Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (6)

Шеста глава

Джес пристигна първа от нейните хора в „Скузи“. Заведението се намираше на Хърън Стрийт в „Ривър Уест“. За разлика от малките тъмни барчета по Калифорния Стрийт, в които тя и нейните колеги обществени обвинители бяха свикнали да висят, „Скузи“ представляваше огромен стар склад, превърнат в ресторант и бар, с огромни високи тавани със старовремски прозорци, оградени от полици с винени бутилки. Огромен полилей в стил арт деко висеше в центъра на точното копие на тосканийски салон. Отзад имаше огромна глинена делва, пълна с ярки изкуствени цветя, отпред неизменно претъпкан бар. Основният салон на ресторанта бе запълнен с добре лакирани дървени маси. От двете страни на приповдигнати платформи имаше сепарета и още маси. Джес прецени, че огромната зала без всякакви проблеми би могла да побере повече от триста човека. От невидими високоговорители гърмеше италианска музика. В края на краищата, ресторантът бе идеалното място за отпразнуването на четирийсет и първия рожден ден на Лео Памийтър.

Джес не бе виждала близо една година Лео Памийтър, от момента, в който бе напуснал щатската адвокатска служба и бе преминал на частна практика. Беше убедена, че единствената причина да я поканят и нея на тържеството по случай рождения му ден, бе само защото целите единайсети и дванайсети етажи бяха поканени. Не беше толкова сигурна, обаче, защо бе решила да приеме.

Просто за да прави нещо, помисли си тя и се усмихна с разбиране, когато метрдотелът й каза, че все още не е дошъл никой от нейните хора и я попита вежливо дали не би искала да почака на бара. Барът вече бе претъпкан, независимо от факта, че едва минаваше шест. Джес погледна часовника си, повече от нямане какво да прави, отколкото заради самия час и отново се запита какво търси тук.

Беше тук, отвърна сама на себе си, защото винаги бе харесвала Лео Памийтър, въпреки че не бяха имали достатъчно време да се сближат. Искрено съжаляваше, когато той напусна. За разлика от повечето обществени обвинители на щатска служба, включително и Грег Оливър, Лео Памийтър говореше тихо и внимателно, оказваше успокоително въздействие върху околните, вероятно защото никога не позволяваше на амбициите си да вземат връх над добрите обноски. Всички го харесваха, поради което и всички щяха да дойдат. Джес се почуди колко ли хора щяха да се появят, ако това беше нейният рожден ден.

Тя напълни шепата си със солети и някакви бисквитки със сирене под формата на малки рибки и ги натъпка в устата си. Видя, че няколко от рибките изпаднаха от ръката й върху предницата на кафявия й пуловер.

— Позволете да ги събера вместо вас — каза игриво мъжкият глас от съседното място.

Джес бързо вдигна ръце към гърдите си.

— Благодаря, мога и сама да го направя.

Младият мъж имаше дебел врат, късо подстригана руса коса и огромен гръден кош, който издуваше коприната на жълтозеленикавата му риза. Приличаше на футболист.

— Вие футболист ли сте? — попита без да иска, докато събираше своенравните рибки от пуловера си.

— Ако кажа „да“, ще мога ли да ви почерпя с едно питие?

Тя се усмихна, падаше си малко нещо зевзек.

— Чакам някого — отвърна му Джес и се извърна встрани. В живота й нямаше място за зевзеци.

Какво й ставаше? — почуди се тя, като сграбчи нова шепа солени рибки. Всички непрекъснато й казваха колко е привлекателна, колко е интелигентна, умна, талантлива. Беше млада. Беше здрава. Беше необвързана.

В продължение на месеци не бе излизала с никого. Сексуалният й живот не съществуваше като такъв. Животът извън работата не съществуваше като такъв. И ето този приятен на вид мъж, може би малко едричък за нея, но въпреки всичко приятен на вид, я питаше дали може да я почерпи с едно и тя му отказваше. Това ли имаше предвид Нанси Рейгън?

