Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (9)

Девета глава

Кабинетът на Стефани Банак се намираше на Мичиган авеню, в централната търговска част на града.

— Явно се справя добре — прошепна Джес в яката на палтото си, докато чакаше асансьора, който трябваше да я изкачи до четиринайсетия етаж. Не беше виждала Стефани Банак от години, не бе чувствала ни най-малкото желание да я види, никога не бе разбирала трайното приятелство, което свързваше сестра й и тази жена. Ала в края на краищата имаше толкова много неща в Морийн, които тя не разбираше. Но това беше друг въпрос. Нещо, което нямаше нищо общо с онова, поради което бе тук.

Защо беше тук?

Джес се огледа в облицованото с огледала черно-бяло мраморно фоайе и се опита да измисли някакъв подходящ отговор. Незабавно заключи, че такъв просто нямаше. Нямаше сериозна причина да е тук. Губеше ценно време и енергия за нещо, което не си заслужаваше нито едното, нито другото. Погледна си часовника, видя, че е дванайсет без пет, все още имаше време да се обади горе и да откаже срещата, без да причини кой знае какво неудобство на приятелката на сестра си. Жената бе казала, че е готова да се откаже от обяда си, за да й е удобно на нея. Сега вече просто нямаше да има нужда да го прави. Нямаше да я притеснява, щеше дори да й направи услуга.

Джес търсеше телефон по облицованите с огледала стени, когато най-близкият асансьор се отвори. Стоеше празен в очакване пред нея. Е, сякаш казваше той, какво ще правиш? Няма телефон, а и аз няма да те чакам вечно или се напъни, или ставай от гърнето, бръмчеше нетърпеливо той, какво реши?

— Май идвам с теб — отвърна Джес и се зарадва, че няма кой да я чуе във фоайето. — Говоря си с асансьори и още питам какво правя тук. — Влезе вътре, вратите на асансьора се затвориха зад нея.

Отвътре и трите му стени, също както и фоайето, бяха облицовани с огледала и Джес откри, че независимо от това на коя страна извръща главата си, почти е невъзможно да избегне собственото си отражение. Дали това беше умишлена тактика от страна на психотерапевтите, които заемаха по-голяма част от сградата? Не принуждаваха ли съвсем незабелязано пациентите, които идваха без желание, да се сблъскат сами със себе си?

— Остави ме на мира — каза Джес на глас, нямаше да се остави да бъде сплашена от собственото си отражение. Вгледа се в изпълнените си с тревога очи и приглади косата си зад ушите.

Вратите на асансьора се разтвориха на четиринайсетия етаж. Джес стоеше притисната към задната стена, усещаше как асансьорът вибрира зад гърба й и леко я подбутва да продължи напред. Първо не искаше да влезеш, а сега не искаш да излезеш, сякаш й казваше той. Джес решително прекрачи в коридора, стиснала здраво зъби, да не би да му каже и довиждане.

— Току-що премина границата от сравнително нервна към тотално побъркана — заключи тя и се отправи по мекия сивкавосин килим към съответната врата в края на коридора. Стефани Банак, гласеше релефният златен надпис върху тъмното дъбово дърво, следваха впечатляващ брой титли.

Прекалено впечатляващ, помисли си Джес, припомняйки си невзрачното момиче, което често изглеждаше като залепено за сестра й. Не можеше да си го представи като жена, способна да натрупа толкова много инициали след името си: бакалавър на хуманитарните науки; магистър на общественото подпомагане; доктор на философските науки. Явно жената страдаше от комплекс за малоценност. Всичките тези скъпи титли, за да се повдигне самочувствието й, а всъщност по всяка вероятност имаше нужда само от една корекция на носа.

Джес тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори и оттам се появи млада жена с руса конска опашка и тъмновиолетови очи. Тя се усмихна, с онези смахнатите усмивки, насочени на всички страни едновременно.

— Вие ли сте Джес Костър? — попита.

Джес отстъпи крачка назад, обмисляйки дали да признае правото на собственост върху самоличността си, или не. Кимна, без да каже нищо.

