Дейвид Елис
Опасна игра (31)

29

Пол Райли се размърдва зад катедрата, оправя копчето на ръкавела си и се обръща към мене.

— Кажете ни, господин Калиш, защо сте решили, че доктор Райнарт ще убие съпругата си?

— Защото го видях — отговарям аз на празната съдебна зала — импровизирана съдебна зала, в съседство до фоайето на адвокатската фирма на Пол, където със сигурност правим впечатление на корпоративните служители, които държат да им се напомня колко са изтънчени техните адвокати. — Гледах как биеше Рейчъл онази нощ. После го видях да разкъсва дрехите й. Тогава нахлух през стъклената врата.

— А госпожа Райнарт? Тя не ви ли видя?

— Не знам. Мисля, че не. Тя лежеше на килима. Дори не бях сигурен дали е в съзнание.

— Разбирам.

— Освен това носех скиорска маска на главата, както е казала тя на полицията. — Рейчъл ми я нахлузи. Никога в живота си не съм имал скиорска маска. Не обичам да карам ски.

— Чудесно. — Пол обмисля следващия въпрос. — Добре, а какво ви отведе до къщата онази нощ. Защо бяхте там?

Защото Рейчъл ми прави стриптийз всеки четвъртък, в десет вечерта ли? Бас държа, че Пол ще „падне“, ако чуе такъв отговор.

— Безпокоях се за Рейчъл. Съпругът й я биеше, много жестоко я биеше. А напоследък нещата се бяха влошили.

— Добре, но защо сте отишли там точно онази нощ?

— Безпокоях се. Нали разбирате, той бил изгубил пациент същата седмица и бил много разстроен.

— Откъде сте знаели? За пациента имам предвид.

— Ами… тя ми каза.

— Кога ви го каза?

— О!… Същия ден.

— Обади ви се?

— Хм. Да. Обади ми се.

— По кое време?

— Не си спомням.

— Направете най-близкото предположение.

— Дали не беше… следобед?

— Ъхъ. В колко часа отидохте там?

— Около девет и половина.

— Добре. Значи… — Пол се приближава до мен, до свидетелската скамейка — значи сте се безпокоили, че той може да я бие в девет и половина, а не в шест и половина? Или в осем часа? Нещо просто ви е подсказало, че ще бъде именно в девет и половина и вие сте отишли там, така ли?

Голяма работа е този човек!

— Ами накрая така се притесних, че реших да отида.

— Брей! Точно навреме, както се е оказало. Нали?

— Да, предполагам.

— Като сте отишли там, сте смятали да му попречите.

— Ти повече няма да я нараняваш — казах аз на доктора, с насочен в лицето му пистолет.

— Не знаех какво щях да направя.

— Тогава защо сте били със скиорска маска?

Защото беше студена нощ?

— Ами защото не сметнах за чудесна идеята да се навъртам до нечия чужда къща. Не исках да ме разпознаят. Затова я бях сложил.

— Не сте искали да бъдете разпознат.

— Да.

— И твърдите, че Рейчъл изобщо не е разбрала, че това сте вие?

— Махни се оттам, Рейчъл — казах й, когато тя се изправи на крака и застана зад съпруга си.

— Да, да. Тя нямаше представа, че съм аз.

— Значи, след като сте застреляли доктора, не сте отишли при нея, не сте й казали: „Всичко ще бъде наред, Рейчъл“?

— Всичко свърши — казах й.

— Не.

— Не сте й казали: „Не се притеснявай, Рейчъл, ти си в безопасност“.

— Не.

— Как ще обясните обаждането й на деветстотин и единайсет?

— В какъв смисъл?

— Ами казахте ни, че сте се били там, за да спасите Рейчъл. Казахте, че сте се сбили с доктора, за да я спасите.

— Точно така.

— И тя се е обадила на деветстотин и единайсет, за да повика полицията да я спаси от човек, който е спасявал нея, така ли? — Пол вдига невидим телефон. — Ало, деветстотин и единайсет ли е? Моля ви, помогнете ми. Един човек се опитва да спаси живота ми.

— Наистина, не мога да го обясня. Попитайте нея.

— Тя не прикриваше ли вас, господин Калиш? Не е ли изчакала да си тръгнете, за да се обади на деветстотин и единайсет и да претендира, че някакъв непознат нападател е влязъл с взлом в къщата й?

— Не ме е прикривала.

— И после вие сте взели тялото на доктор Райнарт и сте си тръгнали.

— Да.

— Защо не останахте?

— Бях изплашен и просто побягнах.

— От кого сте се изплашили? От полицията?

— Да.

— Защото сте знаели, че сте извършили престъпление и сте искали да го прикриете.

— Помислих, че ще изглежда така. Не съм мислил за друго.

— Много добре сте мислили, нали, господин Калиш? Достатъчно добре, за да изнесете тялото, да скриете пистолета и да си скалъпите алиби в службата ви. Това сте направил, нали?

— Да, това.

— Беше ли жив доктор Райнарт, когато го извеждахте от къщата?

— Той… Не знам, не съм сигурен.

— Значи може и да е бил жив?

— Не ми се вярва.

— Защо? Проверихте ли пулса му? Чухте ли сърцето му?

— Не.

— В такъв случай може и да е бил жив, нали? Възможно е, нали?

— Предполагам.

Пол сваля ръцете си и изпуска въздух; репетицията свърши.

— Ако е бил жив, когато си го изнасял, тогава забрави за каквато и да е успешна защита. Защото така ти си го лишил от лекарска помощ, което е довело до смъртта му, и то когато не е представлявал никаква заплаха за Рейчъл.

— Добре. Той със сигурност беше мъртъв, когато го изнасях.

— А и не съм те питал за тялото. Нито защо си стрелял в него два пъти, вместо веднъж. И те ще прослушат телефонните й разговори, за да проверят дали ти се е обаждала същия онзи ден — Пол се настанява на един стол. — Трябва още да поработим, Марти, преди да отстояваме тази успешна защита. Чака ни много работа.