Обърна се отново към набедения футболист, но той вече бе потънал в разговор с жената от другата си страна. Много е бърз, помисли си Джес, и се изкашля в ръка, за да не може никой да види как се изчервява. Какво си въобразяваше? Наистина ли бе решила да позволи на някакъв непознат в бара да я забърше, само защото си падаше малко нещо зевзек, а тя пък беше малко нещо самотна?

— Малко нещо глупава — промърмори на глас.

— Извинете? — попита барманът, въпреки че това едва ли можеше да се приеме за въпрос. — Казахте ли, че искате нещо за пиене?

Джес се втренчи в меланхоличните му сини очи.

— Бих искала чаша бяло вино. — Тя взе още една шепа рибки и ги натъпка в устата си.

— Господи, погледни само какви боклуци яде — гласът дойде иззад нея.

Джес се извърна рязко и изпусна цял пасаж рибки върху кафявата си пола, после скочи от високото столче на земята.

— Дон! Не мога да повярвам.

Ръцете му бързо я обгърнаха, привличайки я в топла приласкаваща прегръдка. Тя остана разочарована, когато само миг по-късно той се отдръпна.

— Съвпадението отново не е чак толкова случайно, колкото ти си мислиш — обясни той. — Двамата с Лео завършихме заедно право. Помниш ли?

— Бях забравила — призна си Джес. Наистина ли бе забравила? Не подозираше ли, че Дон може да е тук тази вечер? Не беше ли това най-малкото една от причините, поради които дойде? Не беше ли той онзи някой, който каза на набедения футболист, че чака?

— Знаех, че ще си първа тук. Помислих си, че и ние бихме могли да дойдем по-рано, за да ти правим компания.

Ние? Думата се заби подобно тъпо острие в ушите на Джес.

— Джес, това е Триш Макмилан — казваше Дон. Той придърпа хубавата късо подстригана руса жена към себе си. — Триш, това е Джес.

— Здравей, Джес — поздрави жената. — Радвам се да се запознаем. Слушала съм много за теб.

Джес измънка нещо напълно безсмислено, забелязвайки дълбоките й трапчинки и фактът, че ръката й се намираше около кръста на Дон.

— Какво пиеш? — попита Дон.

Джес се протегна назад към чашата си.

— Бяло вино — отпи голяма глътка, без да усети абсолютно нищо.

Триш Макмилан се разсмя и Дон засия. Джес се почувства неловко. Не беше казала нищо смешно. Тя крадешком опипа пуловера си, да не би някоя заблудила се рибка да се е закачила на гърдите й. Нямаше нищо. Може би Триш Макмилан беше просто един от онези гадно щастливи хора, на които не им е необходима конкретна причина, за да се разсмеят гръмогласно. Смехът й бе неприятен, сякаш знаеше нещо, което Джес не знае. Отпи още една голяма глътка от виното си.

— Две чаши марково вино — поръча Дон на бармана. — Аз черпя — настоя той, когато Джес започна да рови из чантата си за портмонето. — Сама ли си?

Тя сви рамене. Въпросът не се нуждаеше от отговор. Защо изобщо бе попитал?

— Не съм виждала Лео, откакто напусна отдела — каза Джес, тъй като почувства, че просто трябва да каже нещо.

— Справя се отлично — отвърна й Дон. — Както знаеш, той се присъедини към „Ремингтън и Фаскин“. — „Ремингтън, Фаскин, Картър и Блум“ беше малка, но много престижна адвокатска фирма в Чикаго. — Изглежда се чувства много добре там.

— А ти с какво се занимаваш? — попита Джес Триш Макмилан, като се опитваше да не обръща внимание на това, че ръката й все още се намираше около кръста на Дон.

— Учителка съм.

Джес кимна. Нищо кой знае колко впечатляващо.

— Е, не е просто учителка — допълни гордо Дон. — Триш преподава на децата в болница „Мемориал“, в отделенията за мозъчно увредени и в това за хемодиализа.

— Не разбирам — каза Джес. — Какво им преподаваш?

— Всичко — отвърна Триш, смехът й заглуши бързо увеличаващата се глъчка в ресторанта.

Джес си помисли: всичко, разбира се.

— Преподавам на деца от първи до дванайсети клас, които са закачени към машините за хемодиализа и не могат да ходят на училище или на деца, които са претърпели мозъчни операции. Такива, които се намират в болницата за по-продължително лечение.

