Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Burgess Boys, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анелия Данилова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka(2024)
Издание:
Автор: Елизабет Страут
Заглавие: Момчетата Бърджес
Преводач: Анелия Данилова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (указана английска)
Печатница: Печатна база Сиела
Излязла от печат: 19.09.2014
Отговорен редактор: Светлана Минева; Мярия Найденова
Редактор: Мариана Шипковенска
Художник: Любомир Пенов
Коректор: Милена Братованова
ISBN: 978-954-28-1568-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20393
История
- —Добавяне
6
С ноември дойде и вятърът, който духаше на гневни пориви, и въздухът в Ню Йорк стана хладен, но не и студен. Хелън работеше в задния двор, садеше луковиците на лалета и минзухари. Раздразнението ѝ от света беше слегнало до обвивка от мека меланхолия, която се движеше с нея навсякъде. Следобедите тя метеше предната веранда от листата и говореше със съседите, които минаваха. Бяха най-различни — хомосексуалистът, акуратен и приятен, високият и достолепен азиатски доктор, ужасната жена с твърде руса коса, която работеше в администрацията на града, двойката от две врати по-надолу, очакваща първото си дете, и, разбира се, Дебора-дето-знае и Дебора-дето-не-знае. Хелън отделяше време да разговаря с всички тях. Това я стабилизираше, защото иначе по това време на деня децата ѝ си идваха от училище, звукът от ключа на Лари в ключалката на решетъчната врата.
След година време достолепният азиатски доктор щеше да е умрял от сърдечен удар, хомосексуалистът — да е загубил родител, двойката да е родила детето си и да се е преместила във финансово по-достъпен квартал, но всичко това не се беше случило още. Промените, които предстояха в живота на самата Хелън, все още не бяха настъпили (макар според нея да бяха, след като Лари я напусна, за да иде в колежа, и я набута в най-сериозната промяна в живота ѝ, откакто децата се бяха родили), та тя метеше верандата и бъбреше, после влезе вътре, за да каже на Ана да си върви по-рано, и след това къщата беше нейна, докато дойде време Джим да се прибере от работа. Щеше да запомни онези следобеди по същия начин, по който помнеше как, когато децата ѝ бяха малки, се замотаваше в хола самичка в навечерието на Коледа, загледана в елхата с нейните лампички и подаръци, и се чувстваше толкова развълнувана и омиротворена, че от очите ѝ бликаха сълзи, а после тези Коледи свършиха; децата вече бяха пораснали, Емили сигурно дори нямаше да се върне за Коледа тази година, щеше да я прекара в семейството на приятеля си — не, стряскащо бе, като си помисли, че онези Коледи ги няма вече.
Но тук беше домът им с Джим. Тя го обходи, след като Ана си тръгна, фамилната стая с оригиналните старовремски лампи, махагоновите орнаменти, блеснали от следобедното слънце, чиито лъчи се плъзгаха през салона на горния етаж, спалнята с верандата, преградена със стъклени врати. Кучешкото грозде, което сега растеше покрай оградата, имаше оранжеви топченца и те се показваха през завитите и пропукани обвивки, а филизите бяха кафяви и красиви на местата, където листата бяха изпопадали. По-късно щеше да си припомня как понякога тази есен Джим влизаше през вратата и проявяваше една допълнителна доза сърдечност към нея, даже я взимаше в прегръдките си изневиделица и казваше: „Хели, толкова си добричка. Обичам те.“ Така болката от празния ѝ дом ставаше по-поносима. Караше я отново да се чувства грациозна. И все пак — понякога — у Джим прозираше някаква неудовлетворена необходимост, която преди не беше забелязвала. „Хели, никога няма да ме напуснеш, нали?“ Или: „Ще ме обичаш, каквото и да стане, нали?“
— Глупаво момче — отговаряше тя. Но когато той беше такъв, нещо вътре в нея се отдръпваше и тайничко тя се ужасяваше от себе си. Любящата съпруга проявява любов; а пък това е, което тя винаги е била. Той често говореше за делото на Уоли Пакър и ѝ преповтаряше — като че не е била там — най-великите си моменти. „Съвсем сам се справих с онзи областен прокурор. Свих му сармите. А той, горкият, така и не разбра откъде му дойде.“ Това не беше онова припомняне на стари неща, с което се забавляваха преди. Но как да бъде сигурна? Празнотата на голямата къща със скъсяването на дните я дезориентираше все повече.
