Дейвид Елис
Опасна игра (29)

27

— Благодаря ви, че ни приехте, докторе — казва Пол Райли на Бенджамин Гарет. Ние, Пол, Манди и аз, седим в кабинета на Гарет.

Доктор Гарет е върлинест човек, само с няколко бели кичура на темето и с продълговато лице. Подобно на много други мъже, които имат плешиво теме, Гарет компенсира това с дълга и гъста коса отстрани и отзад. Модните предпочитания в обзавеждането на кабинета на психиатъра на Рейчъл са борово зелено и твърда дървесина. Чувствам се като хижа в гората. Адвокатите ми и аз сме седнали на дълга, мека кожена кушетка. Запитвам се дали пациентите лягат на такива кушетки и дали Рейчъл е лягала на тази.

Доктор Гарет седи срещу нас, стената зад него е запълнена от дипломите му. Щорите на големите прозорци са спуснати, но открехнати и пропускат слънчевата светлина, която пада на ленти в краката ми.

Пол е този, който води разговора. Той изразява благодарността си, че Гарет е отделил време от графика си за нас.

Гарет не дава вид, че изпитва възхищение от адвокати.

— Трябва да ви кажа, че единствената причина да се съглася да разговарям с вас, е, че госпожа Райнарт ми даде разрешението си. — И била настояла аз също да присъствам.

Пол обещава да бъде кратък.

— Кога за първи път ви посети госпожа Райнарт?

— Трябва да е било през месец май, струва ми се, миналата година.

— Каква е била причината да ви посещава?

— Каза ми, че нейни приятели й препоръчали. Тя много бавно се разкриваше пред мен. В началото просто си говорехме за нея и съпруга й, за благотворителната й дейност. Едва към третия сеанс ми сподели причината, поради която поискала да ме посети.

— И каква беше тя?

Гарет въздъхва.

— Съпругът й я малтретирал. Физически и сексуално от няколко месеца насам. — Тези думи наелектризират въздуха; нито Пол, нито Манди променят израженията си, но знам, че те точно това са искали да чуят. На тях им трябва това свидетелство, за да има нашата защита някакъв изглед за успех. Манди ми хвърля поглед и аз се старая да не показвам изненада. Нали ви казах!

— Тя описа ли ви как я е малтретирал той? — пита Пол.

— Малтретирането се е проявявало в две форми: физическо, като използвал кожения си колан, за да я бие през гърба; или сексуално, без отличителни характеристики, просто класическото полово сношение без взаимно съгласие. — Той говори безпристрастно, без никакви емоции.

Адвокатите ми никак не се интересуват от чувствителността на мъжа; той им гради казус.

— Колко често се е случвало това?

— Всеки път, когато доктор Райнарт си пийнел повече. Което се случвало най-малко една-две вечери седмично.

— Винаги ли е ставало след употреба на алкохол?

— Прави го само когато пие — каза ми Рейчъл, извинявайки съпруга си.

— Очевидно — отвръща психиатърът.

— И не е имало никакви изключения, за които да знаете?

— Никакви.

— Докторе — намесва се Манди, — като казахте, че никакви отличителни характеристики не са били свързани със сексуалните насилия, какво имахте предвид? Ще ни опишете ли как точно са ставали?

— Имах предвид, че доктор Райнарт е правел секс със съпругата си, когато той е пожелавал и без нейното съгласие. Не бих казал, че е имало някаква закономерност в това, но, доколкото разбрах, когато е ставало, всеки път е бил пиян.

— Прилагал ли е насилие? — пита Пол.

Гарет му хвърля студена усмивка.

— Насилие — повтаря той с нотка на пренебрежение. — Интересна дума. Да не би да имате предвид, че я е удрял, преди да я изнасили? Не, не е прилагал насилие. Дали е разтварял краката й? Не, не го е правел. Но несъмнено е използвал тялото й за собствено удоволствие, без да зачита нейното нежелание. Без да я предразположи. Това според мен представлява изнасилване.

