Дейвид Елис
Опасна игра (25)

23

Рейчъл ме гледаше очаквателно, с повдигнати вежди и игриви очи.

Отхапах първия залък. Ореховки с череши. Не знаех, че се правят ореховки с череши. Не съм много сигурен, но май не се правят.

— Нали каза, че обичаш череши?

Усмихнах се с пълна уста.

— Много са вкусни — отвърнах и я притеглих към себе си. Не бяха вкусни, но самата мисъл беше повече от сладка.

— Не съм голяма готвачка — извини се тя.

— Обичам ги — казах. — Обичам и теб.

 

 

Тръсвам глава, за да изляза от унеса. Обратно в действителността. И то каква действителност! Сега съм известен или опозорен. Знам това не само защото надзирателят, който остави подноса със закуската ми на пода на килията в неделя сутринта, ми подхвърли троснато: „Станал си истинска знаменитост!“, но и защото снимката ми беше поместена на видно място в неделното издание на „Уоч“. Лазаръс ми показа вестника по мое настояване, когато ме посети в неделя. „Самопризнание за убийството на Райнарт“, гласеше заглавието на първа страница, под което се мъдреше моя снимка, направена в централен хотел по време на благотворителен прием на фондацията (от снимки на толкова други места, нея бяха избрали). Облечен съм със смокинг и се усмихвам глупаво.

Видях непосредствено колко съм известен следващата седмица, на предварителното ми изслушване. Съдебната зала беше пълна и наелектризирана — чувствах го дори от стаята, където чаках да бъде въдворен ред. Оттам, през сектора само за правостоящи, аз, Марти Калиш, с магистърска степен по бизнес администрация, уважаван бизнесмен филантроп, с ръце в белезници, влязох в съдебната зала, придружаван от длъжностно лице.

Както беше предвидил Пол, съдията намери правдоподобна причина да ме задържи в ареста до завеждане на дело по обвинение в предумишлено убийство. Когато два дни по-късно бях призован пред съда, пледирах за невинност. Извадих късмет, че ме пуснаха под гаранция, макар тя да беше определена на един милион долара. Това означаваше да платя сто хиляди. Това, че бях ерген с добри доходи, със скромна ипотека и солидна допълнителна пенсионна осигуровка, изигра роля. Ликвидирах почти всичките си вложения и посегнах на наследството от дядо ми, което смятах да използвам през последните години от живота си в излежаване на някой плаж край Карибско море.

Сега стоя в заседателната зала на адвокатската фирма „Шейкър, Райли и Флеминг“ и чакам да дойдат адвокатите ми. От прозореца с източно изложение виждам част от центъра и езерото. Прави ми впечатление, че оттук градът е прелестен — внушителен, динамичен, изпълнен с шум, а никога не го бях смятал за нещо повече от красива украса за кабинета ми. Сега преоткривам сградите в блестящо сребърно и черно, острите геометрични линии на по-новите постройки, фонтана на централния площад.

Доближавам се до прозореца и поглеждам четирийсет и два етажа надолу към хората на улицата. Среща за обяд. Служебна среща. Само допреди седмици и аз бях един от тях.

Преди няколко дни обявих къщата си за продан. Парите ще са ми нужни, за да платя на адвокатите. Франк Тилър ми се обади от „Макхенри Стърн“, за да изрази най-добрите си пожелания. И да ми каже също, че са направили запор върху заплатата ми от фирмата. Вече знаех, че с бъдещето ми в „Макхенри Стърн“ е свършено; вероятно Франк е трябвало да окаже силен морален натиск върху не един и двама, за да успее да ми уреди платен отпуск за известно време. Презумпцията за невинност има своята финансова изгода.

