Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (5)

Пета глава

След като си тръгна от къщата на сестра си, Джес в продължение на един час обикаля по улиците на „Евънстън“, опитвайки се да не мисли за онова, което баща им бе заявил, докато вечеряха.

— Снощи казах същото и на едно по-голямо момиче — бе обявил той и звучеше толкова спокоен, толкова доволен, толкова уверен в себе си. Сякаш влюбването не беше кой знае каква голяма работа, сякаш правеше подобни изявления всеки ден.

— Разкажи ни за нея — нетърпеливо настояваше Морийн по време на вечерята, докато сипваше лъжливата супа от костенурки. Джес се опита да изтрие от съзнанието си спомена за обезглавената детска костенурка. — Искаме да чуем абсолютно всичко. Как се казва? Как изглежда? Къде сте се запознали? Кога ще ни запознаеш и нас с нея?

Не, молеше се Джес. Замълчи, не ни казвай нищо. Моля те, не ни казвай нищо.

— Казва се Шери Хасек — гордо отвърна баща й. — Съвсем дребничка е. Нисичка, малко кльощава, с тъмна, почти черна коса. Мисля, че си я боядисва…

Джес насила набута една лъжица гореща супа в устата си. Усети как тя опари връхчето на езика й и втвърди небцето й. Нейната майка беше висока, с големи гърди. Кестенявата й коса бе привлекателно прошарена тук-таме. Тя ненавиждаше боядисаната черна коса, казваше, че й изглежда ужасно фалшиво и евтино. Баща им напълно споделяше мнението й. Възможно ли бе да е забравил? — запита се тя и преглътна внезапното желание да му го припомни. Почувства как супата прогори пътя си до стомаха й. Образът на обезглавени костенурки изплува отново в съзнанието й.

— Запознахме се на курса ми по рисуване на голо тяло, преди около шест месеца — продължи той.

— Само не ми казвай, че тя е била модела — разсмя се Бари над супата си.

— Не, посещаваше същия курс. Обичала да рисува, но все не й оставало време. Също като мен.

— Вдовица ли е? — попита Морийн. — Какво има, Джес, не ти ли харесва супата?

Не била вдовица. Била разведена. Била разведена отпреди повече от четиринайсет години. На петдесет и осем, майка на трима сина, пораснали вече. Работела в един антикварен магазин. Обичала ярките цветове, обличала се в дълги, широки поли, носела индийски сандали и първа била предложила да пият по кафе след курса. Явно веднага можела да различи добрата стока от лошата. А Арт Костър определено спадаше към добрите стоки.

Джес зави зад ъгъла и отново се озова на Шеридиан Роуд, с неговите внушителни къщи от едната страна и езерото Мичиган от другата. Колко ли дълго беше обикаляла по тъмните улици на „Евънстън“? Явно доста, след като вече бе започнало и да вали, реши тя, и пусна чистачките. Едната заяде и се провлачи с нечовешко усилие през предното стъкло. Значи вали дъжд, а не сняг, помисли си тя, не беше сигурна кое от двете предпочита повече. Откъм езерото на талази, на талази се стелеше мъгла.

Октомври си оставаше най-непредсказуемия месец, помисли си тя, изпълнен с призраци и сенки.

Хората винаги се прехласваха по великолепните цветове на есента; червеното, оранжевото и жълтото, които нарушаваха, а после и напълно изместваха вездесъщата зеленина на лятото. Джес никога не бе споделяла ентусиазма им. За нея смяната на цветовете означаваше единствено, че листата умират. А сега вече дърветата бяха почти оголели. Малкото останали по тях листа бяха избледнели, съсухрени, изцедени от енергия. Жалки останки, безпощадно напомнящи за някогашната им буйна зеленина. Приличаха на хора, изоставени в старчески домове: единствения посетител, на който можеха да разчитат, бе смъртта. Самотни хора, останали за дълго без любов.

Естествено баща й заслужаваше отново да открие любовта, помисли си Джес, зави надясно и се озова на улица, която не познаваше. Тя потърси някаква табела, не откри нищо и при следващата пресечка отново зави наляво. Какво им ставаше на хората, които живееха в това предградие? Не искаха ли човек да знае къде живеят?

