Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (8)

Осма глава

— Искам да бъде обвинен в убийство — каза Джес на шефа си.

Том Олински надникна през бюрото си над малките кръгли очила с метална рамка, наистина прекалено малки за доста закръгленото му лице. Беше направо огромен мъж, близо два метра висок и тежеше най-малко сто и десет килограма. В резултат на което той сякаш побеждаваше всичко, което му се изпречи на пътя.

Кръглите му очилца в метални рамки, задължителен аксесоар на подрастващите през шейсетте години, въпреки че изобщо не му подхождаха, му придаваха по-човешки вид, правеха го по-достъпен.

Джес се въртеше неспокойно в големия кожен стол с висока облегалка, намиращ се от другата страна на огромното бюро на Том Олински. Също както и самият човек, обзавеждането на малката кантора в края на коридора бе прекалено голямо за околната обстановка. Винаги, когато Джес прекрачеше в неговата кантора, тя се чувстваше като Алиса в страната на чудесата, след като е отхапала от погрешната страна на баничката. Чувстваше се смалена, незначителна, не на мястото си. Компенсираше това, като говореше по-високо, по-бързо и по-често, отколкото бе необходимо.

— Джес…

— Знам какво ми каза преди — упорито продължи тя, — че без тялото…

— Без трупа, в съда направо ще ни се изсмеят. — Том Олински заобиколи бюрото си, огромните му размери заплашваха да изтласкат Джес извън стаята. — Джес, знам, че смяташ, че този човек е извършил убийство и по всяка вероятност имаш право. Но ние просто не разполагаме с никакви доказателства.

— Знаем, че я е изнасилил и пребил.

— Което така и не бе доказано пред съда.

— Защото той я уби, преди тя да може да свидетелства против него.

— Докажи го.

Джес отметна назад глава и се втренчи в тавана. Нима вече веднъж не бе водила подобен разговор?

— Рик Фергюсън е заплашвал Кони, казал й е, че никога няма да доживее, за да свидетелства против него.

— За да го докажем, разполагаме единствено с нейните показания.

— Ами онова, което каза на мен? — попита Джес. Прекалено силно. Прекалено отчаяно.

— Не е достатъчно.

— Не е достатъчно ли? Какво искаш да кажеш с това, че не е достатъчно?

— Просто не е достатъчно — повтори Том Олински, без да си направи труда да се доизясни. — Няма да минем през предварителното изслушване. И двамата го знаем много добре.

— Ами предварителното изслушване на съдебните заседатели?

— Дори и съдебните заседатели ще искат някакво доказателство, че жената е мъртва!

— Многобройни са примерите на хора, обвинени в убийство, без тялото впоследствие изобщо да бъде намерено — припомни му Джес упорито.

— И колко от тях ги признават за виновни? — Том Олински замълча за миг, облегнат на бюрото си. Джес усети как дървото изскърца. — Джес, необходимо ли е да ти напомням, че мъжът има алиби за времето, по което е изчезнала Кони Девуоно?

— Знам — пресветата му майка! — каза саркастично Джес. — Той й осигурява пиячка, тя му осигурява алиби.

Том Олински се върна от своята страна на бюрото и бавно седна в огромния си кожен стол.

Не каза нищо. Мълчанието му бе много по-смущаващо от думите.

— Значи просто ще му позволим да се измъкне безнаказано — настоя Джес. — Това ли искаш да ми кажеш? — Тя размаха ръце във въздуха, изправи се и извърна глава, така че той да не може да види сълзите, които пълнеха очите й.

— Какво става, Джес? — попита Том Олински, докато Джес се отправяше към вратата.

Тя спря, избърса очите си, преди да извърне лице към него.

— Какво имаш пред вид?

— Взимаш прекалено навътре този случай. Не ме разбирай погрешно — продължи той, без да го подканят, — едно от нещата, което те отличава толкова много от останалите обществени обвинители, е съчувствието, с което явно се отнасяш към повечето от жертвите. То те кара да виждаш неща, които ние, останалите, често пъти пропускаме, поддържа ожесточението ти, подтиква те да се бориш много по-яростно. Но в този случай усещам и нещо друго. Прав ли съм? Ще ми кажеш ли какво има?

Джес повдигна рамене, докато същевременно отчаяно се опитваше да не си представя лицето на майка си.

— Може би просто не обичам да оставям нещата недовършени — опита да се усмихне, но не успя. — Или може би просто си падам по хубавите битки.