— Според мен също, докторе — бърза да добави Пол. — Нямах предвид да внушавам нещо друго. Години наред съм водил дела на хора, вършили такива неща — той млъква, после продължава по-спокойно. — Просто се опитвам да разбера контекста, част от който е, дали доктор Райнарт е използвал физическа сила по време на сексуалното малтретиране. Не е ли използвал?

— Не ми е споменавала.

— А знаете ли — пита малко по-предпазливо Пол, — дали докторът е свалял дрехите й, или госпожа Райнарт сама се е събличала?

Гарет събира длани и образува „палатка“.

— Понякога й казвал да се съблече и тя се подчинявала. Друг път той разкъсвал дрехите й. Имало и случаи, когато правел просто орално съвкупление и тогава не вярвам да го е било грижа за дрехите й.

— Разбирам — Пол поклаща глава и замълчава, за да изрази подобаващото уважение. После започва с нова серия въпроси. — Какво ви е говорила госпожа Райнарт за това?

Гарет разделя дланите си.

— Затруднявам се откъде да започна. Тя се чувстваше изгубена. Смяташе се за обект на съпруга си, за нищо повече. Попитах я кого обвинява за тези негови атаки, но тя не можа да отговори. Със сигурност не обвини него.

Пол кимва.

— Знаете ли дали тя е споделяла, че е била малтретирана, с други хора?

— Доколкото ми е известно, не.

Забелязвам, че Пол ме стрелва с поглед.

— Страхувала ли се е от съпруга си?

— В началото — да. Но когато започна да ме посещава, тя изглеждаше примирена с това. Разбира се, никак не й е било приятно, но като че ли го е приемала. Преди два месеца обаче (Веднага пресмятам, че това е около месец преди да бъде прострелян), нещата се променили по някакъв начин. Тя започнала да се страхува за живота си.

Манди изправи едва забележимо гръб.

— Насилието започнало да става съвсем очебийно и се съсредоточило повече във физически аспект. Всъщност от месец и половина те не се съвкупявали. Но побоищата зачестили, при това ставали все по-тежки. Той я удрял с колана по-дълго, като започнал също и да й крещи. Казвал й, че проблемите му били по нейна вина, че тя не го разбирала и не можела да му помогне.

Стаята се изпълва с тишина за няколко минути. Улавям се, че гледам в щорите, като поглъщам всяка дума на Гарет и си мисля за Рейчъл. За насилието, което е търпяла, за паниката, безпомощността и за страха, който никой в тази стая не е в състояние да проумее.

Накрая Пол заговаря.

— Всъщност казвала ли е, че се страхува за живота си?

— Не точно с тези думи. Каза, че той ставал все по-яростен, че й оставял белези. Аз я попитах дали се страхува за живота си. Отговори ми, че понякога той се разярявал до такава степен, сякаш можел да я убие, особено като се съдело по начина, по който й крещял. Но тя винаги идваше до едно и също заключение: че никога нямало да бъде способен да го направи.

— Вие повярвахте ли на това?

— Не. И й го казах. Тя не го прие.

Пол кимва и поглежда за миг към Манди.

— Рейчъл имала ли е някога любовна връзка? — Въпросът се връща към причината, поради която сме тук, към съдебното ми преследване. Съдебните заседатели ще бъдат доста заинтересовани от този въпрос. Адвокатите ми са сигурни в това. Както и аз всъщност — и се питам доколко е доверила Рейчъл на психиатъра си.

Гарет поклаща глава.

— Била е вярна на съпруга си. Тя нямаше никакво чувство за своята сексуалност. За нея сексът е бил наказание. В действителност, когато го обсъждахме, тя дори не го наричаше секс. Използваше понятието „проникване“. Не е било нищо повече от физически акт, при който доктор Райнарт е прониквал в тялото й.

— Споменавала ли ви е за Марти Калиш? — пита Пол, без да ме поглежда.

