Дейвид Елис
Опасна игра (13)

11

Оставам да чакам сам в дневната, докато Джейми подготви децата за сън, наблюдавайки танца на пламъците в камината, после вдигам поглед към полицата над нея, където са подредени снимките на семейство Калиш. Родителите ми, Джейми и аз до фонтан в някакъв увеселителен парк. Джейми и майка ми след балетен рецитал, в който е участвала Джейми. Една снимка в студио, когато съм на десет, а Джейми на шест години. Аз съм облечен в колосана бяла риза с черна папийонка, а Джейми е в нещо като моряшко костюмче. Баща ми е със спортно сако и с типичната си доволна усмивка. Скъпата ни майка изглежда блестящо както винаги. Ние четиримата на завършването на гимназия на Джейми. Пак четиримата на моето завършване на колежа. И накрая, една до друга, са две отделни черно-бели снимки на родителите ми. Главата на баща ми е извъртяна малко неестествено към камерата, но на лицето му е онова познато изражение — едновременно доволен, мъдър, кротък и незаинтересован. Тя изглежда както винаги великолепно.

Вглеждам се в очите на баща ми на снимката и за момент кръстосваме погледи, провеждайки един от нашите безбройни разговори. Баща ми, както винаги тактичен и търпелив, никога не ме критикува, само разгръща пред мен нравствената карта и ми помага сам да намеря пътя. Точно сега неговият компас щеше да ми е от голяма полза.

Баща ми спокойно можеше да мине за изискан мислител. Питър Калиш завършил колеж с научна степен по философия и веднага се насочил към юридическия факултет, за да изследва по-висшите идеали, залегнали в основата на нашето общество. Бил консерватор в преобладаващо либерална среда, но за него това било най-стимулиращото време в живота му в интелектуално отношение (както сам ми го каза, докато ми разясняваше предимствата на юридическото образование). Участвал активно в няколко студентски застъпнически организации във факултета, дори сам основал една-две от тях, мечтаел да получи магистърска степен по право и да се завърне като преподавател.

Точно тогава я срещнал.

Питър Калиш се запознал с Адриан Вивриано през третата година от следването си в юридическия факултет и така се прехласнал по нея, че мигом попаднал в мрежите й (ако можех да редактирам по мой начин тази биография, бих употребил израза „тя го оплела в мрежите си“). С три години по-млада, тя току-що била завършила колеж и решила да се посвети на работата си като социален работник. Адриан Вивриано беше от хората, от които най-малко бихте очаквали, че ще се разкъсва между някой проект за стягането на порутена къща и програма за поемане грижите за деца от разбити семейства или подложени на домашно насилие. Тя имаше екзотични италиански черти, стройна и добре сложена фигура и обноски, издаващи жена, свикнала на по-изтънчен живот. И тогава, а и досега, не съм преставал да се чудя защо беше избрала работа, която не само че бе ниско платена, но и не носеше никакъв престиж, една абсолютно неблагодарна дейност, след която вероятно тя всеки работен ден се е прибирала дълбоко наранена и тъжна.

Но това е била професията, която тя си е избрала, и такива са били обстоятелствата, при които родителите ми са се срещнали за първи път; баща ми — трета година студент по право, флиртуващ с идеята да затъне в нови дългове, за да вземе още една научна степен и Адриан, работеща от една година като социален работник.

Колкото и да е странно, не знам как точно са се запознали. По неизвестни причини никога не е ставало дума за това. Може би той е настъпил някой от онези горски капани, където примката ненадейно се обвива около глезена, а тя го е дърпала, докато е увиснал надолу е главата. Както и да е протекла първата им среща, баща ми хлътнал по нея още в първата секунда. И така, след шест месеца моят влюбен до уши и затънал в дългове баща, й предложил брак. Вместо да продължи със следването си, той постъпил на работа в една от големите правни корпоративни фирми в града. Баща ми беше склонен към саможертви, притежаваше невероятно вътрешно спокойствие и можеше да бъде щастлив при всякаква ситуация. Той беше миротворецът в семейството, една от най-неконфликтните личности, които съм срещал през живота си, що се отнася до семейна политика. (Предполагам, че в нейните очи това е било слабост. Една от многото.) Така че, когато постъпването му в адвокатската фирма станало най-практичното от икономическа гледна точка решение, особено по мнението на годеницата му, той поел по пътя на най-малкото съпротивление. (По-късно баща ми често ми е напомнял, че това е било негов избор, че за нея нямало значение какво ще работи той и колко ще печели. Бях склонен да не му вярвам.)