— Дори и на теб ти трябва нещо, с което да се биеш — отвърна й Том Олински. — А ние просто не разполагаме с такова. Една добра защита — а твоят съпруг е много добра защита — би ни направила на кайма. Имаме нужда от доказателства, Джес. Имаме нужда от труп.

Джес си припомни как изглеждаше Кони Девуоно, с очи, в които гореше гняв, седнала срещу нея в малката заседателна зала. „Кой ще се грижи за сина ми? — бе попитала тя — Вие ли?“ — и се опита да си я представи как лежи безжизнена и студена на някоя запустяла отсечка от магистрала. Стана много по-лесно, отколкото Джес бе очаквала. Започна да й се гади. Тя веднага стегна челюстта си и стисна зъби, докато накрая не я заболяха.

Джес не каза нищо, кимна с глава в знак, че приема изложените факти и напусна кантората на шефа си. Украсата по случай празника на Вси светии по коридора бе свалена и заменена от богат асортимент пуйки и пилигрими в очакване на Деня на благодарността. Джес се върна в кантората, колкото да вземе палтото си и да каже довиждане на помощниците си, върху чиито лица се изписа явно учудване от факта, че си тръгва толкова рано; независимо че вече бе пет часа.

Не че искаше да си тръгне от работа по-рано. Не че нямаше какво да прави. Просто нямаше друг избор, каза си тя. Беше обещала. След десетте дена на „Наистина не мога, затънала съм до гуша в работа“, Джес най-накрая се бе поддала на увещанията на сестра си и се бе съгласила да се запознаете Шери Хасек, новата жена в живота на баща им. Вечеря в седем. Бистро 110. „Да, ще дойда. Обещавам.“

Зет й и новата любов на баща й, всичко в една вечер, две главоболия наведнъж.

— Точно от това имам нужда — простена Джес на висок глас. Изпита истинско облекчение, когато откри празен асансьор. — Точно това ми трябва за капак на един „чудесен“ ден.

Асансьорът спря на следващия етаж и една жена се качи, засичайки Джес по средата на изречението. Джес бързо изкриви устата си в прозявка.

— Дълъг ден, а? — попита жената и Джес за малко не се разсмя.

Случилото се през деня се изреди набързо отново в съзнанието й, подобно на филм на бързи обороти. Тя се видя как стои пред съдия Ърл Харис и бившият й съпруг беше до нея, и настояваше за правото на неговия клиент на незабавен процес по делото за изнасилването на Кони Девуоно. „Отлагането на правосъдието е отказ на правосъдие“, бе пропял той.

Видя подигравателната усмивка на Рик Фергюсън, чу собствения си неубедителен отговор: „Ваша светлост, принудени сме да отправим иск за отлагането на процеса, тъй като свидетелят ни днес не би могъл да бъде на разположение днес“.

— Колко време искате?

— Ваша светлост, дайте ни трийсет дни — помоли Джес.

— Става прекалено близо до Коледа — напомни й съдията.

— Да, Ваша светлост.

— Нека бъдат трийсет дни.

— Е, да се надяваме, че старата госпожа ще се появи до трийсетина дни — каза Рик Фергюсън, без дори да се опита да прикрие подигравката в гласа си. — Мразя непрекъснато да довличам задника си напразно дотук.

Джес се облегна на стената на асансьора и се изсмя на глас, като се опита да се престори, че се е разкашляла.

— Добре ли сте? — попита я жената до нея.

— Чудесно — отвърна Джес, припомняйки си неотдавнашното си чувство на безсилие в автомобилния гараж, където тази сутрин, преди да се захване с каквото и да е било друго, бе откарала колата си. „Как така колата ми няма да стане до довечера? За бога, та това е само една чистачка!“ Сега трябваше да вземе електричката до вкъщи, щеше да е претъпкано и неприятно. А на всичкото отгоре трябваше и да бърза, за да смогне да отиде в ресторанта до седем.

Можеше да вземе такси, помисли си тя, но много добре знаеше, че наоколо нямаше да има нито едно спряло такси. Такситата не обичаха да се навъртат дори и отдалече близо до 26-та улица и Калифорния авеню, особено пък по тъмно. Естествено, би могла да си извика такси от кантората, но това щеше да бъде прекалено лесно. Или можеше да се обади на Дон. Не, никога нямаше да го направи. Беше му сърдита, бе направо бясна. За какво? За това, че беше обективен? За това, че вярваше, че има вероятност Рик Фергюсън да е невинен? За това, че не позволяваше на чувствата си към нея да надделеят над правата на клиента му? За това, че беше толкава добър адвокат? Да, за всичко това, осъзна тя.