Бях се преместил в хотел в едно предградие на няколко километра от града. Полицията преобърна къщата ми, за да търси улики. Можех да остана в нея, но нямах такова желание. Пол ме посъветва да си кротувам, докато той постигне по-добро разбиране на казуса от страна на щата. И аз точно това правя. През деня се разхождам. Подхващам някоя от безбройните книги, които си бях обещал да прочета. Открих приличен мексикански ресторант близо до хотела и се храня предимно там — „Енчилада спешъл“ за 3.99 долара.

И чакам. Всеки ден чакам вестника, за да видя какво ще пишат за мене. Чакам обаждания от адвокатите ми с новини, че са открили още улики срещу мене. Чакам началото на процеса. А сега чакам адвокатите си.

Първа пристига Манди Танър, младши сътрудник във фирмата, която заедно с Пол работи по моето дело. И тя, като Пол, е бивш прокурор, само че напуснала наскоро. От една страна, тя е голяма мъжкарана, от онези жени, които могат да ме въвлекат в кръчмарски побой, и може да бъде шортстоп в отбор по бейзбол. Стройна е, но яка и е доста висока, походката й е повече спортна, отколкото женствена. В същото време е и доста приятна по свой начин. Има дълга до раменете светлокестенява коса, много гъста и чуплива. Лицето й е дребно и овално, с изпъкнали кафяви очи и плосък нос. Смее се заразително (преценката ми се основава на единствения път, когато я чух да се смее, докато разговаряше с прокурора, неин бивш колега; иначе засега, докато съм с нея, и на двамата съвсем не ни е до смях).

Харесвам Манди, макар да съм я срещал само по време на двете ми явявания в съдебната зала. Държанието й ме предразполага не по-малко от държанието на Пол, само че нейното не е толкова изтънчено като неговото. Именно това нейно качество бих могъл да използвам точно сега. Докато седим и си говорим общи приказки, чувствам известно облекчение. Може би всеки криминален подсъдим изпитва същото в присъствието на адвоката си. Колко странно — Пол и Манди, двама души, с които се познавам само от две седмици, сега са най-доверените ми приятели, моите спасители, водачите ми в един процес, който ми е напълно непознат.

Обвинението беше предало всичките си доказателства на адвокатите ми; точно затова съм тук. През последните няколко дни Пол и Манди бяха разгледали материалите по делото, които сега са събрани прилежно в двете, облепени целите с разноцветни етикети кутии за документи в ъгъла на тази заседателна зала.

— Е, разкажи ми историята на живота си — казвам, след като с Манди изчерпахме темата за времето.

Тя се усмихва.

— Едва ли може да се нарече „история“, по-скоро е „параграф“.

— С какво си се занимавала в прокуратурата?

— С всякакъв вид престъпления. Каквото се изпратеше в съдебната ми зала.

— А с процеси за убийства?

— Разбира се.

— Печелеше ли ги?

Тя накланя глава и изправя палците на събраните си ръце. Това е нейният начин да отговори утвърдително. Вероятно счита, че ако изрече гласно: „О, Дааа, държавата винаги печели“, аз ще се изпълня с трепетна възбуда от надеждата, че и това дело ще има такъв завършек. Ако пък каже: „Не, изгубих почти всички“, тогава ще започна да се съмнявам в компетентността на адвокатите ми. Но по-вероятното е тя просто да скромничи.

— Защо напусна?

Тя свива рамене.

— За да сменя обстановката.

Това ми прозвучава като принудителен отговор.

— Доста приятна обстановка — отбелязвам, като обхващам с ръка залата.

— Тук е добро място за работа. — Тя като че ли не проявява интерес да влиза в подробности.

— Познаваш ли прокурора ми?

Усмихва се.

— Роджър Огрън? Да, познавам го. Амбициозен човек. Работих с него по едно дело.

— А добре ли се справя?

Тя помълчава, преди да отговори:

— Прецизен е. Много добре се справя, когато води заседание самостоятелно, но малко се стяга в присъствието на съдебни заседатели.