Винаги бе живяла в центъра на града, винаги в радиуса на все същите три пресечки, с изключение на времето, през което беше женена за Дон. Когато беше малка и баща й работеше като снабдител на верига от магазини за дамска конфекция, те живееха в една къща-близнак на Хоуи Стрийт. Бяха се преместили оттам, когато стана на десет — по онова време баща й вече бе преуспяващ управител на свой собствен магазин — в една напълно самостоятелна къща на Бърлинг Стрийт, само на една пресечка от предишното място. Къщата не беше луксозна. В архитектурата й нямаше нищо кой знае колко новаторско или завладяващо. Определено не беше дело на Мис ван дер Рое или Франк Лойд Райт. Беше просто уютна. Къща от онези, в които ти е приятно да се прибираш у дома. Те я обичаха, имаха намерение завинаги да останат в нея. И тогава, през един августовски следобед, майка й излезе, за да отиде на предварително записания си час за лекар и никога повече не се върна.

После всеки тръгна по свой собствен път — Морийн се върна в Харвард, Джес обратно към правото и сватбата си с Дон, баща им пък към зачестилите търговски пътувания до Европа. Някога обичаната къща остана празна. Накрая баща й най-после събра достатъчно кураж и я продаде. Не можеше повече да понася да живее сам там.

А сега в живота на баща й имаше друга жена.

Това не би трябвало да я изненадва чак толкова, осъзна Джес, като зави отново зад ъгъла и отново се озова на Шератон Роуд. Всъщност, изненадващото бе, че беше чакал в продължение на осем дълги години. Жените винаги го бяха намирали за привлекателен. В интерес на истината, той беше съвсем обикновен на вид и темето му бе напълно оплешивяло, но в очите му все още играеха весели пламъчета, а в гласа му постоянно напираше смях.

Много дълго време никой не се смееше.

Арт Костър беше главният и единствен заподозрян в продължение на дни, дори месеци след изчезването на Лаура Костър. Независимо от факта че по времето на нейното изчезване той се намираше извън града — бе заминал да закупува стоки — полицията отказваше да отхвърли евентуалната възможност и той да е замесен. В края на краищата би могъл да наеме някого, заявяваха те и се ровичкаха из семейните им взаимоотношения, разпитваха съседи и приятели, проучваха внимателно неговите делови и финансови сделки.

Какви са били взаимоотношенията между двамата? Карали ли са се? Колко често? За пари ли? Времето, което прекарваше далече от дома? Други жени?

Разбира се, че се карали, бе им отвърнал Арт Костър. Не често, но по всяка вероятност по-често, отколкото му се е струвало. Не за нещо важно. Не за пари. Не заради спорадичните му служебни пътувания. Със сигурност не и заради други жени. Нямало други жени, бе казал той на полицията. Сам бе настоял да бъде подложен на полиграфен тест, тест, при който чрез едновременното събиране на различни данни за дишането, пулса, изпотяването, се установяваше дали даден човек лъже или казва истината. Бе го издържал. Полицията изглеждаше разочарована. В края на краищата нямаха друг избор, освен да му повярват.

Никога не бе ставало дори и въпрос за това, тъй като Джес бе напълно уверена: баща й беше невинен. Беше съвсем ясно. Каквото и да се бе случило на майка й, баща й нямаше нищо общо с него.

На Арт Костър му бяха необходими години, за да възстанови нормалния ритъм на ежедневието си. За известно време той се отдаде изцяло на работата си. Отдръпна се от старите приятели, после съвсем се затвори. Рядко общуваше с някого, не се срещаше с жени. Премести се в един апартамент на самия бряг, прекарваше часове втренчен в езерото Мичиган, виждаше се единствено с Джес, Дон и Морийн. Всеки увещаваше останалите. Хайде, това ще ти се отрази добре. Трябва да излизаш. И ние имаме нужда да те видим. Само ние си останахме.

По всяка вероятност съчетанието от сватбата на Морийн с развода на Джес върна Арт Костър към нормалния му ритъм на живот. Беше толкова разочарован от факта, че Джес и Дон се развеждат, колкото бе и преди, когато се ожениха. Не че не харесваше Дон. Напротив. Дори много. Просто бе искал Джес да поизчака малко. Толкова млада беше още. Току-що бе започнала да учи право. Дон беше единайсет години по-възрастен от нея, вече се бе утвърдил. Джес имаше нужда от време, за да разбере какво точно иска, така й бе казал, подемайки отношението на майка й по въпроса, както бе правил винаги.