— Аз съм секретарката на д-р Банак. Д-р Банак ви очаква. Можете да влизате направо.

Тя отвори вратата пред Джес и Джес, като сдържаше дъха си, смело пристъпи в кабинета. Всичко, което трябваше да направи, бе да почака няколко минути, за да е сигурна, че секретарката си е отишла, после и тя можеше да си тръгне. Щеше да намери някъде по улицата обществен телефон, да се обади на Стефани Банак, Б. Х. М.; М. О. П.; Д. Ф. Н. и да й каже, че изобщо няма нужда от консултация. Нямаше нужда някой да й казва, че е превъртяла, можеше да достигне до това заключение и сама. Нямаше нужда да губи времето на Стефани Банак. Нямаше нужда да я оставя гладна.

Чакалнята е доста приятна, реши Джес, чу как вратата на асансьора се отваря и затваря надолу по коридора. Стените и килимът бяха в пастелен нюанс на сивото, двата меки фотьойла до стената бяха тапицирани в приятно за окото тъмнозелено на сиви райета. Имаше стъклена масичка за кафе, върху която бяха подредени най-новите информационни и модни списания. Бюрото на секретарката бе от светло дъбово дърво, върху него имаше компютър последен модел. Няколко плаката на Калдер и Миро висяха по стените, заедно с едно огледало, поставено до малък гардероб. Единият от ъглите бе запълнен от голям фикус. В края на краищата, доста уютно и предразполагащо. Дори окуражаващо. Създаваш много добро първоначално впечатление, мила, призна тя мълчаливо, чувайки в ушите си гласа на съдебната заседателка по делото „Ерика Барновски“.

— Трябва да се измъкна оттук — каза си Джес.

— Джес, ти ли си? — прозвучалият от вътрешния кабинет глас беше звучен, приятелски и властен.

Джес нищо не отвърна, очите й не можеха да се откъснат от полуотворената врата.

— Джес?

Чу някакво раздвижване и почувства присъствието на Стефани Банак, още преди тя самата да се бе появила на прага.

— Джес? — колебливо попита Стефани Банак, като привлече насила очите на Джес към своите.

— Господи, та ти си красива — възкликна Джес, думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги обмисли.

Стефани Банак се разсмя — смях, богат по звучност, изпълнен със солидно духовно равновесие, помисли си Джес и протегна ръка напред, за да стисне вече протегнатата ръка на Стефани Банак.

— Предполагам, че не си ме виждала, откакто оправиха носа ми.

— Оправили са носа ти? — попита Джес, като се опитваше да изглежда искрено изненадана.

— И косата ми е изсветлена. Е, позволи ми да ти помогна за палтото.

Джес разреши на Стефани Банак да й помогне да си свали палтото и да го закачи в гардероба. Изведнъж се почувства чисто гола, независимо от тежката вълна на черната пола и пуловера й.

Терапевтката се отправи към кабинета си и махна с ръка.

— Нека да влезем вътре.

Бледосивото и зеленото на приемната продължаваха и във вътрешния кабинет, заедно с плакатите и растенията. Срещу едната стена бе сложено голямо дъбово бюро, покрито отгоре с множество, поставени в рамки снимки на три ухилени момчета. Зад него имаше въртящ се стол, тапициран в дамаска на индийски мотиви. Светлината, която идваше от прозореца, хвърляше почти свръхестествени отблясъци върху поредицата от научни степени, изложени в рамки върху отсрещната стена. Но преди всичко се набиваше на очи голямото сиво кожено кресло, което се намираше в средата на стаята.

— Не съм те виждала от много отдавна — каза Стефани Банак. — Как си?

— Добре.

— Все още ли си в държавната адвокатска служба?

— Да.

— Добре ли се чувстваш там?

— Много.

— Не си на свидетелската скамейка, Джес. Не е необходимо да ми отговаряш едносрично. — Стефани Банак потупа високата облегалка на сивото кожено кресло, докато тя самата се отправи към бюрото и щом се настани зад него, незабавно извъртя стола си към Джес. — Защо не седнеш?