— Моите извинения — казва Пол Райли, влизайки в стаята с широка усмивка, която вероятно би подхождала повече за обяд с някой висш служител, отколкото за човек, чийто живот виси на косъм. Видът на Пол е напълно делови: снежнобяла риза на тънки винени райета, синя вратовръзка; ръкавелите му представляват златни кръгли копчета с по едно рубинено камъче в средата. Изглежда „по-лъскав“, отколкото с обикновената бяла риза и тъмносиня връзка, които носеше по време на предварителното ми изслушване. Ръкуваме се. С утешително потупване по рамото ми и с набръчкано чело, той ме пита как я карам.

Настаняваме се около масата и Пол ми казва, че двамата с Манди са имали възможност да прегледат доказателствата. Но първо иска да узнае какво съм правил до момента. Уверявам го, че, придържайки се към стриктните му наставления, не съм говорил за делото с никого, най-вече с пресата. Но той продължава нататък и отново ми дава същите напътствия.

За първи път се срещам с Пол извън затвора или в съда и сега го гледам с други очи. Той наистина е класическият образ на елегантен корпоративен адвокат — с премерени движения, ясна дикция, внимателен в подбора на думите си и педантичен до крайност към външния си вид. Косата му е пясъчноруса, със сиви нишки на слепоочията, разделена на прав път, без нито един косъм не на мястото си освен един кичур, палнал върху челото, за да създава впечатлението, че е случайно разрошен от вятъра. Аз обаче подозирам, че ако го пипна, той ще е твърд от лак за коса. И торнадо не би го изкривило.

През няколкото дни, прекарани с Пол, научих много малко за човека, от когото искам да спаси живота ми. Първо, Пол познава криминалната съдебна система в окръга изцяло. С всички съдии е на „ти“ — Божичко, като че ли няма служител в сградата на криминалния съд, когото да не познава! Надушва хитрините, особено онези, прилагани от областен прокурор, стремящ се към по-висок пост. Каза ми, че може да има моменти в това изпитание, когато да се стигне до използването на това предимство.

Второ, той е много, много умен. Бързо научава фактите, задава точните въпроси. Търпелив е, съсредоточен и прозорлив.

Трето, напълно е уверен в себе си. По-наясно е с нещата от всеки друг, за когото важи точка втора по-горе.

И накрая, има един навик, който вече започна да ме дразни: обича да си задава въпроси и сам да си отговаря. Дали предпочитам ти да не беше говорил с полицията?, пита той и си отговаря: Да. Но дали мисля, че е фатално за нашия случай? Не.

Пол иска от Манди да представи обобщение на доказателствата.

— Теорията на щата — започва Манди, — е, че ти си нахлул в дома на Райнартови с намерението да убиеш доктор Дерик Райнарт, че си стрелял в него два пъти и че си изнесъл тялото от къщата. — Манди става от стола и започва да крачи зад него.

— Влизането с взлом е лесно доказано — от състоянието вътре в къщата, от счупената стъклена врата. Щатът ще представи запис на гласа на Рейчъл Райнарт, която се е обадила на 911, за да съобщи, че някой напада съпруга й.

На предварителното ми изслушване прокурорът пусна записа. Бяха ни раздадени копия с текста на спешното обаждане. Нося своето копие у себе си. Изваждам го отново, когато Манди започва да го чете:

ОПЕРАТОР: Деветстотин и единайсет.

ЖЕНСКИ ГЛАС: Моля ви… моля ви… елате бързо… той ще ме нарани.

ОПЕРАТОР: Мадам, къде се намирате?

ЖЕНСКИ ГЛАС: Той ще ме нарани.

ОПЕРАТОР: Кой ще ви нарани? Мадам, къде сте?

ЖЕНСКИ ГЛАС: Моля ви… съпруга ми… моля ви… О, боже!