— Трябва да си намеря работа — каза му една сутрин на закуска.
— Добра идея — той не изглеждаше стреснат от думите ѝ и това като че ли леко я обиди.
— Е, не е толкова лесно.
— Как така?
— Защото преди около сто години, когато бях — наистина за кратко — успешен счетоводител, нищо още не беше компютризирано. Сега ще бъда напълно загубена в този свят.
— Би могла да се върнеш да учиш — рече той.
Хелън изпи кафето си, после остави чашата на масата. Огледа се из кухнята.
— Хайде да се поразходим в парка, преди да тръгнеш за работа. Никога не го правим.
Разходка — олекна ѝ на сърцето; взе ръката на Джим в своята. С другата си ръка помахваше на хората от квартала, които бяха излезли рано, за да разхождат кучетата си. Всички те ѝ отговаряха с помахване, някои ѝ подвикваха за поздрав. „Ти си общителна, казвал ѝ бе през годините, хората винаги се радват да те видят.“ Това я накара да се сети за приятелките, които имаха навика да се събират всяка седмица в кухнята на Виктория Къмингс за по чаша вино в сряда следобед. „О, Хелън, дойде значи — възкликваха и пляскаха с ръце, като я виждаха. Хей, момичета, Хелън е тук!“ Кухненският кабинет му викаха, два часа клюки и смях, а сега същата бедна Виктория преживяваше такива неразбории в брака си, че бе престанала да ги кани тази есен, и Хелън, щом се върна у дома, се обади на всички жени да им каже, че Кухненският кабинет вече ще се събира в нейната къща. Изненада се, че не се бе сетила за това по-рано; сега всичко си дойде на мястото, приятелките си имаха собствен цвят в спектъра — и старата дама от фитнеса също можеше да заповяда. Лежиш на килимчето, беше казала на Хелън в първия ѝ ден там, и после се молиш на бога да успееш да станеш. Отвъд хълма се простираше широка ивица кафява трева и по-наситено кафявото на стволовете на дърветата, гладката като стъкло повърхност на езерцето, което подминаха. Върховете на сградите, които се виждаха по периферията на парка, ѝ се струваха различни от този ъгъл, достолепни и стари. Хелън рече:
— Все едно сме в Европа, така ми изглежда. Хайде да идем в Европа през пролетта. Сами. Джим кимна разсеяно.
— За уикенда ли се притесняваш? — попита тя, още веднъж добрата съпруга.
— Не. Всичко ще е наред. — Когато се върнаха в къщата — след като Хелън току-що бе поздравила прекалено изрусената жена, която ги подмина, стиснала в ръка куфарче, — телефонът зазвъня. Чу как Джим говори с равен глас, а после затвори и изкрещя: „Да го вземат мътните!“ Тя стоеше в хола и чакаше.
— Този задник си е загубил работата и Сюзан е изненадана. Ами, защо да не го уволнят? Сигурно някой журналист си е наврял гагата и „Уолмарт“ са му намерили колая. Господи, не искам да ходя там.
— Все още можеш да кажеш „не“ — припомни му Хелън.
— Всъщност не мога. Проклетата „полиция на любовта“ — трябва да демонстрирам любов и грижа.
— Е, и… какво? Вече не живееш там, Джими.
Той не отговори.
Хелън мина край него и се заизкачва по стълбите.
— Прави каквото сметнеш за нужно — въпреки това остана с неприятното усещане, че ѝ отнемат нещо. Извика откъм стълбището: — Само ми кажи, че ме обичаш.
— Обичам те — отговори Джим.
— Още веднъж с чувство — тя погледна към него над парапета.
Той седеше на първото стъпало, обгърнал главата си с ръце.
— Обичам те — повтори.