Като наблюдаваше гордо изпъчените рамене на Стефани Банак, идеалната й непринудена поза, топлотата и прямотата на усмивката й, Джес упорито продължаваше да стои права. Сигурно беше сбъркала кабинета. Или бе в кабинета, който трябваше, но не с терапевта, който трябваше. Онази Стефани Банак, която Джес очакваше да види, бе прегърбена и неприветлива. Тя носеше дрехи втора употреба, а не елегантен костюм с панталони от Армани и стилни обувки от Мод Фрайзън. Трябваше да бъде друга Стефани Банак. Не беше съвсем извън царството на вероятностите в центъра на Чикаго под името Стефани Банак да има две практикуващи терапевтки. Може би и двете бяха близки приятелки на сестра й. Или пък тази жена бе самозванка, пациентка, която бе убила истинската Стефани Банак и си приписваше самоличността й. Може би Джес трябваше по възможно най-бързия начин да се измъкне незабавно оттук.

Или просто трябваше да се прегледа в най-близката психиатрична клиника. Явно бе за освидетелстване, без съмнение: напълно побъркана. Откъде й идваха тези странни хрумвания?

— По всяка вероятност беше грешка — чу се да казва тя, като се дистанцира дори от звука на собствения си глас.

— Какво е било грешка?

— Идването ми тук.

— Какво те кара да мислиш така?

Джес поклати глава, без да каже нищо.

— Джес, ти вече си тук. Защо не седнеш? Не трябва да ми казваш нищо, което не искаш да ми кажеш.

Джес кимна, но не помръдна.

— Когато ми се обади снощи — позволи си да й припомни терапевтката, — звучеше доста разстроена.

— Прекалено драматизирах нещата.

— Какво по-точно?

— Не знам — повдигна рамене Джес. — Никога не си ме смятала за човек, който прави от мухата слон, нали?

— Може би никога досега не се е налагало.

— Може би и сега не се налага.

Джес неуверено направи няколко крачки напред и докосна меката кожа на креслото с висока облегалка.

— Говори ли с Морийн?

— Обикновено се чуваме всяка седмица.

Джес се поколеба.

— Всъщност онова, което наистина исках да те попитам, е дали тя е говорила с теб?

Терапевтката изправи рязко главата си. На Джес това внезапно й напомни на приятелски настроен кокер шпаньол.

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса ти.

— За мен — отсече Джес. — Казала ли ти е нещо за мен?

— Спомена преди няколко седмици, че може да ми се обадиш — накратко отвърна Стефани Банак, — че имаш някакви проблеми.

— Спомена ли какви точно?

— Не мисля, че и тя самата знае.

Джес заобиколи голямото кресло и бавно се отпусна в него. Облегна се тежко върху облегалката и усети как тя я обгръща, подобно на присвита в шепа ръка. Столът се движеше заедно с нея; поставката за крака тайнствено се издигна, когато облегалката се наклони назад. Джес повдигна стъпалата си и ги постави върху така необходимата й опора.

— Този стол е страхотен.

Стефани Банак кимна.

— И така, кажи ми сега какво мислиш за сестра ми? — попита Джес, решавайки, че след като вече е седнала, ще трябва да се държи приятелски, да завърже някакъв разговор. Дръж се прилично, както майка й винаги казваше.

— Мисля, че е чудесна. Родена е да бъде майка.

— Така ли смяташ?

— Ти не си ли на същото мнение?

— Мисля, че си губи времето. — Джес отправи поглед към прозореца. — Не че смятам за загуба на време да се грижиш за децата си — поясни тя. — Просто някой с възможностите и интелекта на Морийн, без да се споменава работата, от която се отказа, е, просто ми се струва, че тя би трябвало да направи нещо повече в живота си от това да преповива бебета и да задоволява всяка прищявка на мъжа си.

Стефани Банак се наклони напред.

— Смяташ, че Морийн задоволява прищевките на Бари?

— А ти не смяташ ли?

Стефани Банак се усмихна.

— Аз първа те попитах.

