Дейвид Елис
Опасна игра (12)

10

Джеймисън Калиш Лейдън живее с двете си деца в Еверест парк на цели десет часа път от дома ми. От една година е разведена. Децата сега са на четири и осем години, пращящи от енергия и са радост за очите на Джейми.

Карам, незнайно защо уверен, че посещението ще ми окаже лечебно въздействие. И също като баща си натискам клаксона, когато навлизам в алеята за коли пред къщата. Първа на вратата е малката Джесика — една малка огнена топка с яркочервени миши опашки и гащеризонче в бяло и розово, която старателно се държи за парапета, докато слиза по стълбите, водещи към алеята. Изскачам от колата, за да я посрещна. Тя крещи. Аз крещя. Прегръщам я, а тя пищи от радост, после ме дарява с дълга целувка, примесена със следи от конфитюра, останал по устните й от обяда. Вземам я на ръце и както се качвам по стълбите към верандата, се сблъсквам с момче в баскетболна тениска на черни и червени шарки. През последната година Томи е пораснал с четири-пет сантиметра. На осем години е също толкова кльощав, колкото бях и аз на неговата възраст, само дето косата му е по-къдрава. Той вдига безмълвно ръка и двамата удряме длани една в друга за поздрав, после го притеглям към себе си за кратка прегръдка. Вече е в онази зряла възраст, когато смята, че е тъпо да показва външно привързаността си към някой възрастен.

— Мамо! — извиква Томи. — Вуйчо Марти е тук.

От кухнята излиза сестра ми Джейми и сякаш виждам майка си. Джейми е наследила стройното й телосложение и изумителните й зелени очи, а от баща ни е червената й коса. Тя ми се усмихва мило и силно ме прегръща. Задържам я дълго в прегръдките си. Винаги се радвам да видя по-малката си сестра, но този път чувствата ми са още по-силни. Потискам желанието си да заплача. На нея не й е лесно, а последните няколко седмици пък съвсем не бяха приятни за мен. Щастлив съм, че реших да дойда тук.

Оставям багажа си и отивам да помагам на Джейми в кухнята. Разбира се, в рамките на възможностите ми — да режа картофите. Почувствала се пренебрегната, Джесика също изявява желание да помага. Възлагат й да сгъва салфетките.

— Е, как върви животът на могъщия инвестиционен посредник? — пита Джейми, докато приготвя плънката. Тя е дребна и чевръста, и изглежда доста добре, като се имат предвид двете раждания и кошмарните й всекидневни задължения. Червената й коса, в която забелязвам нови сиви нишки, е прибрана на конска опашка.

— Вълшебно — отвръщам аз. — Нищо не може да се сравни с удовлетворението от мисълта, че съм помогнал на някой милионер да си купи още няколко хиляди декара земя. А вие как я карате?

По-малката ми сестра се усмихва.

— Справяме се — казва тя така, сякаш се опитва да убеди себе си. — Той вече се съвзема.

Томи беше изкарал тежък период, след като баща му се изнесе от дома им. Това съвпадна с началото на първата му учебна година и той щеше да се учи по-добре, ако беше имал малко време да свикне с положението, преди да тръгне на училище.

— Аз ходя в детска градина — съобщава Джесика.

Обръщам се към нея.

— Така ли? И какво правите там?

Тя се изправя.

— Рисуваме, строим, чертаем, оцветяваме картинки и имаме час по приказки.

Аз съм видимо впечатлен.

— А какво казва за рисунките ти госпожа Тери, Джесика? — пита мама.

— Госпожа Три казва, че съм добра художничка. — Тя цялата сияе. Ах, това хлапе!

Пощипвам нослето й.

— Предполагам, че би могла да нарисуваш нещо и за мен.

Това я въодушевява. Сега забелязвам, че тя е едно малко копне на майка си. Наследила е не само червената коса, но и големите й зелени очи. Всички жени от рода Калиш притежават забележителни черти и блестящи коси. Малката слиза от стола без чужда помощ и хуква нагоре по стълбите, за да сътвори своя шедьовър.

— Може би след вечеря, а? — предлага майка й.

Вечерята за Деня на благодарността е първата истинска, домашно приготвена храна, която съм ял откакто… ами от последния път, когато бях тук. Менюто в „При Марти“ на практика е менюто на всеки ерген. Сандвич със сирене от „Макдоналдс“, замразена пица, спагети с доматен сос, китайска храна за вкъщи. Тази вечер седим в малката всекидневна до кухнята. Масата не е достатъчно голяма, за да побере приготвената храна, затова Джейми, след като сервира на всеки, връща съответния поднос в кухнята. Къщата е малко по-малка от онази, в която живееха, преди Били да ги напусне. Докато наблюдавам Джейми, която толкова се старае нищо да не липсва на децата в този доста тесен дом, се изпълвам със съжаление и възхищение към нея.

Томи яде малко, чопли в чинията и си тананика някаква песен. Участва в разговора, когато се налага, като на всеки мой въпрос дава стандартен отговор. Какво прави напоследък? Нищо особено. А училището? Добре е. Кой е любимият му предмет? Географията е интересна. Той показва следи от оживление, едва когато заговаряме за баскетбол и за неговия училищен отбор, затова продължаваме на тази тема. Томи прилича на баща си — светлосини очи, пясъчноруса, къдрава коса и източено тяло. Има същото негово намусено изражение, макар да подозирам, че то е по-скоро в резултат на преживяното досега, отколкото по наследство. Изпитал е повече мъка от много други деца на неговата възраст. В сравнение с Джеси, която тогава беше на три годинки, той пое по-голямата част от трудностите в семейния живот на родителите си. Когато го видях миналата година по това време, той беше едно докачливо и заядливо дете, просещо непрестанно внимание. Сега е сдържан, по-зрял, но някак по-угрижен.