Макар по-късно да си призна, че е бил благодарен, задето тя има към кого да се обърне след изчезването на майка й. Това бе свалило част от товара върху плещите му. И Дон се бе погрижил добре за по-малката дъщеря на Арт Костър. Той искрено съжаляваше, когато бракът им се разпадна. Съжаляваше, но я подкрепяше. Както обикновено. Беше винаги на разположение, когато Джес имаше нужда от него и отново бе възприел бащинската си роля. Водеше я на вечеря, на театър, на опера. Искаше да е сигурен, че тя няма да се скрие от света в апартамента си, че няма да се зарови в работата си, както той самият бе направил. Опитваше се да се погрижи за това тя да се храни редовно и както трябва. Една напълно обречена битка.

И тогава Морийн бе родила първото му внуче и внезапно сякаш всичко си бе дошло на мястото. Може би просто беше въпрос на време, помисли си тя и продължи да се движи на север, все по-далече от града и от проблемите си. Не че времето лекуваше, както всички се кълняха. Просто времето наистина си имаше начин да върви напред. И в края на краищата не ти оставаше нищо друго, освен и ти да вървиш с него. И ето, баща й беше влюбен.

Отдясно внезапно изникна Нортуестърнския университет. Джес премина покрай обсерваторията, с нейния огромен телескоп, насочен нагоре към космоса, общежитията, сградата на драматичния отдел, центъра за изящни изкуства, подгизналите от дъжда тенис кортове. Продължи през Лайтхаус Бийч и зърна за миг през развалената чистачка стария фар, който някога бе предупреждавал моряците за опасните скали. После зави наляво по Сентръл Стрийт, прекоси няколкото пресечки до Ридж Роуд и бавно се заизкачва към върха на стръмния склон. Премина покрай спирката на електричката, която, според твърденията на Бари, превозвала престъпниците обратно към предградията; покрай болницата; покрай общинското игрище за голф. Прекоси моста над Чикаго. Премина покрай стадион „Дайтч“, където футболният отбор на Нортуестърнския университет играеше ролята на вечно губещите от всевъзможни гостуващи отбори; покрай изпълнения с еврейски ресторантчета квартал, известен като „Последната спирка на крем-карамела“; докато накрая стигна до киносалоните „Евънстън“, разположени всичките в радиус от един километър.

Улицата бе претъпкана със спрели коли. Джес трябваше да обиколи цялата пресечка, преди да си намери място за паркиране. Наближаваше десет часа. Пицарията надолу по улицата бе полупразна, а в сладкарницата за сладолед нямаше никой. Не беше възможно най-подходящата нощ за сладолед, помисли си тя и си припомни вкуса на екзотичния мус от круши с ягодов сос на Морийн.

Не, няма да мисли за Морийн, реши Джес. Изскочи от колата си и притича до един от киносалоните. Не знаеше кой филм прожектират. Не я и интересуваше твърде. Каквото и да даваха, все беше по-добре, отколкото да се прибере вкъщи и да мисли за тазвечерните откровения. Животът на сестра й си беше нейна лична работа, животът на баща й също. Трябваше да ги остави да си живеят, така както намират за добре, защото и тя самата също бе искала да е свободна да живее, така както намери за добре.

— За кой филм? — попита момичето, с накриво сложена папийонка, облечено във фланелка на розови и бели райета, когато Джес тикна парите си през прозорчето на гишето.

Джес направи опит да се съсредоточи върху списъка от филми, напечатани с бели букви върху черния плакат зад момичето, но заглавията се размазаха пред очите й, след което се сляха в едно и изчезнаха преди да са успели да стигнат до съзнанието й.

— Няма значение — отвърна тя на касиерката. — Някой, който сега започва.

— Всичките вече са почнали. — Момичето изглеждаше едновременно отегчено и объркано.

— Добре, тогава, който вие ми изберете. Трудно ми е… — Тя млъкна, като остави мисълта си недовършена.

Момичето сви рамене, взе парите, перфорира някакви цифри на касата си и подаде на Джес един билет.

— „Демони“. Салон едно, вляво — заяви набързо тя. — Започна преди десет минути.

В преддверието нямаше никой, който да скъса билетите на Джес, никой, който да провери дали няма да обърка салона, изобщо никой, който да го е грижа какво прави тя.

Отвори вратата на салон едно и веднага потъна в пълна тъмнина. Каквото и да ставаше върху екрана, явно ставаше посред нощ. Не можеше да се види нищо.