— Искам да кажа, че родителите ми не я издържаха през всичките тези години, докато учеше — знаеш колко струва Харвард, дори и със стипендията — само за да видят как зарязва всичко просто ей така.

— Мислиш, че баща ти е разочарован?

— Не знам. — Джес погледна надолу към пода. — Може би не. Той е направо луд по внуците си. Освен това, дори и да е разочарован, никога не би казал нещо по този повод.

— Ами майка ти?

Джес усети как гърба й изтръпва.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти намекна, че родителите ти едва ли биха останали доволни от избора, който наскоро направи Морийн…

— Казах само, че не смятам, че са я издържали през всичките тези години, за да си стои вкъщи и да прави бебета.

— Как мислиш, че би се почувствала майка ти?

Джес извърна глава встрани, притисна брадичка към рамото си.

— Би побесняла.

— Какво те кара да мислиш така?

Джес усети как краката й нервно се извиват върху поставката на креслото.

— Хайде и ти, Стефани, непрекъснато идваше вкъщи. Познаваше много добре майка ми. Знаеш колко важно беше за нея дъщерите й да получат добро образование, да постигнат нещо в живота си, да се научат да стоят сами на краката си.

— Беше доста напредничава жена. Спомням си.

— Е, тогава би трябвало да знаеш как би се чувствала тя по отношение на онова, което прави Морийн.

— Как би се чувствала?

Джес търсеше подходящите определения.

— Ядосана. Объркана. Предадена.

— Ти така ли се чувстваш?

— Казвам ти как смятам, че би се чувствала майка ми.

— Не мислиш, че майка ти би искала Морийн да си има семейство?

— Нямам предвид това.

— А какво имаш предвид?

Джес погледна нагоре към тавана, към прозореца, към поредицата от сложени в рамки научни степени на отсрещната стена и накрая към жената срещу нея.

— Виж, сигурно си спомняш колко разстроена беше майка ми, когато й казах, че ще се омъжвам за Дон…

— Обстоятелствата бяха съвсем различни, Джес…

— Защо? Защо да са били различни?

— Е, първо, защото ти беше прекалено млада. Дон бе толкова по-възрастен от теб. Той беше адвокат с утвърдена практика. Ти завършваше първата си година в университета. Не мисля, че майка ти беше толкова против самия брак като такъв, колкото против съответния момент.

Джес започна да отлюпва светлия лак върху ноктите на ръцете си. Не каза нищо.

— Но Морийн вече бе завършила образованието си — продължи Стефани. — Тя вече се беше установила, когато срещна Бари и се ожени за него. Не смятам, че майка ти би имала нещо против това, тя да отдели от времето си, за да създаде семейство.

— Не казвам, че майка ми не би искала Морийн да се ожени и да има деца — заяви Джес, гневът изтласкваше думите от устата й. — Защо да не го направи? На майка ми й харесваше да има деца. Харесваше й да бъде омъжена. Тя отдаде целия си живот на това да бъде най-добрата съпруга и майка, която някой някога би си пожелал. Но…

— Но какво?

— Но тя искаше нещо повече за дъщерите си — заяви Джес. — Толкова ли е ужасно? Има ли нещо лошо в това?

— Зависи какво искат самите дъщери.

Джес притисна горната си устна между пръстите на дясната си ръка и изчака, преди отново да проговори, ударите на сърцето й да се поуспокоят.

— Виж, не съм дошла тук, за да говоря за Морийн или за майка ми.

— Тогава за какво си дошла?

— Наистина не знам.

Настъпи моментно мълчание. За първи път Джес забеляза часовника върху бюрото на Стефани. Вгледа се как минутната стрелка се помести към следващата си спирка. Още една изгубена минута. Времето си тече, помисли си тя, като се сети за всички неща, които трябваше да свърши. В един и половина имаше среща в отдела на медицинската експертиза; в три — разговор с един от свидетелите по убийството с арбалет; в четири — среща с няколко полицая. Би могла да използва това време, за да се подготви. Какво получаваше в замяна на този толкова ценен един час — нищо?

— Какво правеше, когато ми се обади снощи? — питаше Стефани Банак.

— Какво искаш да кажеш с това, какво съм правила?