И така, родителите ми се оженили и заживели в центъра на града. Тя продължила с кариерата, която искала, той — не. Меко казано, работата в адвокатската фирма не дала на баща ми нищо от онова, което желаел, когато се записал в юридическия факултет. Както казваше, това било просто друга форма на бизнес, а той прекарал цялата си научна кариера, опитвайки се да избегне точно този вид бизнес.

Но ако баща ми не е бил увлечен по изготвянето на договори и проучването на тънкостите на антитръстовия закон, то той, както вече споменах, е бил увлечен по нея, и бил доволен от високата заплата, защото тя била доволна. Те живели така три години — татко мразещ работата си, но влюбен в жена си, жена му влюбена в работата си и мразеща… май това няма да е честно.

И тогава на сцената се появява моя милост. Тя напуснала работа, както било прието да постъпват бременните жени по онова време. Баща ми се съсипвал вече четвърта година във фирмата и бил на границата на търпимостта, когато го връхлетяла новината за предстоящото ми появяване. Не е изненадващо, че от този момент са започнали проблемите им. Точно когато се очертавало разходите им да нарастват, те се лишили от нейната заплата, а баща ми решил, че не може повече да издържа живота във фирмата. Той поддържал връзки с една консервативна застъпническа организация, откъдето му предложили да се присъедини към тях и той заявил на Адриан, че смята да приеме. Веднъж, след доста чаши уиски, татко ми призна, че тя се възпротивила, но той не искал синът му да расте с мисълта, че човек трябва да избира работата си единствено заради заплащането. Що за пример щяло да бъде това за едно дете? Много държеше да ми втълпи, че по-важното е човек да изпитва удовлетворение от работата си.

Познайте кой е надделял в спора им? И така, баща ми останал нещастен още две години, през което време двамата спестявали доколкото можели, след това той се записал в споменатата консервативна организация (а две години по-късно постъпил като преподавател в едно училище в центъра на града). Мисля, че дори тогава тя му е била обидена. Може би оттам е започнало всичко. Може би тя никога не му е простила.

Тази снимка — 20 на 25 сантиметра на баща ми е много характерна. Кротък, с чувство на достойнство, съвестен, добродушен, уверен в себе си мъж. Единственото му желание беше ние тримата да сме щастливи. Бягаше от напрежението и конфликтите като от чума. Към неизбежните семейни кавги, които възникваха от време на време, подхождаше с аргументирано и обезоръжаващо спокойствие. Но зачекнеше ли тема, свързана с правото, сякаш някакъв дух го обладаваше и тогава говореше с такава ожесточеност и прямота, че ставаше съвършено различен от онзи мъж, готов да отстъпи при най-слабия признак за напрежение по време на вечеря. Дори и през онези нещастни години в адвокатската фирма, Питър Калиш продължи активната си дейност в юридически фондации и публикуваше обширни статии в правни списания, като често работете по тях рано сутрин. Ако юридическата професия можеше да се сравни с ревнива любовница, то тя беше добре задоволена. Може би това беше повлияло на Адриан. Не знам какво е било и отдавна съм се отказал да гадая. А и не ме интересува. Наистина.

Спомням си как докоснах ръката й онзи последен ден преди четири години. Не я погалих, просто я допрях с пръстите си. Майка ми лежеше на болничното легло в леко изкривена поза, почти в кома, с тръбички в носа, ръката и корема й, с полуотворени неподвижни очи и разпиляна, току-що измита от Джейми коса върху възглавницата.

Тук съм, казах й аз. Това беше всичко, което изрекох, сякаш обявявайки пристигането си, й предлагах нещо повече. Напираха и други думи, но така и не ги изговорих, докато седях до нея. Питах се дали тя ги очаква, дали не иска да ми каже нещо, дали не съжалява, че сега, когато иска да говори, вече не може.

Чувам, че Джейми се движи в кухнята. Тя влиза в дневната и носи бутилка вино и две чаши. Забелязва с одобрение, че гледам семейните снимки, но аз се отдалечавам от тях и вземам бутилката от ръката й, за да избегна разговори за родителите ни.

— Децата са страхотни, Джейми — казвам. Сядаме един до друг на дивана.

Тя се усмихва, после въздъхва.

— Да, нали? — Протяга чашата си и аз й наливам. — А можеше да бъде и много по-лошо. Когато Били си отиде, Джеси беше едва на три. Не би могла да разбере. Тя все още не разбира, но приема положението.

— Били често ли ги вижда?

— Веднъж на два месеца. — Били живее в друг щат. По време на развода не настоявал за попечителство. Всъщност, доколкото си спомням, май Джейми беше готова да му разреши повече посещения, отколкото той е искал. — Ще ми се да идваше по-често — признава тя. — От девет месеца се среща с друга. Изглежда, колкото по-сериозна става връзката им, толкова по-малко време намира за децата си.