— Звучи много потискащо.

— Възможно е, но аз се опитвам да не падам духом. — Тя отново се разсмя. Очите й блестяха. Трапчинките й се извиха встрани. На Джес й беше много трудно да не я намрази. Същинска майка Тереза, с късо подстригана руса коса и неприятен смях.

Джес понечи да отпие още една глътка от виното си, но с известна изненада откри, че от него не бе останало нищо. Направи знак на бармана за още едно. Настоя да си го плати, сама.

— Разбрах, че следобед си водила доста разгорещени дебати — подхвърли Дон.

— Кой ти каза?

— Мълвата бързо се разпространява.

— Хал Бристъл има наглостта да се опитва да ме убеди две седмици преди процеса, че било непредумишлено убийство. — Джес долови гнева в гласа си. — Някакво копеле простреляло с арбалет жена си право през сърцето и адвокатът му се опитва да ме убеди, че било нещастен случай!

Триш Макмилан не каза нищо. Само зениците на тъмните й очи се разшириха.

— Бристъл твърди, че било нещастен случай? — дори Дон изглеждаше изненадан.

— Казва, че клиентът му нямал намерение да я застреля, а само да я посплаши малко. И как не? Искам да кажа, тя направо била подлудила нещастния човек. Нали така? Какво друго му е оставало, освен да си купи арбалет и стрела и да я простреля по средата на една оживена пресечка?

— Знаеш, че Бристъл по всяка вероятност се е опитвал да те накара да приемеш някакво средно положение.

— Няма никакво средно положение.

Дон тъжно се усмихна.

— С теб никога няма. — Той притисна Триш Макмилан по-близо до себе си.

Джес допи втората си чаша вино.

— Радвам се, че се видяхме — заяви тя, възможно най-делово. — Исках да те попитам нещо.

— Стреляй направо.

Джес си представи как стои зад старинното дантелено перде на прозореца на нейния апартамент и гледа надолу към Орчард Стрийт, с пистолет в ръка. Искаше й се Дон да бе избрал друга дума.

— Каква кола кара Рик Фергюсън?

Дон сложи ръка на ухото си.

— Извинявай, не те чух.

Джес повиши глас.

— Рик Фергюсън бял крайслер ли кара?

Дон не направи никакво усилие да прикрие явната си изненада.

— Защо?

— Така ли е?

— Мисля, че да — отвърна Дон. — Питам те пак, защо?

Джес усети как празната чаша започна да трепери в ръката й. Тя я вдигна към устните си, усмирявайки я със зъби.

Изведнъж избухна невероятна глъчка, гласове се приветстваха и поздравяваха, гърбове се потупваха, ръце се стискаха и в следващия миг Джес се озова на една от приповдигнатите платформи отстрани на залата, с нова чаша в ръката си, а купонът около нея течеше с пълна пара.

— Чух, че наистина си му дала да се разбере на стария Бристъл — мучеше Грег Оливър, като се надвикваше с глъчката.

Джес не каза нищо. Търсеше Дон из тълпата и чуваше как неприятният смях на Триш й се подиграва някъде в дъното на платформата.

— Виждам, че мълвата бързо се разпространява — използва тя думите на Дон и зърна за миг как бившият й съпруг представя новата си приятелка на останалите от събирането.

— Е, и какво стана? Ще се съгласиш ли на непредумишлено убийство? Ще спестиш ли на данъкоплатците разходите по един проточен процес?

— Явно не смяташ, че бих могла да получа присъда — заяви Джес, отчаянието я гризеше вече отвътре в стомаха. Трябваше ли винаги да й казва онова, което най-малко искаше да чуе?

— За непредумишлено убийство, може би. За убийство? Никога.

Тя разтърси глава от отвращение.

— Мъжът съвсем хладнокръвно е убил жена си.

— Бил е излязъл от кожата си. Жена му си е имала любовник. В продължение на седмици му е натяквала за провалите му като мъж. Сигурно му е дошло много. Избухнал е ужасен скандал. Казала му е, че го напуска, че никога повече няма да види децата си, че ще си получи тъпкано онова, което си е заслужил. Просто е превъртял.