Стефани Банак изглеждаше смутена.

— Зададох ти един доста ясен въпрос, Джес. Какво правеше снощи, точно преди да ми позвъниш?

— Нищо.

— Нищо? И просто от скука реши, ей, не съм виждала Стефани Банак от години, я чакай да й се обадя?

— Нещо такова.

Отново мълчание.

— Джес, не мога да ти помогна, ако не ми дадеш поне възможност да го направя.

Джес искаше да говори, но не можеше.

— Джес, защо поиска от сестра ти телефонния ми номер?

— Не съм й го искала.

— Значи тя сама предложи да ми се обадиш?

Джес повдигна рамене.

— Защо тогава?

— Ще трябва да попиташ нея.

— Виж, може би в момента ти пречи фактът, че съм приятелка на сестра ти. Трябва да знаеш, че всичко, което ми кажеш, ще си остане напълно поверително. Но ако предпочиташ да ти препоръчам някой друг…

— Не — отвърна бързо Джес. — Вината не е в теб. Вината си е в мен.

— Разкажи ми за себе си — каза спокойно Стефани Банак.

— Получавам пристъпи на паника.

— Какво имаш предвид под пристъпи на паника?

— Чувство на мъчително безпокойство.

— Какво става, когато те обземе това чувство?

Джес втренчи поглед в скута си. Люспите от лака й за нокти проблясваха отгоре върху черната й пола подобно на пайети.

— Недостиг на въздух. Изтръпване. Краката ми отказват да се движат. Изтръпват, омекват. Усещам главата си лека, после натежава. Сърцето ми започва да бие лудо. Усещането в гръдния ми кош е такова, сякаш някой ме извива и притиска с все сила. Парализа. Буквално не мога да се помръдна. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще повърна.

— Откога получаваш тези пристъпи на паника?

— Започнаха отново преди няколко седмици.

— Отново?

— Моля?

Стефани Банак кръстоса, после разкръстоса краката си.

— Каза, че са започнали отново преди няколко седмици.

— Така ли казах?

— Да.

— Предполагам, че това наричат фройдистка грешка на езика — разсмя се горчиво Джес. Наистина ли нейното подсъзнание бе готово да разкрие всичките й тайни?

— Значи тези пристъпи не са нещо ново — забележката беше по-скоро потвърждение, отколкото въпрос.

— Не. — Джес замълча за миг, после бързо продължи: — Получавах ги, след като майка ми изчезна. Почти всеки ден в продължение най-малкото на една година, после през следващите няколко години само от време на време.

— След което спряха?

— Не бях получавала пристъпи около четири години.

— И сега започнаха отново?

Джес кимна.

— Взеха да се случват все по-често и по-често. Продължават все по-дълго. Стават все по-лоши.

— И това е започнало отново, каза ти, преди няколко седмици?

— Да.

— Какво смяташ, че е стартирало тази наскорошна поредица от пристъпи?

— Не съм сигурна.

— Има ли някакъв определен повтарящ се момент в тези пристъпи?

— Какво имаш предвид под определен повтарящ се момент?

Стефани Банак замълча за миг, потърка с пръсти съвършено оформеният си нос.

— Дали се случват по някое точно определено време през деня или нощта? Дали се случват в службата ти? Когато си сама? На някое определено място? Около конкретни хора?

Съзнанието на Джес подред отмяташе набързо всеки един от въпросите. Пристъпите я връхлитаха по всяко време на деня или нощта. Случваше се в службата, в апартамента й, когато беше сама, когато вървеше по някоя оживена улица, когато беше на кино, когато излизаше от банята.

— Няма никакъв определен повтарящ се момент — отвърна тя безпомощно.

— Пристъп ли бе получила преди да ми се обадиш снощи?

Джес кимна.

— Какво правеше?

Джес й каза, че се е приготвяла да излиза.

— Бях решила какво щях да си облека — чу се как шепне тя. — Бях го извадила отвън и изобщо.

— Трябвало е да се срещнеш с новата жена в живота на баща ти?

— Да — призна си Джес.