(Край на записа)

Божичко, Рейчъл се е опитала да ме прикрие. Представям си я, както много пъти от онази вечер насам, как лежи в оная стая. Тялото й трепери, блузата й е разкъсана, лицето й е в синини, целият й свят е разклатен. Няма съмнение в мисълта, минала през ума й по време на безкрайните случаи на насилие, докато е притискала възглавницата или е побягвала от съпруга си, когато той я е налагал с колана си. Няма съмнение, че е обмисляла възможността за живот без него; може би дори си е представяла смъртта му. Но тя виждаше и доброто в него, безпомощността, отчаянието и несигурността, които са го подтиквали към насилие. И направи същото за мене. Дори тогава се опита да му помогне, да се доближи до него. Още е пред очите ми как тя лежи в онази стая, а ноемврийският вятър нахлува през разбитата стъклена врата, лежи сама, с кръвта на съпруга си по килима, жертва на мой избор, не на неин. Тя можеше да ми е много разгневена или пък, за да не поема никакъв риск, да ме предаде. Бог е свидетел, времето за обмисляне беше твърде малко. Но единственото, което направи тя на онзи етап, беше да ме опази. Запълзя до хола и вдигна телефона, за да съобщи спешно, че уж някакъв непознат е нападнал съпруга й. По време на вихъра от мисли, че животът й рухва, тя е мислила за мене. Прикрила ме е. Станала е неволна съучастничка, застрашавайки себе си заради мен.

— Умисъл — каза Манди, — това ще бъде потвърдено от факта, че веднага си нападнал доктор Райнарт. Целта ти не е била госпожа Райнарт, както личи по всичко. Не си откраднал нищо. Просто си стрелял в него хладнокръвно, после си го вдигнал и си го изнесъл от къщата.

Това звучи малко по-откровено, отколкото ми харесва; Манди е в ролята си на прокурор.

— Това именно ще трябва да докаже обвинението в съответствие със закона. Онова, което те технически не трябва да доказват, но обикновено имат нужда да го докажат, за да убедят съдебните заседатели, е наличие на мотив. Защо си го извършил? Щатът ще твърди, че си имал връзка с Рейчъл Райнарт. Убил си доктор Райнарт, за да можете ти и Рейчъл да бъдете заедно, с парите му. — Погледът на Манди среща моя, после се отмества. Тя не иска да се изправя срещу мен по тази точка, поне засега не.

Манди поглежда Пол, който седи срещу мене зад дългата мраморна маса.

— А сега — започва той, — нека поговорим за пукнатините в казуса на щата.

В този момент оставам с ясното впечатление, че Манди е прегледала доказателствата много по-задълбочено от Пол.

Тя се съобразява с него, като първо прибира паднал кичур зад ухото си, неин симпатичен навик.

— Щатът не е представил оръжието, с което е стреляно в доктор Райнарт. На местопрестъплението няма никакви отпечатъци. Макар че не са взели никакви проби от кръвта ти, те не вярват, че са намерили друга кръв в дома му освен неговата — тя започва да се разхожда отново; това е предварителното й изложение на фактите в моя защита. — Не са намерили също и никакви следи от кръвта на доктор Райнарт в твоя дом. Нито в колата ти. Нито в багажника на колата ти, което е от особена важност, тъй като именно там са очаквали да сложиш тялото на доктора, за да го закараш… където и да мислят те, че си го закарал. В доклада на следователите се казва, че багажникът и купето на колата били „безупречно“ чисти. За тях, естествено, това означава, че ти си я почистил веднага след като си се отървал от тялото. Но в крайна сметка, всичко това доказва, че няма абсолютни никакви доказателства доктор Райнарт изобщо да е бил в тази кола… Друга пукнатина в техния казус е трупът — повдига рамене. — Те не са намерили труп. Дори не могат да кажат със сигурност, че доктор Райнарт е мъртъв. Единствената причина дори да мислят, че е бил прострелян, е това, че Рейчъл е казала така и че една съседка е чула изстрели. И че пистолетът на доктор Райнарт липсва. И накрая, налице е фактът, че името ти е вписано в присъствената книга в сградата на офиса ти онази нощ, по-точно на другата сутрин, в графата за час на излизане от сградата — три и двайсет. Което означава, че по времето, когато доктор Райнарт е изчезнал, ти си бил на работа.