Не знам кое ще е по-добре да отговори той — да или не. Знам обаче, че искам отчаяно да чуя: „Да, през цялото време говореше за него“.

— Допреди да арестуват господин Калиш, не — обръща се Гарет към Пол, сякаш аз не седя до него на кушетката. — И то само за да спомене, че бил арестуван.

— Само толкова?

— Само толкова.

— Доловихте ли някакви чувства, като ви го съобщи? Нейни чувства към Марти?

— Не ме е интересувало подобно нещо, господин Райли. Не разследвах убийство. Обикновено пациентът определя предмета на разговора и темпото.

— С други думи, не сте останали с никакво впечатление за чувствата й към Марти.

— Точно така.

— Нито дори дали го познава.

— Точно така.

Представям си как размяната на тези реплики ще се повтаря почти дословно по време на процеса ми. Пол изучава за момент ръцете си.

— Споменавала ли е някога, че иска да напусне съпруга си?

— Да, разговаряхме за това. Но според нея това не било решение.

А вие предложихте ли й да го напусне?

— Не е обичай в практиката ми да казвам на хората какво да правят. Обикновено се надявам те сами да стигнат до такива заключения с моя насока.

— Разбира се.

— Но има и изключения — продължава Гарет. — Този случай е едно от тях. Да, опитах се да я убедя да го напусне за известно време, като напоследък дори настоявах. — Гарет набляга на последните думи; дали това е истината, или е просто удобство за професионалната му репутация, няма значение — от полза е.

— И тя какво каза?

— Каза, че не може да го направи. Съпругът й имал нужда от нея. Тя изпитваше чувство на дълбока вина за проблемите му и за невъзможността й да му помогне.

— Макар да е мислила, че той може да я убие?

— В действителност тя не смяташе, че той ще го направи. Искаше да се опита да му помогне.

— Какви точно бяха проблемите на доктор Райнарт?

— Знаете, той беше сърдечен хирург. Губил е много от пациентите си. В известен смисъл е бил техен спасител и когато не е успявал да ги спаси, е чувствал, че не е оправдавал доверието им — Гарет замълча за миг. — Така ми обясни Рейчъл.

— Разговаряли ли сте някога с доктор Райнарт за това?

Гарет кръстосва крака.

— Не. Макар че аз твърдо препоръчвам груповите сеанси. Но Рейчъл беше непреклонна. Съпругът й не трябвало никога да научи за посещенията й при мене.

— Кога за последен път говорихте с нея преди смъртта на доктор Райнарт?

— Трябва да е било във вторника преди това. Ние се срещахме всеки вторник. Това значи два дни преди смъртта му, струва ми се.

— Ще ми опишете ли този сеанс?

Гарет забива поглед в тавана. След изчезването на доктор Райнарт Гарет вероятно е размишлявал дълго и усилено за срещата си с Рейчъл два дни преди това.

— Бих казал, че това беше един от по-обезпокоителните сеанси. През повечето време тя просто говореше за това колко много се тревожела за него. Опитах се да насоча разговора към нея самата и дали изпитва страх. Тя изрази страховете си за насилието, както правеше предишните няколко седмици. Чувствала, че той губи контрол. Като се изключвало насилието, той общувал с нея все по-рядко и по-рядко. Когато се опитвала да се сближи с него, той я отблъсквал. Тя чувствала, че той не я допуска до себе си, че губи надежда. Почвал да слабее, пиел все повече, почти не спял.

— Той ми каза как ще го направи. Първо ще ме изнасили. Каза ми, че ще ме изнасили, а после ще ме убие.

— Трябва да предприемем нещо, Рейчъл. Още сега.

Пол изчаква мълчаливо. Когато се уверява, че Гарет е свършил, пита отново:

— Кога след това я видяхте?

Гарет въздиша.

— Следващия вторник, както винаги.

— Ще ни разкажете ли за този сеанс?

Гарет се замисля. Облизва устни.