Джес почака няколко минути, за да могат очите й да посвикнат. Изненада се каква малка част от салона е в състояние да различи, дори и след като екранът се изпълни със светлина. Тя се придвижи бавно надолу по пътеката, взирайки се през редовете с насядали хора за свободно място.

В продължение на няколко минути изглеждаше, че изобщо нямаше свободни места. Естествено, помисли си Джес, продава ми билет за филм, за който всичко вече е разпродадено. Но после го видя — едно единично място по средата на четвъртия ред. Естествено, петък вечер е, напомни си сама. Вечер за срещи. Всички са по двойки, помисли си тя, докато се опитваше да се промуши между неподатливите крака и да се добере до празното място, пренасяйки и самотата си, приличаща на ярък неонов надпис, заедно със себе си.

— Няма ли да седнете — изсъска някой изотзад. Беше заповед, а не въпрос.

— За бога, колко време ще се туткате, госпожо?

— Извинете — прошепна Джес, натъкнала се на колене, които отказваха да се помръднат.

В следващия момент вече бе седнала на мястото си. Достраша я да свали палтото си, да не би отново да смути околните. Около нея се разнесоха, подобно есенни листа, сърдити гласове, после всичко утихна.

Върху екрана един млад мъж, в чиито сини очи се четеше див ужас, бягаше от разярена тълпа. Тълпата — близки планове на лица изкривени от ярост — размахваше юмруци във въздуха и му крещеше всевъзможни мръсотии, после, когато той се спъна и падна, тълпата избухна в смях и насъска ръмжащи питбул териери по него. Няколко секунди по-късно кучетата се нахвърлиха върху злочестия млад мъж, докато той се опитваше да се изправи на крака и го свлякоха, стенещ отново на земята. Джес видя как един гигантски нокът се заби в гърлото на мъжа, от раната шурна кръв и заля целия екран. Публиката се смееше.

Какво, по дяволите, гледаше?

Тя затвори очи. Отвори ги отново, за да види същия млад мъж в леглото с една красива жена, чийто къдрави руси коси възбуждащо се спускаха покрай зърната на голите й гърди. Или ретроспекция, или прекалено бързо оздравяване, помисли си Джес, докато наблюдаваше как езикът на всеки един изчезва в устата на другия.

Какво се бе случило с диалога? — почуди се тя. Откакто беше седнала, никой от екрана не бе казал нито дума. Целуваха се, убиваха, бягаха, развратничеха. Но никой не говореше.

Може би така беше и по-добре, реши Джес, докато си мислеше колко по-хубаво биха се чувствали всички, ако никой никога не казваше нищо. Това със сигурност щеше доста да улесни работата й на обществен обвинител. Просто щеше да застрелва лошите, вместо да се опитва да убеждава докачливите съдебни заседатели. А що се отнасяше до семейните въпроси, едно добре нанесено ляво кроше в челюстта щеше да сложи край на разправиите й с нейния досаден зет. И нямаше изобщо да е необходимо да изслушва обезпокоителните изявления на баща си.

Баща й беше влюбен, помисли си тя отново и видя как образът му изскача на екрана, много по-голям отколкото в действителност, как заема мястото на младия мъж, възприемайки ролята му на звезда. Сега баща й беше този, който притискаше голата млада жена в ръцете си, целуваше сочните й устни и мачкаше копринената й руса коса между пръстите си. Джес се опита да извърне глава настрани, но не можа. Седеше хипнотизирана, безсилна, заклещена от собственото си въображение. Видя как баща й взема в големите си ръце лицето на младата жена. Двамата наблюдаваха как косата й от руса се превръща в кестенява, прошарена тук-таме. Около очите и устата й се появиха бръчици. Ирисите й потъмняха от светлосиньо през морскосиньо до тъмнозелено. Тя се извърна и погледна от екрана към Джес.

Майка й, осъзна Джес, докато усмивката на жената постепенно я обгръщаше. Хубавата й майка.

Джес се наклони напред и обви здраво ръце около тялото си.

После друга жена, по-дребна, по-слаба, с коса черна като боя за обувки, облечена в развяващ се шифон и индийски сандали, затанцува от екрана в ръцете на баща й. Баща й не забеляза смяната на главната героиня. Майка й неуверено се отдръпна отстрани на екрана, образът й постепенно започна да се замъглява, да избледнява и накрая изчезна.