Дааа, чувствах се много добре, до тази точка.

— За нещастие обвинението се е сдобило със записите на охраната на сградата.

Ау!

— Те показват, че на деветнайсети ноември някой, използващ карта на „Макхенри Стърн“, е влязъл в сградата в три часа и тринайсет минути сутринта. Кой точно служител на фирмата, това никой не може да разбере от самата карта, защото на картите няма отбелязани лични данни.

— Би могъл да е всеки служител на „Макхенри Стърн“ — вмятам.

— Ами… — Манди понечва да направи гримаса, после накланя извинително глава — да, никой не може да каже със сигурност кой е използвал картата. Но има само един служител на „Макхенри Стърн“, чието име се е появило в присъствената книга в ранното утро на деветнайсети ноември. Ако някой друг освен теб е използвал картата, то той изобщо не се е подписал.

— Все едно че само е влязъл в сградата, после се е обърнал и веднага си е тръгнал.

— Точно така.

Ама че тъпанар е тоя Калиш!

Манди свива рамене.

— И все пак, Марти, този казус е много слаб в края на краищата. Освен тази малка улика, която е много далече от прякото доказателство за вина, те нямат почти нищо друго. Всъщност единственото друго, с което разполагат, е предполагаемото самопризнание.

— Да — потвърждава Пол, — това имат.

Обръщам се към Пол, за да чуя неговата гледна точка, но той не продумва повече. Очевидно той искаше да вметне само това.

— А сега — продължава Манди, — ето и нашата теория по случая.

Кимнах.

— Искате ли да чуете историята от мен?

— Не — прекъсваме Пол. — Ще стигнем и до това. Искам да изложим нашите вероятни теории.

— Добре.

Пол прочиства гърлото си.

— Първата е проста и ясна — ти не си го извършил. Те са задържали не когото трябва. С онова, което те имат сега, това е силен аргумент. Но губещият, както казваме ние, е предполагаемото ти самопризнание. Ако те могат да убедят съдебните заседатели, че си казал, че ти си го извършил, тогава на нас ще ни се наложи да даваме някои обяснения.

— А подписът ми в присъствената книга? — питам.

Пол повдига рамене.

— Кой знае, може ти да си влязъл с въпросната карта. Е, и какво от това? Отишъл си да си вземеш нещо от кабинета си… На всекиго от нас се е случвало.

— Работех над важен проект. На другия ден имах важна среща. Мога да го докажа.

Пол насочва пръст към мене.

— Ето това е! Работил си цялата онази нощ вкъщи. Върнал си се в кабинета, за да вземеш нещо, което си забравил там.

— Но в такъв случаи е трябвало да впиша и часа на влизането си — пояснявам. — Часа, когато съм влязъл. А фактът, че не съм, може да наведе на мисълта, че съм си скалъпил алиби.

Той отмахва думите ми с ръка.

— Не ми е приятно, че си подписал самопризнанието. Всичко си оплескал.

Прав е човекът.

— Другия ъгъл, от който ще погледнат, е романтичната връзка. Те ще се опитат да те свържат с госпожа Райнарт. Ако успеят, ще изградят солиден казус въз основа наличието на мотив. А това ще допринесе много, Марти. Ако съдебните заседатели решат, че си имал основателна причина да искаш смъртта на доктор Райнарт, те могат да си затворят очите пред някои от недостатъците в доказателствата на обвинението.

— Добре — продължава Пол. — И тъй. Рейчъл е отрекла, че вие двамата имате връзка. Нейни приятели смятат, че тя има връзка с някого, но не знаят кой е той. Прислужницата на Райнартови е казала, че те е виждала да идваш в дома им. Но това не говори кой знае колко. Дори детектив Къмингс спомена, че всички вие, членовете на фондацията, сте ходили в къщата им редовно.

