Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Burgess Boys, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анелия Данилова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka(2024)
Издание:
Автор: Елизабет Страут
Заглавие: Момчетата Бърджес
Преводач: Анелия Данилова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (указана английска)
Печатница: Печатна база Сиела
Излязла от печат: 19.09.2014
Отговорен редактор: Светлана Минева; Мярия Найденова
Редактор: Мариана Шипковенска
Художник: Любомир Пенов
Коректор: Милена Братованова
ISBN: 978-954-28-1568-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20393
История
- —Добавяне
7
В средата на август независимо от жегата върховете на няколко клена вече бяха пожълтели. Един от тях се виждаше на улицата, точно срещу мястото, където Сюзан и г-жа Дринкуотър седяха на задната веранда в шезлонгите си. Не подухваше вятър и във влажния въздух се усещаше лек мирис на наторена земя. Старицата бе навила чорапите си до глезените и седеше с кльощавите си бели крака леко разделени, роклята ѝ — повдигната до над коленете.
— Странно как, когато си дете, горещината хич не те притеснява — г-жа Дринкуотър си вееше с едно списание.
Сюзан се съгласи с това и пийна от чашата със студен чай. Откакто се върна от Ню Йорк — откакто разбра, че обвиненията срещу Закари отпадат — тя бе разговаряла със сина си веднъж седмично по телефона. И всеки път, след като затвореше, първо грееше от щастие, че е чула дълбокия му плътен глас, а после тъгата я сграбчваше за гърлото. Свърши се — неистовите тревоги след ареста, натрупването на напрежение заради митинга (толкова отдавна ѝ се струваше), убийствената мисъл, че Зак може да иде в затвора — всичко свърши. Мозъкът ѝ още не можеше да възприеме това. Тя заговори и вдигна изпотената стъклена чаша, оставена до краката ѝ:
— Зак работи в болница. На доброволни начала.
— Наистина! — г-жа Дринкуотър побутна очилата на носа си с кокалест юмрук.
— Не носи подлоги, не. Зарежда складовите помещения с бинтове и такива неща. Тъй мисля.
— Но е сред хора.
— Да.
От долната част на улицата се разнесе звукът на косачка. Когато поутихна, защото я бяха преместили зад къщата, Сюзан добави:
— Разговарях и със Стив днес, за първи път от години. Казах му, че съжалявам за всички линии, по които съм се провалила като съпруга. Беше невероятно любезен — и както се боеше, в окото ѝ набъбна сълза и се търкулна. Избърса я с китка.
— Това е прекрасно, скъпа. Че се е държал добре — г-жа Дринкуотър свали очилата си и ги затърка с кърпичка. — Съжаленията не са приятна работа. Изобщо.
Изпускането на сълзата поотпусна тъгата на Сюзан и тя добави:
— Но вие не можете да съжалявате, че сте били лоша съпруга? Според мен сте били перфектна съпруга. Отказали сте се от семейството си заради него.
Старицата кимна съвсем леко.
— Аз съжалявам за момичетата. Бях добра съпруга. Мисля, че обичах Карл повече от дъщерите си, и не го смятам за естествено. Мисля, че те се чувстваха самотни. Гневни — старата жена си сложи отново очилата и мълча известно време, загледана в тревата. После каза: — Не е необичайно, скъпа, ако едното от децата се окаже трудно. Но да имаш две такива деца идва много.
Откъм сенчестото място под норвежкия клен кучето проскимтя в съня си. Опашката му тупна по земята веднъж, после то продължи кротко да спи.
Сюзан допря за миг студената чаша до врата си. Рече:
— Сомалийките мислят, че трябва да имаш десетина деца. Така чувам. Изпитват съжаление към теб, ако имаш само две — и добави: — Тъй че едно-единствено пък сигурно им се струва много странно, все едно да родиш коза.
— Винаги съм смятала, че смисълът на католическата църква е да бълва непрекъснато малки католичета. Може би пък сомалийците да искат да бълват малки сомалийчета — г-жа Дринкуотър обърна огромните си очила към Сюзан. — Но никоя от дъщерите ми няма деца и това ме кара да се чувствам зле — тя бавно поклати глава. — И двете да не искат да бъдат майки. Представяш ли си?