— Засегнат грубиян, който не може да понесе факта, че жена му най-после е събрала смелост да го напусне — отвърна му Джес. — Не се опитвай само да ме убедиш, че престъплението е било извършено в безумен пристъп на ярост. Това си е чисто и просто убийство.

— Не чак толкова чисто — заяви Грег Оливър — и съвсем не просто. — Той млъкна, по всяка вероятност очакваше Джес да каже нещо и когато тя не го направи, продължи: — Не забравяй, че се е надсмивала на мъжествеността му. Доста мъже, съдебни заседатели, ще разберат и ще одобрят напълно направеното от него.

— Тоест, ако съм те разбрала правилно — каза Джес, като довърши питието си и сграбчи ново от минаващия сервитьор, — ти смяташ за напълно приемливо един мъж да убие жена си, ако тя обиди с нещо безценната му мъжественост?

— Да, смятам, че Бристъл може да успее да убеди съдебните заседатели в това.

Джес поклати глава с отвращение.

— Значи… ловният сезон за жени е открит, така ли?

— Просто те предупреждавам. Спомни си, че се оказах прав за случая Барновски.

Джес огледа внимателно салона, с надежда да открие някого, на когото да махне, към когото да се насочи. Който и да е. Но нямаше никого. Изглежда всички бяха или по двойки или вече бяха потънали в приятен разговор. Никой дори и не поглеждаше към нея.

Вината си беше нейна. Не се сприятеляваше лесно с хората. Никога не се бе сприятелявала лесно. Беше прекалено сериозна, прекалено напрегната. Плашеше хората, отблъскваше ги. Трябваше да положи много усилия, за да се сприятели с някого и още повече, за да поддържа приятелските си отношения. Отказала се бе от излишните преструвки. И без това работата й в службата беше прекалено много.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер — казваше Грег Оливър, беше се наклонил към нея и устните му докоснаха леко косата й отстрани.

Джес рязко се извърна, бръсвайки доста грубо бузата му. Видя как той обидено трепна.

— Къде е жена ти, Грег? — попита тя, достатъчно силно, за да бъде чута от хората, които се намираха в непосредствена близост. После се обърна и се отдалечи, въпреки че нямаше ни най-малка представа къде точно отива.

Следващите петнайсетина минути прекара в задълбочен разговор с един от сервитьорите. Не можеше да схване по-голяма част от онова, което той казваше — салонът бе започнал лекичко да се люлее пред очите й — но успя да си придаде вид, че е дълбоко заинтригувана и кимаше любезно през съответния интервал от време.

— По-спокойно с пиенето — прошепна Дон зад нея.

Джес облегна глава на гърдите му.

— Къде е майка Тереза? — попита тя.

— Кой?

— Тереза — упорито настоя тя.

— Искаш да кажеш Триш?

— Триш, да, моля да ме извиниш.

— Отиде до тоалетната. Джес, защо ме попита за колата на Рик Фергюсън?

Джес му каза. За това как се бе отървала на косъм на Мичиган авеню, как почти не се бе обърнала в „Евънстън“, за бялата кола, която стоеше пред апартамента й. Върху лицето на Дон в бърза последователност се изредиха първо интерес, после загриженост и накрая гняв. Както можеше и да се очаква, отговорът му бе съвсем практичен.

— Записа ли номера на колата?

Джес с ужас осъзна, че подобно нещо дори не бе й минало през главата.

— Всичко стана толкова бързо — оправда се тя, извинението прозвуча неубедително, дори и в собствените й уши.

— В Чикаго има много бели крайслери — каза й Дон и тя кимна. — Но ще проверя, ще поговоря с клиента си. Не мога да повярвам, че би постъпил толкова глупаво броени дни преди процеса.

— Надявам се да си прав.