Така че, в края на краищата съвсем не се чувстваше чудесно, помисли си Джес, когато асансьорът спря на четвъртия етаж, за да погълне цяла тълпа високи чернокожи мъже с богато многообразие на разноцветни вълнени шапки. Тя беше обезсърчена, бе й дошло до гуша от всичко, беше бясна.

— Мамка му — промърмори един от високите тъмнокожи мъже, когато вратите на асансьора се разтвориха на партера.

И аз така викам, помисли си Джес, натъпквайки чантата си отдолу под палтото, докато прекосяваше бързешком фоайето по посока на въртящите се врати.

Навън беше много студено. Тези неустрашими чикагски синоптици бяха прогнозирали необичайно студен ноември и поне засега се бяха оказали прави. Евентуална възможност за обилни снеговалежи през декември, официално бяха съобщили. Джес все още не си беше купила нови зимни ботуши.

Тя наближи автобусната спирка на ъгъла и за миг остана поразена от онова, което мракът не можеше да скрие: бездомните торбалани, които за да се постоплят се бяха накачулили с всичко, което имаха; побърканите, сражаващи се с невидими зли демони, скитащи безцелно наоколо, с бутилка в ръка, боси, без обувки; децата, толкова вкочанясали се от студ, че нямаха нито сили, нито желание да изтръгват от ръцете им допълнително подсилената със спирт пиячка; сводниците; уличните проститутки; пласьорите; хората, лишени от илюзии. Всичко беше тук, Джес го знаеше, и ставаше все по-голямо и по-голямо с всяка изминала година. Сякаш наблюдаваш с очите си разрастването на тумора, помисли си тя. Бе благодарна, когато автобусът дойде.

Тя се качи на него до пресечката на Калифорния авеню с 8-ма улица, взе метрото до Стейт Стрийт и се прехвърли на електричката с минимум бързане и затруднения. Ако Дон можеше само да я види отнякъде сега, помисли си Джес и за малко не се разсмя. Щеше направо да побеснее: „Да не си превъртяла?“ — почти можеше да го чуе, как крещи — „Не знаеш ли колко е опасна електричката, особено пък вечерно време? Какво се опитваш да докажеш?“

Просто се опитвам да се прибера у дома, отвърна тя наум, не желаейки да бъде сплашвана от някой, който дори не беше там.

Перонът на електричката бе претъпкан. Някакъв младок блъсна Джес отзад и дори не си направи труда да се извини, докато я избутваше, за да мине бързо покрай нея. Една възрастна жена я настъпи по краката, докато се намърдваше пред нея, след което я погледна така, сякаш Джес й дължеше извинение. Черни лица, кафяви лица, бели лица. Студени лица, помисли си Джес, съзнанието й пребоядиса всяко едно от тях в студено синьо. Телата потрепваха от нощта. Всички бяха уплашени по малко един от друг. Сякаш наблюдаваш с очите си как се разраства тумора, помисли си тя отново, виждайки как лицето на майка й внезапно се появява на предното стъкло на приближаващата се електричка.

Влакът спря и Джес усети как я понасят към вратата, едва усещаше краката си да докосват земята. В следващия миг бе пометена нагоре и поставена на една изпочупена пластмасова седалка, притисната между огромен чернокож отдясно и възрастна мексиканка с голяма пазарска чанта отляво. От другата страна на претъпканата пътека седеше една филипинка, която се опитваше да задържи на скута си извиващо се бяло дете. Свирката изсвири. Влакът се наклони рязко напред, после потегли. Телата се поклащаха в такт с движещата се електричка. Зимни палта, подобно на тежка завеса, закриваха зрителното поле на Джес. Горещи дихания изпълваха въздуха около нея.

Затвори очи, видя се като малка, хваната за ръката на майка си. Стояха на перона и чакаха електричката. „Това е един обикновен влак, миличка — казваше й майка й и притискаше ужасеното дете в ръцете си, докато влакът се носеше към тях. — Няма от какво да се страхуваш.“

Къде бях аз, когато ти беше толкова уплашена? — запита се Джес сега? Къде бях аз, когато ти имаше нужда от мен?

„Не заслужавах това от теб, Джес!“ — чу тя как вика майка й, а хубавото й лице бе обляно в сълзи.