Сега, когато децата са в леглата си и не ни чуват, в думите на Джейми се долавя явно напрежение.

Дали да не минем на по-приятна тема?

— А ти? — питам аз. — Има ли някой на хоризонта?

— О! — маха презрително с ръка. — Всъщност не. По-точно, има един човек в офиса. — Джейми е секретарка във фирма за недвижими имоти. — Приятен човек. Струва ми се, че не е безразличен. Но помисли си само с какво бреме ще се натовари.

— Една прелестна червенокоска и две взривоопасни деца. Доста приятно бреме, ако питаш мен.

Тя завърта очи.

— Червено-сивокоска — поправя ме и хваща кичур от косата си. — И деца, които не са негови, Марти. Мъжете искат свои собствени деца, а не от друг мъж.

— А не може ли да има и едното, и другото? — Въпросът ми е по-скоро риторичен, разбирам я какво има предвид. По дяволите, та аз самият не искам дори собствени деца. Единствено когато съм с Джеси и Томи, ме спохожда смътна мисъл за деца. Децата наистина са нещо прекрасно, стига да не се налага да изпълняваш някое от неприятните задължения.

Тя отново въздъхва.

— Признавам, че би било хубаво. Точно сега един баща ще е от полза за Томи. А ще бъде и допълнителен доход за колежа им.

— Не казваш нищо за себе си, сестричке. — Тя е точно като баща ни, подчинява интересите си на интересите на всички останали. Определено не съм наследил тази отличителна черта.

— Разбира се, че ще бъде добре и за мен. — Тя се отплесва за момент, допускайки, макар и за кратко, мисълта за друг мъж в живота й, представа, която в някое друго време вероятно ще надделява над всичко друго, ще ускорява пулса й, но в момента е само едно парченце от мозайка, което трябва да пасне напълно с децата й. — Засега искам единствено да съм сигурна, че децата ще го преодолеят.

— Мина вече една година, Джейми. Децата са добре. Помисли и за себе си.

Тя веднага се хваща за думите ми.

— А ти, господин Ерген без деца?

— О, сестричке. Твоят брат е истински покорител на женски сърца.

— Да не искаш да кажеш, че няма нито една жена, проявяваща интерес към такъв очарователен, красив, чувствителен мъж с шестцифрен доход.

Ами, вероятно има една. Но тя е омъжена. Или поне беше, преди да заровя съпруга й. Тази мисъл изплува и потъва в съзнанието ми сравнително безболезнено; причината сигурно е в промяната на обстановката. Нима започвам да се съвземам? Нима съм я превъзмогнал толкова бързо?

— Разкажи ми за Томи.

По лицето й отново се изписва равнодушие.

— Том се справя значително по-добре. Вече не се бие. Участва в отбора по баскетбол и играе добре. Прекарва часове навън на алеята, за да стреля в коша. Това за него е вид спасение. — Тя обгръща с длани чашата, опира я върху коленете си и барабани с пръсти по стъклото и повтаря: — Да, справя се значително по-добре.

— Струва ми се, че той…

— Има нужда от баща, Марти. — Гласът й пресеква, докато изговаря думите. Подгъва крака под себе си върху канапето, понечва да поднесе чашата до устата си, но после я връща обратно. — Виж, с Джеси е различно. Майка й е до нея, а и беше толкова малка, когато той ни напусна, че вероятно няма спомен. Докато Томи…

— Томи има това, за което повечето деца могат само да мечтаят, Джейм. Той има майка, която го обожава и която винаги е наоколо.

Джейми изправя раменете си и пак ги отпуска.

— Сигурно е така. Щеше да е съвсем друго, ако изобщо не познаваше баща си, но той знае, че баща му е някъде другаде, нали? И не го е грижа за него. — Тя замълчава за миг. — Истината е, че Били не е идвал от осем месеца. Можеш ли да си представиш как преживява това едно малко момче?

Сестра ми се обръща към мен и аз я погалвам по косата. Същата коса, която, като шестгодишна, Джейми оцвети с черен маркер, защото предпочитала тъмна коса. После докосвам белега близо до ухото й, където се беше изгорила, когато за първи път използва маша за коса. Тогава беше в шести клас.