Дори и с такива добре възпитани деца като тези, по време на празничната вечеря задълженията на мама не секват. Джейми поднася и нарязва яденето на Джеси, което се състои от бяло месо и руло, полято със сос от печеното. Изтрива устата й и почиства дрешката й, когато малката разсипе нещо в скута си и ревва. Мога да се закълна, че на масата Джейми прекарва повече време да наблюдава как се хранят децата й, отколкото самата тя да хапне нещо. Не е чудно, че е толкова слаба. После тя отива да помогне на Джеси с рисунката й за мене, а ние с Томи се заемаме с чиниите. Аз му ги подавам, той ги подрежда в съдомиялната.

— Имаш ли си приятелка? — питам аз. Сега, когато „жените“ не са при нас, можем да си позволим този разговор.

— Тъп въпрос.

А може би не толкова.

— Искаш ли да се състезаваме утре на един кош?

— Добре.

Подавам му чиния.

— Ще се опитам да не те бия с много точки.

Не ми отговаря. Казвам му, че се шегувам. Свива рамене.

От другата стая се разнася вик. Джесика е завършила шедьовъра си. Изпълнен с нетърпение, сядам на пода върху семейния килим, докато тя триумфално поставя пред мен творбата си, нарисувана върху парче дебел кадастрон, какъвто не бях виждал, откакто завърших училище. В дясната част, с кафяв молив, е нарисувана нейната къща — един квадрат с триъгълник отгоре и червен комин, от който излиза дим. Правоъгълната врата и трите прозореца над нея са нарисувани с черен молив. В горния ляв ъгъл има оранжево слънце с жълти лъчи. Под слънцето, до къщата, е нарисуван мъж — дълга черта за тялото и по-къси за ръцете и краката, точки за очите и носа и широка усмивка. Над него стрелка сочи думите „Вуйчо Марти“. (Мама е помогнала за буквите.)

Направо съм изумен и го казвам на Джейми. Тя също е впечатлена. Дори Томи се съгласява, че рисунката е много добра. Джеси е поруменяла от възторг.

Идеята да разтворим семейния албум изобщо не беше моя. Напротив, аз настоятелно възразих. Джеси седи в скута на майка си; Джейми крепи единия край на големия албум, а другият лежи върху коленете ми. Томи седи до мен.

Най-ранните снимки са черно-бели. Повечето са мои бебешки снимки отпреди раждането на Джейми. Една от тях е от деня на раждането ми.

Три страници по-нататък е първата снимка, на която е и майка ми. Държи ме като новороден: „Марти на 3 дена“. Все още сме в болницата. За краткото време, през което хвърлям поглед към снимката, преди да се вторача в тъмния екран на телевизора, забелязвам, че на нея тъмната коса на майка ми е по-дълга.

— Това е баба — обявява Джесика.

— Точно така, скъпа — потвърждава майка й. — А знаеш ли кое е това малко бебе?

Посягам да обърна страницата. Джейми, предусетила намеренията ми, ми попречва.

— Това си ти, мами — гадае Джеси.

— Неее.

Отново посягам, но този път Джейми затиска плътно листа с дланта си.

— Обърни страницата — настоявам аз.

— Опитай пак — поощрява я тя.

— Това е вуйчо Марти — извиква Томи.

— Правилно!

Джеси изписква от прозрението. Томи ме сръгва в ръката.

— Обърни, Джейми!

— Той няма коса! — късото пръстче на Джеси ме сочи на снимката.

— Джейми…

Сестра ми само ме поглежда.

— Тя го целува!

— Точно така, миличка.

— Джейми…

— Какъв си дебел — отбелязва Томи.

— И ти беше такъв — смушквам го с лакът в отговор. — Джейми, обърни.

С тихо шумолене сестра ми обръща страницата, като ми хвърля сърдит поглед, защото тя никога нищо не разбра. Липсата на каквато и да е връзка между мен и Адриан — това ми беше най-удобният начин да говоря за майка си — безпокоеше непрестанно Джейми, но тази нейна тревога се засили в дните преди смъртта на Адриан. Последната година от живота си Адриан прекара в старчески дом и едва когато ракът разяде цялото й тяло, постъпи в болница. Онази година аз не я посетих нито веднъж, обаждах й се по телефона — не повече от пет пъти. Застанах до леглото й последния ден, когато вече си отиваше. След смъртта и — преди четири години — Джейми дълго време не ми проговори. Презрението ми към Адриан, което в началото за нея беше неразбираемо, после стана непростимо. Смятах, че никога няма да ми проговори отново, но тя го направи, вероятно по две причини: първо, за да ми покаже, че кръвта вода не става, и второ, защото имаше голямо и добро сърце, каквото аз никога нямаше да имам.

Предлагам да оставим албума и да пуснем по видеото анимационния филм, за който говореше Джеси по време на вечерята. Не получавам голяма подкрепа, но продължавам да настоявам на своето, докато Джейми разлиства албума. Накрая Джеси заявява, че й е омръзнало и изявява желание да гледа споменатия филм. Едва след като Томи се присъединява към нас, Джейми затваря семейния албум.

Всички заедно гледаме детския анимационен филм, в който главният герой е една пееща мишка. Томи е неспокоен, но послушно гледа. Джеси заспива в скута на майка си и тя я слага да спи. Томи я последва и ми пожелава лека нощ, вдигайки ръка.