Електричката изскърца, спирайки на следващата си спирка. Джес продължи да стои със затворени очи, чу как вратите се отвориха, почувства смяната на пътници, добавената тежест, повече хора, притискащи се към коленете й. Свирката изсвири. Вратите се затвориха. Електричката бавно започна да набира скорост. Джес продължи да стои със затворени очи, докато влакът се движеше с пълна скорост през центъра на града.

Припомняше си сутринта на деня, в който изчезна майка й. Беше прекалено горещо, дори и за през август, температурата се бе вдигнала до четирийсет градуса преди десет часа сутринта. Джес бе слязла долу в кухнята, облечена в шорти и стара тениска, украсена отпред с главата на Джери Гарсия. Баща й бе заминал да закупува стоки. Морийн беше в библиотеката, подготвяше се за завръщането си в Харвард през есента. Майка й стоеше до телефона в кухнята, облечена в бял ленен костюм, внимателно гримирана, сресана грижливо назад. Явно се готвеше да излиза.

— Къде отиваш? — попита я Джес.

Гласът на майка й прозвуча така, сякаш седеше на тръни.

— Никъде.

— Откога се докарваш толкова, за да си стоиш вкъщи?

Думите отекваха отново и отново с ритъма на влака. Откога се докарваш толкова, за да си стоиш вкъщи? Откога се докарваш толкова, за да си стоиш вкъщи? Откога се докарваш толкова, за да си стоиш вкъщи?

Влакът рязко спря и се разлюля, Джес усети как някой се блъсна силно в коленете й. Отвори очи, видя една възрастна чернокожа жена, която се мъчеше да си възвърне равновесието.

— Съжалявам — каза жената.

— Няма нищо — отвърна Джес, сграбчи я за ръката и се опита да й помогне, понечи дори да й отстъпи мястото си.

Точно тогава го видя.

— О, господи!

— Ударих ли ви? — попита възрастната жена. — Наистина съжалявам. Влакът спря толкова рязко, че изгубих равновесие. По крака ли ви настъпих?

— Не, нищо ми няма — прошепна Джес, измъквайки насила думите от устата си, докато се взираше в ухиления млад мъж, който стоеше на няколко крачки зад старата жена, с ръце на кръста, упорито отказващ да се хване за нещо, дързостта му го крепеше, държеше го изправен.

Рик Фергюсън отвърна на погледа й. После изчезна зад навалицата.

Може би изобщо не го е видяла, помисли си Джес и взе да се озърта в натъпкания вагон, като се опитваше да го намери отново. Припомни си онова, което се беше случило с белия крайслер пред нейната каменна къща. Може би изобщо не е видяла нищо. Може би въображението й си правеше жестоки шеги с нея. Или може би не.

Със сигурност не, каза си Джес, опитвайки се да се престори, че нещата съвсем не са такива, каквито в действителност знаеше, че са. Тя се насили да се изправи. Мястото й незабавно бе заето от някой друг. Проби си път към противоположния край на вагона.

Той се бе облегнал на вратата, носеше същите джинси и кафяво кожено яке, с които бе и в съда тази сутрин. Дългата му, мръсна руса коса бе вързана отзад на опашка, в тъмнокафявия матов блясък на очите му се съдържаше цялото му минало: разрушения дом, малтретиращия баща, майката алкохоличка, пагубната бедност, честите неприятности със закона, скапващата работа по фабриките, честите уволнения, потокът от несполучливи връзки с жени, гневът, огорчението, презрението. И винаги все същата усмивка през здраво стиснати устни, мрачна, ненормална.

— Извинете — прошепна Джес на един немощен на вид господин, който препречваше пътя й и той веднага се отдръпна. Усмивката на Рик Фергюсън стана по-широка, когато Джес влезе директно в зрителното му поле.

— О, о — каза той. — Докато дишам, надявам се.

— Следиш ли ме? — попита Джес достатъчно силно, та да бъде чута от всички в претъпкания вагон.

Той се разсмя.

— Аз? Да те следя? Че защо да го правя?

— Ти ми кажи.

— Не съм длъжен да ти казвам нищо — отвърна той, като погледна над главата й към прозореца. — Адвокатът ми поне така казва.

Влакът намали, приготвяйки се за следващата спирка.

— Какво правиш тук? — настоя Джес.

Не последва отговор.

— Какво правиш тук? — повтори тя отново.