Това време отдавна е отминало и дори за жена като Джейми, която е запазила фигурата си, годините си личат. Бръчките около очите. Сивите нишки в косата й, както тя самата отбеляза. Но действителната промяна всъщност не е толкова във външния й вид. По-скоро е в начина, по който се държи, пълната й липса на суета, на енергия да прави нещо различно, което да не е свързано с децата. Духът й, жизнеността й — тях вече ги няма. Тя е просто една разведена секретарка, която се старае да поддържа дом с две малки деца. Вече няма големи мечти за себе си. С големите си зелени очи вижда света единствено чрез децата си. Питам се дали това се случва с всички жени, когато стават майки. Всъщност веднага се сещам за една майка, която не влизаше в тази категория.

Джейми не изостава от мен, докато изпразваме първата бутилка. Настоявам да ми каже нещо повече за онзи мъж и тя неохотно ми разказва. Името му е Робърт и е компютърен консултант. Питам какви са шансовете, но тя само махва с ръка.

— Не знам. Трябва да съм предпазлива, Марти, нали разбираш? Не искам мъжете да идват и да си отиват от живота им. Иначе той изглежда свестен човек. Има чувство за хумор. Не знам… — отпива още една глътка, после ме поглежда. — Хей, не ми се мръщи — скастряме тя. — Добре съм, Марти. Както сам каза, имам две прекрасни деца.

Гледам я как отпива вино, протягам ръка и разрошвам косата й. Моята единствена сестра. Моето семейство.

— Хрумвало ли ти е да се преместите при мен? — изтърсвам изненадващо дори и за самия мен.

Отговорът й е още по-изненадващ.

— Знаеш ли, да. Наистина ми е хрумвало. Тук няма нищо, което да ни задържа. Там бих могла да си намеря работа като тази тук. Иска ми се Томи да се сближи с тебе, Марти. Били се отдалечава все повече от нас. Иска ми се… ами наистина ми се иска двамата с Томи да се сближите. Това откровение ме сварва напълно неподготвен и съм сигурен, че лицето ми ме издава. През последните две години бях виждал Томи само два пъти и не можеше да се каже, че между нас имаше силна връзка. Очевидно, от известно време Джейми е обмисляла тази възможност.

Знам как би трябвало да постъпя — да я насърча. Бих могъл да й помагам за децата. Бих могъл да я виждам по-често.

Но това е отговорност, за която не съм готов. По дяволите, никога няма да бъда готов. Да подмяташ съвети по телефона е едно. Но да изпълняваш ролята на баща — съвсем друго. Както и да даваш пример на някого, на когото и да било. През целия си живот съм се пазел от подобно нещо, и то неслучайно. Страхът, дори по-точно паниката, че трябва да поема отговорност, ми пречи да продумам. Чувствам се като дете — смутено, онемяло, което плува в несигурния свят на възрастните и търси твърда почва, където да стъпи.

Джейми осъзнава, че е преминала определена граница, макар че аз бях този, който я насърчи.

— Беше просто идея — усмихва се тя вяло. — Кой знае. — Отпива от виното, така че поне единият от нас ще преодолее неудобството си.

Господи, още не мога да се съвзема. Тя разбира отлично реакцията ми. Джейми, бог да благослови сърцето й, успява да поддържа още няколко минути незначителен разговор, след което се извинява, че се качва горе. Докато ми пожелава лека нощ, я изглеждам продължително, надявайки се погледът ми да изразява известна доза съжаление. Съжаление, че съм такъв егоцентричен задник. Тя ми се усмихва мило. Прощава ми. Не за първи път. Потупва ме по коляното и отива да си легне.

Оставам седнал на дивана, изпълнен със срам. Преповтарям многократно разговора и всеки път благородният Мартин Кирнън Калиш окуражава своята разведена сестра, Джейми, само на една заплата, да се премести с децата си в неговия град. И той обещава да помага на Томи и Джеси, докато пораснат. Думи, които така и не изговорих.

Замислям се за леглото в стаята за гости, където ще спя. Рейчъл обича странни места. Тази нощ тя ще дойде при мен. Не може да остане далече дори и за една нощ. Ще бъде в работни дрехи, широка тениска над бюстие и панталони от изкуствен памук. Ще я погледна и ще кимна към детската стая, а тя ще се усмихне с характерната си усмивка.

Обещавам, че ще кротувам. Ще бъда послушна.

Виждаш ли, Джейми? Виждаш ли това? Аз, образец за подражание?

От втората бутилка не е останало много, но аз я пресушавам. Подличкият вуйчо Марти. Никога не се е женил. Всъщност, никога не съм го виждал с жена. Да не е обратен? такава ли е работата? Не, Томи, вуйчо ти не е гей. Само малко вироглав, това е. Можеш да се умилкваш, да получиш някой съвет. Но не се сближавай твърде много.

Измивам чашите в умивалника и хвърлям бутилката в кошчето за боклук. После тръгвам към спалнята. Към Рейчъл.