— Най-точното определение, с което мога да я опиша на тази сеанс, е „изгубена“. Беше спокойна. Не се страхуваше. Но не знаеше какво да прави със себе си. Обичайна реакция на човек, загубил… ъъъ… любим. Животът й бил предначертан от него; тя чувстваше, че няма за какво повече да живее.

— Той не го мисли сериозно — извинява тя мъжа, отговорен за скритата „пътна карта“ от белези на гърба й.

— Напротив, мисли го, Рейч. Искаш да изчакаш, за да се увериш ли?

Тя се отдръпва от мене.

— Не. Първо трябва да му помогна. Ако го напусна сега, не знам какво… — Гласът й секва, тя тихо заронва сълзи. — Нещата ще се променят — казва тя накрая. — Той ще стане по-добър.

— Тя от типа самоубийци ли е?

— Според мен, не. Объркана и пропита с вина. Но без мисъл за самоубийство.

— Разказа ли ви какво се е случило в нощта на смъртта на съпруга й?

— Не точно. Каза ми само, че обикновено той не си бил вкъщи в четвъртък вечер, тъй като тогава извършвал операции, за да можел в петък да работи до обяд. Но по-рано същата седмица доктор Райнарт загубил пациент на операционната маса. Това много го разстроило, както всеки път при такива случаи.

Гарет примигва и се връща към темата, довела тук моите адвокати.

— Но какво точно е станало същата нощ, тя не пожела да каже. Всъщност това беше първият сеанс от дълго време насам, когато тя говореше само за себе си. Сметнах го за положително развитие — отново почваше да мисли за себе си. През следващите сеанси постигнахме голям напредък. Не в смисъл че беше щастлива, напротив — чувстваше липсата на съпруга си. Но вече мислеше за себе си. В един момент ми подметна нещо, от което й съставих съвършено точна диагноза — тя не беше щастлива, но за първи път чувстваше, че има възможност да бъде щастлива. В нея се пробуди надежда.

— И по време на тези, да речем два-три сеанса след смъртта на съпруга й — вметна Пол, — изобщо ли не спомена за събитията през онази нощ?

— Не. Едва през седмицата, когато полицията започна да я разпитва като заподозряна.

— Полицията е разпитвала Рейчъл. — Пол го казва така, сякаш вече го знае, но иска да разбере какво са й казали.

— Те непрекъснато са били във връзка с нея — продължава Гарет. Но един ден й казали, че искат да повторят някои неща. Едно от тях било за насилието. Тя не знаеше как са разбрали, но я разпитвали за това. И тя им разказала.

Пол кимва. Той е спокоен, но иска повече.

— Рейчъл е била заподозряна?

Докторът повдига рамене.

— Не знам. Попитах я. Тя ми отговори, че не знае. Но се питаше дали вината не е нейна. Тя, естествено, не е дръпнала спусъка, но се питаше да не би да е имало нещо, което е могла да направи, за да го спаси. Това според мене беше крачка назад от прогреса й.

— Какво ви каза тя за въпросната нощ?

— В действителност не ми даде никакви хронология на събитията. Както казах, аз не съм полицейски следовател. Не ми е работа да питам за такива неща. Мога обаче да ви кажа какви заключения си извадих от нейните обяснения. Онази нощ съпругът й я бил. Но било по-различно от друг път. Тогава я ударил и през лицето. Тя побягнала от него, което също било за първи път. Обикновено просто изтърпявала насилието му. Той я настигнал в дневната и я повалил на пода. Тя почти не съзнавала какво става. И, което е от особена важност, била сигурна, че той ще я изнасили. — Докторът кръстоса крака. — Казвам, че е от особена важност, защото дотогава изнасилванията и физическото насилие никога не ставали в един и същи ден. Фактът, че той щял да съчетае побоя с изнасилването, ми говори за ескалиране на поведението му.

— Той каза, че ще ме изнасили, а после ще ме убие.

Ние размишляваме за момент над думите му. После Пол го подканва да продължи.