Джес чу смеха на Триш. Видя как ръката й се уви около талията на Дон, затвърждавайки правото си на собственост върху територията. Тя се извърна, огледа се по протежение на целия салон за някой, при когото можеше да отиде. Една млада жена бързо прекоси долния етаж и се насочи към платформата. В ръцете й имаше голям преносим касетофон. Нещо в нея не беше както трябва. Изглеждаше не на място. В тежкия й грим прозираше някакво отчаяние, сякаш опитваше да скрие коя бе всъщност. Краката й се клатушкаха върху прекалено високите токове. Непромокаемото й палто бе старо и й стоеше зле. Имаше и още нещо, помисли си Джес, докато наблюдаваше как младата жена се приближава към рожденика: изглеждаше уплашена.

— Лео Памийтър? — попита момичето с глас на дете, което се бе загубило.

Лео Памийтър кимна внимателно с глава.

Младото момиче, чието лице бе обградено от огромно количество разрошени черни къдрици, натисна копчето на касетофона и внезапно салона се разтресе от обичайната гърмяща музика на стриптийз програмите.

— Честит рожден ден, Лео Памийтър — извика младото момиче, захвърли палтото си и започна да подскача по платформата само по бял банелен сутиен и бикини, допълнени от съответния за случая колан с жартиери и чорапи.

Последваха дюдюканията на мъжете и смутеният смях на жените, докато младата жена разклащаше нереално големите си гърди към тях, преди да съсредоточи цялата си енергия върху безпомощния рожденик.

— Господи! — простена Джес и зарови поглед в чашата си с вино.

— Невъзможно е да са истински — възкликна Триш някъде отстрани.

Джес погледна нагоре, чак когато музиката спря. Младата жена стоеше пред Лео Памийтър гола, с изключение на една тъничка препаска. Лео прояви благоприличие да изглежда смутен. Тя се наведе и залепи гореща розова целувка върху челото му.

— От Грег Оливър — каза тя. После бързо събра нещата си. Наметна палтото си и избяга, придружена от по някое стеснително ръкопляскане.

— Каква веселба — промърмори Джес, когато Грег Оливър се приближи до нея.

— Ти си тази, която трябва да се поразвесели. — Очите му се отправиха предизвикателно към нейните. — Трябва да се научиш да се забавляваш, да си позволиш да се отпуснеш, да разкажеш някой и друг виц.

Джес глътна набързо онова, което беше останало в чашата й, пое си дълбоко въздух и като се опитваше на всяка цена да избегне погледа му каза:

— Чу ли за чудното бебе, което се родило в „Мемориал“? — усети как всички погледи се извърнаха към нея.

— Чудно бебе? — повтори думите й Грег, истински удивен, това пък какво общо можеше да има с него.

— Да — високо отвърна Джес. — Имало и мозък, и пенис!

В следващия миг стаята се завъртя и Джес се озова на пода.

 

 

— Наистина, Дон, не е необходимо — настояваше Джес. — Мога да взема такси.

— Не ставай глупава. Няма да те оставя да се прибираш сама.

— Ами майка Тереза?

— Триш — натърти Дон — ще ме изчака в апартамента ми.

— Съжалявам. Нямах намерение да ти развалям вечерта.

— Не съжаляваш и не си я развалила, така че не се притеснявай за това. Просто влизай в колата.

Джес пролази на предната седалка на черния мерцедес и чу как вратата се затвори зад нея. Тя се облегна назад върху меката черна кожа, притвори очи, усети как Дон заема мястото си зад волана, запалва двигателя и се отлепя от бордюра.

— Наистина съжалявам — започна тя отново, после спря. Беше прав. Не съжаляваше.

Едва бяха тръгнали и вече спираха. Чу как вратата на колата се отваря, после затваря. Сега пък какво? — помисли си и отвори очи.

Намираха се пред каменната й къща. Дон заобиколи откъм нейната страна на колата, отвори вратата и й помогна да излезе.

— Стана много бързо — чу се да казва тя, чудейки се колко ли време беше минало.

— Мислиш ли, че ще можеш да вървиш? — попита Дон.

Джес каза да, въпреки че не беше чак толкова сигурна. Облегна се на Дон, почувства как ръката му се плъзва около талията й и му позволи да я отведе от колата до външната врата на голямата къща.

— С останалото мога да се справя и сама — заяви тя, докато го наблюдаваше как рови из чантата й за ключовете.

— Естествено, че можеш. Нямаш нищо против, ако просто остана тук и погледам, нали?