Той се почеса по носа.

— Возя се. — Гласът му бе отпуснат, сякаш самото говорене изискваше прекалено големи усилия.

— Къде отиваш? — попита Джес.

Рик Фергюсън не отвърна нищо.

— На коя спирка слизаш?

Той се усмихна.

— Не съм решил още.

— Искам да знам къде отиваш.

— Може би си отивам вкъщи.

— Майка ти живее на „Абърдийн“. Това е в обратната посока.

— Ами ако не отивам при майка ми?

— В такъв случай нарушаваш гаранцията си. Мога да накарам да те арестуват.

— В условията на гаранцията ми се казва, че трябва да живея при майка ми, докато съм пуснат под гаранция. В тях не се казва нищо за това, кои електрички мога да вземам и кои не — напомни й той.

— Какво направи с Кони Девуоно? — попита тя, надявайки се въпросът й да го завари неподготвен.

Рик Фергюсън погледна нагоре към тавана, сякаш наистина обмисляше дали да й каже.

— Протестирам! — внезапно заяви подигравателно той. — Не смятам, че адвокатът ми би одобрил подобен въпрос.

Влакът се залюля и спря. Джес направи крачка напред, за да застане по-стабилно, за да достигне до нещо, за което да се хване, но наоколо нямаше нищо и като изгуби равновесие тя политна напред, удряйки се право в гърдите на Рик Фергюсън. Той я сграбчи, ръцете му я стиснаха толкова силно отстрани, че Джес почти можеше да усети синините, които щяха да се образуват.

— Пусни ме — извика тя. — Моментално ме пусни!

Рик Фергюсън вдигна ръце във въздуха.

— Хей, просто се опитах да помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

— За малко да се претрепеш — отвърна той, оправи якето си и повдигна рамене. — А не бихме искали да ти се случи нещо. Не и сега. Не точно когато нещата едва започват да стават интересни.

— Какво означава това?

Той се разсмя.

— Е, какво ли знаеш ти? — отвърна, и отново погледна край нея към прозореца. — Ето я моята спирка — запробива си път към изхода. — До скоро — каза той и се провря през вратите, малко преди да се затворят.

Докато влакът се отдалечаваше от перона, Джес наблюдаваше как Рик Фергюсън й маха за довиждане от открития перон.

 

 

Тя седеше на леглото съвсем гола, неспособна да направи и най-малкото движение. Дрехите й бяха подредени внимателно до нея. Не беше сигурна от колко време стои така, колко време бе минало, откакто излезе изпод душа, колко минути бяха изтекли, откакто краката й изтръпнаха и започна трудно и тежко да си поема въздух.

— Това е направо абсурдно — казваше си Джес. — Не можеш да го направиш. Всички те чакат. Ще закъснееш. Не можеш да го направиш.

Не можеше да направи нищо.

Не можеше да се помръдне.

— Хайде, Джес — подкани се тя. — Не ставай глупава. Трябва да се раздвижиш. Трябва да се облечеш. — Погледна към черната копринена рокля, която лежеше на леглото до нея. — Хайде, вече си решила какво да си облечеш. Остава ти единствено да го намушиш през главата си.

Не можеше. Ръцете отказваха да се вдигнат от скута й.

Пристъпът бе започнал на излизане от банята с усещането за хиляди иглички в едната половина от тялото. Първоначално се опита да го прогони, като се разтриваше с хавлиената кърпа, но то бързо се бе разпростряло към стомаха и гърдите, после към ръцете и краката. Бе принудена да седне. Много скоро след това дишането започна да й причинява болка. Мисленето започна да й причинява болка.

Телефонът до леглото взе да звъни.

Джес се загледа в него, не бе в състояние дори да вдигне слушалката.

— Моля ви, помогнете ми — прошепна тя, тялото й трепереше от студ. — Моля ви, някой да ми помогне.

Телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти… спря на десетия път. Джес затвори очи, олюля се, усети как страхът й се надига в гърлото, подобно на слюнка.

— Помогнете ми — извика тя отново. — Моля ви, помогнете ми. — Втренчи се в огледалото срещу леглото. Оттам я погледна едно малко уплашено дете. — Мамо, моля те, помогни ми — извика жално детето. — Обещай ми, че ще се оправя.

— О, господи — простена Джес, присви се надве, челото й допря коленете. — Какво става с мен? Какво става с мен?

Телефонът отново започна да звъни. Веднъж… Два пъти… Три пъти.