— Тя си спомня, че чула да се разбива стъкло. Някой се боричкал със съпруга й. Тя допълзяла от дневната до хола и позвънила в полицията. После полицията дошла — твърде късно, както изглежда.

— Какво обяснение ви даде госпожа Райнарт за факта, че съпругът й я е ударил през лицето?

Гарет се замисля за миг.

— Смятала, че той ще я убие.

— Това ли ви каза?

— Да. Това беше единственият път, преди и след това, когато го призна.

— Повярвахте ли й?

— Напълно. Дотогава доктор Райнарт й оставял белези от побоищата на места, които не се виждат. А лицето е място от тялото, което се вижда. По някакви причини съпругът й престанал да се съобразява с това.

Пол кима сериозно.

— Рейчъл е разказала друго на полицията.

— Да.

— Обясни ли ви защо?

— Не. Мисля, че в себе си тя е защитавала съпруга си. Предполагам също, че се е срамувала, че е била малтретирана. Повечето малтретирани жени изпитват срам. Тъжно е, че жените се срамуват от нещо, което не е тяхна вина, но това е самата истина.

— И тя изобщо не е споменавала Марти, когато ви е разказвала за онази нощ?

Гарет ме стрелва с поглед.

— Само след като го арестуваха. Каза, че не знаела кой е влязъл с взлом в къщата. Нямала представа.

Пол леко се напряга.

— Значи ви е казала, че не знае кой е нахлул през стъклената врата?

— Точно така.

Пол размишлява над това, механизмите в главата му се въртят.

— И съпругът на Рейчъл не е знаел, че тя ви посещава? — пита Пол.

— Така ми каза, че не знаел. И както вече споменах, тя никак не искаше той да узнае.

— Някой друг знаел ли е?

— Нямам представа. Това не е необичайно — допълва той.

— Да, сигурно — съгласява си Пол. — Интересно, как ви е плащала Рейчъл?

— В брой.

Сериозният израз на лицето на Пол, когато влезе в кабинета на Гарет, набръчканото чело, напрегнатият поглед, изчезват веднага щом вратите на асансьора се затварят. Това е едва доловима промяна; той запазва сдържания си външен вид — едната ръка върху другата пред него. В очите му обаче този път играят пламъчета, а ъгълчетата на устата му са леко извити нагоре. Той поглежда към Манди, която стои до мене.

— Това е добре — отбелязва Манди.

Пол затваря очи и кимва бавно.

Едва когато се качваме в джипа на Манди, започваме да обсъждаме срещата. Манди заговаря първа:

— Тези изявления — тя се обръща към Пол и хвърля поглед през рамо и към мене — са по-достоверни, отколкото ако бяха излезли от устата на Рейчъл. Той е човек, на когото тя се доверява, пред когото разкрива душата си. И те подкрепят нашата теория сто процента… Доктор Райнарт жестоко и редовно е малтретирал Рейчъл; напоследък е станал още по-жесток. Тя не е имала любовна връзка, което подкопава теорията на обвинението. И най-важното — разказът й за случилото се онази нощ съвпада напълно с нашата теория.

Разкритията, които току-що чух в кабинета на психиатъра, разказът за страданията, които е изпитвала Рейчъл, съвсем не ме изпълват с ентусиазма на адвокатите ми. Но ми оказват въздействие. Независимо какви са чувствата ми към Рейчъл, инстинктът ми за самосъхранение не изчезва. Доктор Гарет ще бъде свидетел от особена важност за мене. На защитата ми е вдъхнат нов живот.

— Ние може и да изградим теория тук — казва Пол. Сега, когато имаме потвърждение, има предвид той. Очевидно, не е готов да действа единствено въз основа на моето показание, въпреки че никога не го е изричал.

— В такъв случай ще променим ли нашата пледоария? — питам аз. Ако ще твърдим, че аз съм извършил престъплението, но съм го извършил, за да защитя Рейчъл, ние трябва формално да променим пледоарията ни.

— Нека изчакаме засега — отговаря Пол. — Нека видим дали не можем да бием шута на това самопризнание.