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Джес, след като вече се озоваха вътре във фоайето. Пред нея се възправяха трите етажа от стълби.

— Искаш да си тръгна ли?

— Искам да ме занесеш догоре.

Дон се разсмя, постави лявата й ръка върху дясното си рамо и пое тежестта й върху себе си.

— Джес, Джес, какво ще те правя сега?

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета — промърмори тя, когато започнаха да се изкачват бавно нагоре.

— Само на тези, които се казват Джес.

Какво, по дяволите, я бе накарало да пие толкова много? — питаше се Джес, докато едва налучкваше стълбите. Тя не пиеше, рядко изпиваше повече от една чаша вино. Какво й ставаше? И защо й се струваше, че е започнала да си задава този въпрос прекалено често напоследък?

— Знаеш ли… — каза Джес, като си припомни подигравателните нотки в гласа на Грег Оливър — не че не харесвам мъжете. Просто не се разбирам много с адвокатите.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли? — попита Дон.

— И със счетоводителите — добави Джес, спомняйки си за зет си.

По взаимно съгласие прекараха в мълчание остатъка от пътя. Когато успяха да стигнат до последната площадка, Джес вече се чувстваше така, сякаш бе покорила Монт Еверест. Краката й сякаш бяха от размекната гума, коленете й не искаха да се заковат на едно място. Дон продължаваше да я придържа, докато въртеше наляво-надясно ключа в ключалката. Някъде звънеше телефон.

— Твоят телефон ли звъни? — попита Дон и отвори вратата. Звънът се усили, стана по-настойчив.

— Не го вдигай — инструктира Джес бившия си съпруг. Затвори очите си, за да не й блести светлината, докато той внимателно я поставяше на кушетката.

— Защо? — Той погледна към кухнята, където телефонът продължаваше настойчиво да звъни. — Може да е нещо важно.

— Не е.

— Знаеш ли кой звъни?

— Баща ми — отвърна му Джес. — Опитва се в удобно за мен време да ме запознае с новата си приятелка. — Срещнах се с достатъчно нови приятелки за една нощ, помисли си тя, но не го каза на глас.

— Баща ти си има гадже?

— Е, едва ли бих я нарекла гадже, на тези години. — Джес се сгуши върху канапето и придърпа колене към гърдите си. — Аз съм един ужасен човек — простена тя върху кадифената възглавница. — Защо просто не мога да се радвам заради него? — Телефонът продължаваше да звъни. После внезапно милостиво спря. Тя отвори очи. Къде беше Дон?

— Ало? — чу го да казва от кухнята и за миг си помисли, че някой е влязъл в апартамента й. — Съжалявам — продължи той. — Не мога да разбера какво ми казвате. Можете ли да говорите по-бавно?

— Казах ти да не го вдигаш — каза Джес, довлече се до кухнята и протегна ръка.

Дон й подаде слушалката, челото му се бе сбърчило от тревога.

— Някаква жена, но не мога да разбера и дума от онова, което казва. Има много силен акцент.

Джес усети как съзнанието й се мъчи да изтрезнее. Не й се искаше да изтрезнява, помисли си тя и вдигна слушалката до ухото си. Пиянското й настроение се процеждаше от нея, сякаш някъде отвътре имаше теч.

Женският глас се наби в ушите й, преди да има време да каже „ало“.

— Съжалявам. Какво? Кой е на телефона? — Джес усети как изведнъж я присви под лъжичката. — Мисис Гамбала? Мисис Гамбала, вие ли сте?

— Коя е мисис Гамбала?

— Майката на Кони Девуоно — прошепна Джес, като сложи ръка върху слушалката. — Мисис Гамбала, трябва да се успокоите. Не ви разбирам… Какво? Какво искате да кажете с това, че не се е прибрала?

Джес изслуша останалото, без да каже нищо, напълно зашеметена. Когато затвори телефона, цялото й тяло трепереше. Тя се извърна към Дон и видя как очите му се присвиват от недоизказаните въпроси.

— Кони не е прибрала сина си от къщата на майка си след работа — каза тя, явно ужасена от всяка своя дума. — Изчезнала е.