Дейвид Елис
Опасна игра (28)

26

Канторите на „Грегъри Д. Куилър и съдружници“ се намират в едно предградие, за което дори не знаех, че съществува, на трийсет и няколко километра извън града. Търговската му част се състои от едно каре от блокове с червени тухли, предимно с магазини за дрехи и банки. Паркирам на метър пред самата сграда.

Приемната е празна, като се изключи един паяк, който лази по задната стена. Върху единственото бюро има телефон и адвокатски бележник, нищо повече. Хората не разбиват вратата на този човек. А и не виждам никакви „съдружници“.

Вляво от неприветливата приемна има две кантори. От едната излиза мъж, леко изненадан, че вижда друг човек тук. Мъжът е чернокож, с очила с тъмни рамки и половин пура, стърчаща от устата му. Долавям аромат на одеколон за след бръснене още преди той да се е приближил на метър и половина до мене. Носи риза на сини карета и бежови памучни панталони, подобни на моите.

— Вие ли се обадихте? — пита той, като изважда пурата от устата си.

Представям се.

— Грег Куилър — казва той и подава ръка. — Заповядайте, ще ви намерим къде да седнете.

А това няма да е толкова лесно в тази кантора. Мястото изглежда така, сякаш е оцеляло след торнадо. До задната стена има нисък шкаф за книги, натъпкан с листове хартия. Кръглата маса до прозореца е покрита с купчини кафяви пликове, нашарени с ивици светлина от сутрешното слънце, влизащи през щорите. На пода до масата лежи разхвърлян пълен комплект от снимачна техника. Отоплителният уред в ъгъла, с олющена боя, изпопадала около него, е надут до крайна степен и изпълва стаята с потискаща жега.

Куилър вдига няколко папки от единствения стол и разкрива мръсната му червена тапицерия. Избърсва с ръка прахта, сякаш така щеше да изтрие и лекетата. После сяда зад бюрото си и отваря бележник. Комбинацията от одеколон и пура за кратко се набива в гърлото ми.

— В обявата ви пише, че извършвате и проследявания — подхващам, след като сядам на стола.

— Точно така.

— Следите неверни съпрузи ли?

Той се усмихва и изстрелва с пръст фаса от пурата си в един тенекиен пепелник, пълен с още фасове.

— Между другите неща.

— Искам да узная самоличността на един човек.

Той кимва важно и написва бързо нещо в жълтия бележник.

— Добре — казва той търпеливо. — Какво можете да ми кажете за този човек?

— Нищо. Дори не знам как изглежда.

— Никога не сте го виждали?

— Никога. Но знам как може да бъде намерен.

— Вижте, господин Калиш… той се улавя, че произнася името. Набръчква чело, издува устни напред и се вторачва в мене. После поглежда в бележника си, където вероятно е написано името ми. Челюстта му леко увисва.

— Да — казвам простичко. — Аз съм този, когото обвиниха в убийството на доктора от Хайланд Удз. Това ще представлява ли проблем?

Куилър оглежда стаята, осъзнавайки внезапно, че е насаме с убиец. Започва да разлиства някакви документи. Погледът му пада ниско долу до бюрото; вероятно в някое от чекмеджетата държи пистолет. В този момент се чуди дали е зареден.

— Ами ще… ъъъ — той прочиства гърлото си — ще зависи от това какво искате да направя.

— Нали ви казах. Искам да откриете кой е този човек.

Куилър просто седи на стола си, по лицето му е изписан тревожен израз. Моливът пада от ръката върху бележника.

Навеждам се напред.

— Искате ли да ви кажа, че съм невинен?

Той поклаща глава, без да продума, все още някак обезпокоен от мене.

— Е, добре, невинен съм. — Млъквам, а той кимва любезно. Явно ще действа бавно с мене. — И мисля, че този човек има нещо общо с престъплението — продължавам. — Не искам от вас да се забърквате с него. Искам просто да разбера кой е той. Ако съм прав и ми помогнете да го заловя, ще станете много известен.

Куилър въздъхва. Започва да пренарежда моливите върху бюрото си. Най-накрая пак кимва.

— Ами, ако това е всичко…

— Това е. Само ми кажете кой е той. Име и адрес.

— И какво, ако не възразявате, че ви питам, смятате да правите с тази информация?

— Всъщност възразявам.

Той се замисля.

— Няма да го убия — казвам, без да прикривам раздразнението си. Дотам стигнах — да убеждавам някого, че няма да извърша убийство. — Не съм убил доктора и нямам никакво намерение да убия въпросния човек.

Той свива устни.

— Добре, господин Калиш. Добре.

Парите ми са зелени като на всеки друг и от това, което видях, тук не се леят като вода. Той взема отново молива.

— Значи казвате, че знаете как да откриете този човек?