— Трябва да го вдигна — каза тя. — Трябва да го вдигна.

Джес насила се изправи, чу как тялото й изпука, подобно на вкочанясал труп. Четвърти… Пети път.

— Трябва да го вдигна — застави ръката си да стигне до телефона и докато поднасяше слушалката към ухото си, я наблюдаваше така, сякаш принадлежеше на някой друг.

— Ало, Джес? Джес, ти ли си? — попита гласът, без да изчака нейното „ало“.

— Морийн? — едва успя отчаяно да прошепне Джес.

— Джес, къде се губиш? И какво правиш вкъщи? Трябваше да си тук! — Морийн звучеше някак истерично.

— Колко е часът?

— Почти осем. Чакаме те от седем. Умираме от глад, да не споменавам, че се разтревожихме почти до смърт. Звънях и звънях. Какво става? Ти никога не закъсняваш? — Отделните изречения почти се сляха в едно.

— Току-що се прибрах — излъга Джес, все още не беше в състояние да почувства краката си.

— Добре, идвай веднага.

— Не мога.

— Какво?

— Моля те, Морийн, просто не мога да дойда. Не се чувствам много добре.

— Джес, ти обеща.

— Знам, но…

— Никакво „но“.

— Не мога, просто не мога.

— Джес…

— Моля те, предай на татко, че наистина съжалявам, но ще трябва да се запозная с приятелката му някой друг път.

— Не го прави, Джес.

— Честно, Морийн, мисля, че се разболявам от нещо.

Чу как сестра й плаче.

— Морийн, моля те, недей да плачеш. Не го правя нарочно. Бях си приготвила роклята и всичко останало. Просто не мога да дойда.

За миг настъпи мълчание.

— Както искаш — отвърна сестра й. Линията прекъсна.

— По дяволите! — изкрещя Джес, затръшвайки слушалката, изтръпналата летаргия внезапно я бе напуснала. Тя скочи на крака. Какво, по дяволите, ставаше? Какво си причиняваше сама? Какво причиняваше на семейството си?

Ненавиждаше ли самата тя хората да закъсняват? Не си ли бе наложила сама винаги да бъде точна? Осем часа, за бога! Беше седяла на леглото си в продължение на деветдесет минути. Чисто гола, с дрехите отстрани до нея, без да е в състояние да се облече, без да е в състояние да помръдне.

Деветдесет минути. Час и половина. Най-лошият пристъп засега и със сигурност най-дългият. Какво щеше да стане, ако тези пристъпи започнеха да я връхлитат и в съда, да я парализират по време на важен кръстосан разпит? Какво щеше да прави тогава?

Не можеше да поеме подобен риск. Не можеше да позволи това да се случи. Трябваше да направи нещо. Трябваше да направи нещо и то още сега.

Джес отиде до гардероба, издърпа черните си спортни панталони и започна да преравя джобовете им. Откри листчето, на което сестра й бе надраскала телефонния номер на нейната приятелка Стефани Банак.

— Стефани Банак — прочете Джес на глас и се запита дали психотерапевтката изобщо би могла да й помогне. — Обади й се и разбери.

Джес натисна съответните копчета и внезапно си спомни колко е часът.

— Ще ти отговори единствено телефонният й секретар. — Джес си мислеше дали да й остави съобщение, или не, когато от другата страна вдигнаха още на първото позвъняване.

— Стефан Банак — каза гласът вместо „ало“.

Джес остана напълно слисана.

— Извинете, това телефонния секретар ли е?

Стефани Банак се разсмя.

— Не, страхувам се, че е истинската Стефани Банак. С какво мога да ви помогна?

— Джес Костър се обажда, сестрата на Морийн.

Последва мигновено мълчание. После:

— Как си, Джес? Всичко наред ли е?

— Морийн е добре, ако ме питаш за това. Става въпрос за мен — добави бързо тя. Страхуваше се, че ако се забави само за миг, изобщо няма да го каже. — Чудех се, дали имаш малко време да ме прегледаш… възможно най-скоро.

— И да нямам, ще намеря — отвърна психотерапевтката. — Какво ще кажеш за утре по обед?

Джес се поколеба, напълно объркана. Не беше очаквала, че ще стане толкова скоро.

— Хайде, Джес. Не се отказвам от обедната си почивка заради всеки.

Джес кимна в телефонната слушалка.

— Дванайсет часа — съгласи се тя. — Ще съм при теб.