Сюзан се вглеждаше във върха на гуменката си. Продължаваше да носи равните и прости гуменки от младостта си. Успокои я мило:
— Не мисля, че има идеален начин, по който да живееш — и погледна нагоре към старата жена. — Щом нямат деца, нямат — и толкова.
— Не — потвърди старицата, — няма идеален начин да изживееш живота си.
Сюзан заговори замислено:
— Докато бях в Ню Йорк, мина ми през ума следното: може би така се чувстват сомалийците. Убедена съм, че не е вярно, т.е. може би донякъде. Но да дойдеш тук, където всичко е толкова объркващо. Не знаех как да ползвам метрото, а хората профучаваха край мен, защото знаеха. Смятаме за даденост всички неща, с които сме свикнали. Всяка минута се чувствах объркана. Не беше приятно, казвам ви.
Г-жа Дринкуотър наклони глава като птичка.
— А братята ми изглеждаха най-странни от всичко — добави Сюзан. — Може би, когато членовете на едно сомалийско семейство успяват да стигнат дотук, онези, дето вече са престояли малко — може и да им изглеждат странни — тя се почеса по глезена. — Просто ми мина през ума.
Стив беше казал, че той е по-виновен от нея. „Ти си свястна, работлива жена, каза ѝ. Зак е луд за теб.“
Г-жа Дринкуотър се обади:
— Съжалявам, че нещата не са като едно време — и погледна Сюзан. — Сега се сетих нещо за Пекс.
— Разкажете ми спомените си от Пекс — Сюзан отпиваше от чашата със студен чай и не я слушаше. Рядко бе ходила в Пекс. Купуваха училищните дрехи на момчета оттам, но нейните дрехи ги шиеше майка ѝ. Сюзан, застанала върху един стол, за да изравнят подгъва. „Стой мирно — упрекваше я майка ѝ — за бога!“
„Направихме всичко, което можахме, бе казал Стив тази сутрин по телефона. Никой от нас не е имал леко детство, Сюзан. Никой от двамата не знаеше какво да прави. Не искам да обвиняваш себе си“, каза ѝ.
Г-жа Дринкуотър продължаваше:
— Хубаво се обличаха, жените, дето идваха в Пекс. Човек не ходеше на пазар, ако не се издокараше. По онова време.
Майката на Стив я намерили като дете, боса и мърлява, да преминава през това градче толкова далеч на север. Роднини я прибрали и започнала семейна вражда, продължила с години, като членовете на семействата хвърляли обиди едни срещу други. Беше огромно чудовище вече, когато се запозна с нея, и разведена.
— Знам една история — каза Сюзан.
Г-жа Дринкуотър обърна леко стола си с лице към нея.
— Обожавам историите.
— Помните ли, когато преди няколко години в онзи град на север църковният настоятел сложи отрова в сутрешното кафе и отрови няколко души? Спомняте ли си? Е, това стана в Ню Суидън, родния град на Стив.
Старицата спря в Сюзан разсеяния си поглед.
— Това е родният град на съпруга ти?
Сюзан кимна.
— Никога не съм смятала, че хората там са много приятни. Те довели шведите да работят в текстилните им фабрики още през 1800 г., защото искали само бели хора.
— Не канук като мен — каза весело г-жа Дринкуотър и поклати глава. — Хората са смешни. Бях забравила за това. Църковният настоятел, дето сложи отрова в кафето. Да бе.
— Ами, той градът практически не съществува вече. Текстилните фабрики са затворени. И хората напускат. Като Стив, дето замина за Швеция.
— По-добре да заминават, отколкото да стоят и да се тровят едни други — рече жената. — И какво стана с онзи? Забравила съм.
— Самоуби се.
Двете седяха, потънали в приятно мълчание, слънцето се движеше зад дърветата и въздухът съвсем леко застудяваше. Кучето, все още заспало, лениво потупваше с опашка.
— Забравих да ви кажа — Сюзан се обади, — жената на Гери О’Хеър — полицейския шеф, дето ми беше съученик в училище, — та неговата жена се обади и ме покани да се присъединя към техния клуб по плетене.
— Надявам се, че си приела, скъпа.
— Да. Ама съм малко нервна.
— О, как пък не! — рече старицата.