се, че ще му влея малко разум в главата.

— Джери — казвам аз и той ме поглежда. — Ти си направил каквото си могъл. Но не насилвай нещата. Ако каже нещо, да го каже. Ти не си навличай неприятности.

— Не! — възразява Джери и клати енергично глава. — Вината е моя. Изобщо не трябваше да зачеквам тази тема по време на обяда. Защо ми трябваше? Просто не можах да устоя на изкушението да проявя остроумието и сарказма си, нали? Едва ли не насила повдигнах тази тема.

— Джери, никой не би могъл да предположи последиците. И аз щях да постъпя така.

— Да, ама…

— Обещай ми, че повече няма да разговаряш с него по този въпрос.

Той прокарва пръст по ръба на бутилката.

— Дори и Сайлас да проговори, какво може да каже? Аз се разсмях, когато ти намекна, че съм спал с Рейчъл. Само се разсмях, не го признах.

— Вярно е — кима Джери. — Разсмя се, защото беше направо абсурдно.

— Абсурдно ли? Искаш да кажеш, че мъж като мен не може да свали жена като Рейчъл?

Джери се усмихва плахо, вероятно от признателност, че се опитвам да разведря атмосферата.

— Какво смяташ да правиш, когато всичко това приключи? — пита той.

Въпросът му е неочакван, но е добре дошъл, великодушен въпрос, който предполага, че ще бъда оправдан. Казвам му истината: Ще бъда щастлив, ако догодина пак седя тук, по същото време, на същото място, със същата разредена бира в ръка.