— Струва ми се, че това спокойно би могло да предизвика усещане за мъчително безпокойство.

— Е, не беше нещо, което очаквах с особено нетърпение. Предполагам, че това пък от своя страна ме прави да изглеждам като един отвратително гаден човек.

— Защо го казваш?

— Защото би трябвало да искам баща ми да бъде щастлив.

— А ти не искаш ли?

— Искам! — Джес усети сълзите, които напираха в очите й. Тя се бореше да ги сдържи. — Точно това не разбирам. Наистина искам да бъде щастлив. Разбира се, че искам да бъде щастлив. Онова, което го прави щастлив, би трябвало да радва и мен.

— Защо?

— Какво?

— Откога онова, което ощастливява някой друг, трябва да прави и нас самите щастливи? Искаш много от себе си, Джес. Може би дори прекалено много.

— Морийн обаче, изглежда приема ситуацията съвсем нормално.

— Ти не си Морийн.

Джес набързо прехвърли наум всичко казано дотук.

— Не може да е само заради баща ми. Пристъпите започнаха, преди дори да знам, че има връзка с жена.

— Кога точно започнаха?

Джес си спомни нощта, когато се събуди и откри, че тялото й трепери и чаршафите на леглото са подгизнали от пот.

— Бях си в леглото, заспала. Сънувах кошмар. Той ме събуди.

— Спомняш ли си какъв беше кошмарът ти?

— Майка ми — отвърна Джес. — Непрекъснато се опитвах да стигна до нея, но все не можех.

— Беше ли си мислила за нея, преди да заспиш?

— Не си спомням — излъга Джес. Целият ден бе изпълнен с мисълта за майка й. Всъщност, първият пристъп изобщо не бе предизвикан от кошмара. Беше станал по-рано през деня, в съдебната зала по време на процеса по делото за изнасилване на Ерика Барновски, когато й се бе сторило, че вижда майка си в лицето на една от съдебните заседателки.

Не искаше да говори повече за майка си.

— Виж, мисля, че знам защо се получават — обяви Джес. — Мисля, че е свързано с един мъж, срещу когото съм завела дело. — Тя видя лицето на Рик Фергюсън да се отразява в стъклата, покриващи поставените в рамка научни титли на Стефани Банак. — Той отправи към мен известни заплахи…

— Какви точно заплахи?

Има начин хората, които ме отегчават да изчезнат…

Изчезнат.

Като майка й.

Не заслужавам това, Джес. Не заслужавам това от теб, Джес.

Не искаше да мисли за майка си.

— Виж, наистина не смятам, че е чак толкова важно да разбера защо получавам тези пристъпи, по-важното е какво да направя, за да престанат.

— Мога да ти дам някои прости упражнения за релаксация, някои техники, които да ги притъпят — отвърна Стефани Банак, — но смятам, че за да се освободиш наистина от тях, трябва да преодолееш скритите проблеми, които предизвикват тези атаки.

— Говориш за продължителна терапия?

— Да, говоря за някакъв вид терапия.

— Нямам нужда от терапия. Трябва просто да натикам този човек зад решетките.

— Защо ми се струва, че не е чак толкова просто?

— Защото така си научена да мислиш. Това ти е работата. — Джес си погледна часовника, въпреки че вече знаеше колко е часът. — Та, като заговорихме за работа, трябва да се захващам отново с моята. — Тя се оттласна от удобното кресло и се запъти бързо към вратата на приемната, сякаш следваше указанията на безшумна противопожарна тренировка.

— Джес, почакай…

Джес прекоси чакалнята без да спира, издърпа междувременно палтото си от гардероба и го наметна върху раменете си, насочвайки се към вратата на коридора.

— Беше ми приятно да те видя отново, Стефани. Грижи се за себе си. — Тя пристъпи в коридора и продължи с уверени крачки към асансьорите.

— Тук съм по всяко време, Джес — извика Стефани Банак след нея. — Трябва само да се обадиш.

Не си хаби думите, искаше да й отговори Джес, но не го направи. Нямаше нужда. Мълчанието й беше достатъчно красноречиво.