Да. Точно така. Добре.

— Другата потенциална теория на защитата е оправданието. Ние приемаме, че си влязъл насилствено в къщата и си стрелял в доктор Райнарт. Но твърдим, че ти не си виновен на основание защита на друг човек. Законът в този щат признава защита на друго лице като пълно оправдание за убийство. Ние ще настояваме, че ти основателно си се изплашил за непосредствената безопасност на Рейчъл.

Тази защита идва от обясненията, които бях дал на Пол, когато обсъждахме гаранцията. Бях го попитал: Ако всичко, което съм извършил, е опит да спася човек, как може да съм опасност за другите? Пол не искаше и да чуе за това, отчасти защото, както каза, нямал намерение да дава на обвинението предварително изложение на защитата ни, и отчасти, според мен, защото не искаше да чуе моята версия, докато не се запознае с доказателствата.

— Ние още не сме говорили за това какво точно се е случило онази нощ. Но има основание да се смята, че доктор Райнарт е малтретирал жена си. Тя цялата беше в синини. Полицията тръгна по тази следа, разговаря с някои хора. Може би ти си спасил Рейчъл от доктора. Може би си помислил, че той ще я убие.

Обзема ме вълнение. В този момент вярвам, че според Пол убиецът съм аз.

— Кои са пукнатините в тази теория? — питам.

— Първо — започва Пол, — Рейчъл Райнарт е казала на полицията, че мъж със скиорска маска е нахлул в къщата, нападнал я и е убил съпруга й. Не е казала, че съпругът й се е нахвърлил върху нея и че ти храбро си се втурнал да я спасиш. Ако наистина това се е случило, ние ще трябва да се справим с факта, че тя е излъгала полицията.

Манди се намесва.

— Това би могло да се обясни. Много жертви на домашно насилие отказват да признаят, че са малтретирани. Ние можем да твърдим, че тя е постъпила така.

— Вярно е — съгласява се Пол. — Но това в същото време би създало впечатлението, че тя те прикрива. Обвинението ще се опита да свърже Рейчъл с някакъв заговор с теб да убиеш съпруга й. Друга слабост в тази теория: Защо си бил там? Какво си правил толкова близо до дома на Райнартови в десет часа вечерта? Трудно ще бъде да се убедят съдебните заседатели, че случайно си минавал оттам и си видял какво става — той млъква и се замисля. Сърцето ми също спира за миг. — Друг проблем. В доктор Райнарт е стреляно два пъти. Защо си стрелял втори път? Вероятно си избавил госпожа Райнарт от опасност още след първия куршум. Защо си продължил да стреляш?

Пол забелязва изражението ми и вдига ръка.

— Марти, просто ти казвам какво ще пита обвинението. Ние може да обясним, че двата последователни изстрела са били просто реакция, в съответствие със защитата на госпожа Райнарт.

— А подписът в присъствената книга…

— Е, това вече е друг проблем. Едно е да си напълно невинен, бързащ да вземе нещо от кабинета си. Съвсем друго е, ако ти си стрелял в доктора. Тогава ще изглежда, че си се върнал там, за да си създадеш алиби. Ще изглежда, че си имал гузна съвест.

Това не е на добре. Питам дали има още проблеми.

Очевидно има.

— Фактът, че си побягнал. Естествено, изплашил си се. Не си знаел какво да правиш. Ние и тук можем да твърдим, че то пак е било във връзка с опита ти да спасиш госпожа Райнарт. Но обвинението ще възрази, че това е влизало в плана ти с госпожа Райнарт… И накрая, и потенциално най-същественото слабо място е, че признавайки, че си убил доктор Райнарт, ти признаваш, че си изнесъл от къщата тялото му и си се отървал от него. И независимо колко велики са били мотивите ти да го убиеш, няма оправдание за това, че си го отвлякъл. Прострелян, той не е представлявал опасност за госпожа Райнарт, а може и да е бил вече мъртъв. А ако не е бил мъртъв, ти си го оставил да умре.

Затварям очи за момент. Какви ли не неща нахлуват и излитат от главата ми, докато се опитвам да възприема всичко, което Пол ми каза. Кратък прилив на паника се надига до гърлото ми и изпитвам за момент страх, че ще избълвам обяда си върху тази красива мраморна маса. Пол ми предлага чаша вода, но аз отказвам. За няколко минути Пол и Манди седят мълчаливи, без да правят нищо, само ме чакат да събера мислите си.

— Да предположим — заговарям най-сетне аз с дълбока въздишка, — че Рейчъл се придържа към своята версия. Тя не е видяла лицето на нападателя. Да приемем, че това е истината. — Приковал съм цялото внимание на адвокатите ми към себе си. — Предполагайки това, коя е по-силната теория? Че не съм го извършил или че съм го извършил, за да защитя Рейчъл?

Пол прочиства гърлото си.

— Ако имах избор… — започва той, а аз считам това за подходящо предисловие, — основан на доказателствата, с които разполагаме в момента, бих казал, че нашият най-добър залог е да твърдим, че ти не си го извършил — той поглежда към Манди, която кимва.

— А ако ви кажа, че не съм го извършил, как ще ме защитавате?

— Много просто. Ще настояваме, че имаш алиби и ще изтъкнем липсата на физически доказателства.

— И толкова.

— Малко или повече.

— Поясни ми това „повече“.

Пол се обляга назад на стола си.

— Значи имаш нещо предвид.

— Да, имам. Включва ли случая „много просто“ посочване с пръст към Рейчъл?

Пол среща погледа ми.

— Възможно е.

— Не го приемам.

Пол облизва устни и сключва ръце върху подгънатия си крак.

— Вече говорихме за това, Марти. Няма да приема никакви ограничения върху защитата си. В този момент нямам представа какво ще покаже разследването. Ще ти кажа едно: сега-засега от доста оскъдното разследване има ясна причина да се вярва, че госпожа Райнарт е замесена в това. Полицията положително го е взела предвид. Ако трябва да я посоча с пръст, ще го направя начаса. Стига това да не засегне теб.

Съгласен съм. Ставам от стола — краката ми са омекнали и отивам до прозореца. Днес е ветровито, езерото подхвърля шамандурите нагоре-надолу във водата. Сядам върху ниския шкаф за книги под прозореца.

— Може би трябва по-малко да се безпокоиш за госпожа Райнарт — чувам да казва Пол — и повече за себе си.

Най-големият враг на защитника е клиентът му. Ясно си спомням тези думи, изречени от професор Тайс в часа по криминални процедури в юридическия факултет. Повечето подсъдими са виновни за престъпленията, в които са обвинени, и мнозина не желаят да направят признание дори пред адвокатите си. И поне на теория от защитниците не се очаква да разрешат на клиентите си да лъжесвидетелстват; ако адвокатът знае, че клиентът му го е извършил, той не може да го остави да се изправи в съда и да заяви, че не го е извършил. Затова адвокатите не обичат клиентите им да си признават, а пък клиентите им още по-малко. В резултат подсъдимите често ще пропуснат да кажат на адвокатите си неща, които те трябва да знаят, за да подготвят подходяща защита.

— Не е нужно да решим това сега — вмята Манди.

Ако сега излъжа Пол, с това може да заложа капани за него и за себе си на процеса. Ако бъда хванат, че лъжа за нещо, каквото и да е то, съдебните заседатели вероятно няма да повярват на нито една моя дума.

— Аз го убих — съобщавам на стаята.

Езерото, кълна се, като че започна да се вълнува още по-силно.