Отиде си.

Джес се задъхваше. Отпусна глава върху коленете си и притисна стомаха си, сякаш беше простреляна.

— Сега пък какво има? — измърмори някой.

Джес се опита да седне изправена, усети как нещо я стяга в гърдите. Размърда рамене, изви гърба си, почуди се дали няма някакъв незабележим начин да си разкопчее сутиена, реши, че няма. Стана й топло, изчерви се, главата й се замая.

Е, много ясно, че ще й е топло. Естествено, че ще й се замае главата. За бога, тя дори не бе свалила палтото си. Салонът бе претъпкан. Бяха наблъскани един до друг като сардели. Нищо чудно, че едва успяваше да си поема въздух. Истинско чудо си беше, че все още не е припаднала. Джес наведе рамене напред и задърпа ръкавите си, свличайки ги бързо от ръцете си, сякаш горяха.

— За бога — оплака се един глас до нея. — Не можете ли да стоите спокойно?

— Съжалявам — прошепна Джес. Продължаваше да й е топло, продължаваше да се изчервява, продължаваше да й се вие свят. Не бе постигнала нищо, като свали палтото си. Започна да раздърпва пуловера си. Син, зелен, тюркоаз — независимо от цвета си, проклетото нещо бе прекалено топло. Задушаваше я. Пречеше й да диша. Защо не можеше да си поеме въздух?

Джес бясно започна да се върти и да търси изхода, главата й се извиваше ту наляво, ту надясно, очите й се стрелкаха във всички посоки едновременно, стомахът й напираше към ребрата. Лъжливата супа от костенурки я бе преметнала, помисли си тя, дърпайки високата яка на пуловера си. Представи си, че внезапно е обградена от море обезглавени костенурки.

Щеше ли да й се догади? О, не, моля ти се не повръщай. Моля те, не повръщай. Тя погледна отново към екрана. Младият мъж лежеше мъртъв на земята, лицето му бе така изпоръфано от кучетата, че той вече беше неузнаваем. Не приличаше на човек. Тълпата, доволна го заряза на един изоставен участък от магистрала.

Дали и майка й я бе сполетяло същото? Обезобразена и захвърлена на някое изоставено шосе.

Или пък сега си седеше в някое подобно кино, гледаше някой също толкова нелеп бълвоч и се питаше дали някога ще се завърне отново у дома, дали дъщерите й ще могат някога да й простят това, че ги е изоставила?

— Не заслужавам това, Джес — бе извикала тя сутринта, преди да изчезне. — Не заслужавам това от теб, Джес!

Джес почувства как жлъчката се надига нагоре в гърлото й. Усети вкуса на лъжливата супа от костенурки, примесен с този на газираното с мед пиле и „Горгонзолата“. Не, моля те, не повръщай, молеше се тя, стегнала челюстта си и стиснала здраво зъби.

Поемай си дълбоко въздух, припомни си съвета на Дон. Поемай си начесто и дълбоко въздух. От диафрагмата. Вдишвай. Издишвай.

Не помогна. Нищо нямаше да помогне. Усети капчиците пот, които избиха по челото й, усети как се стичат надолу по лицето й. Щеше да й стане лошо. Щеше да повърне по средата на филма, по средата на един наблъскан с хора киносалон. Не, за бога, не можеше да направи това. Трябваше да излезе навън. Трябваше да се измъкне.

Тя скочи на крака.

— О, не. Сядайте долу, госпожо!

— Какво става, по дяволите?

Джес сграбчи палтото си и започна да си пробива път през реда към пътеката. Настъпваше пръсти, блъскаше се в раменете на хората от предния ред, почти се спъна в нечий мокър чадър.

— Извинете — прошепна тя.

— Шшт!

— Не се връщайте повече!

— Извинете! — повтори, без да се обръща конкретно към някой и се втурна към преддверието, вдишвайки жадно въздуха отвън. Момичето зад билетното гише я изгледа подозрително, но не каза нищо. Джес се затича надолу по улицата към колата си. Навън продължаваше да вали, вече по-силно отпреди.

Тя непохватно започна да рови из чантата си за ключовете, после отново непохватно се опита да ги вкара в ключалката. Докато успее да се настани зад волана, вече бе мокра до кости, водата от косата й се процеждаше в очите й. Пуловерът й бе прилепнал за тялото, подобно на студена пот. Захвърли палтото си на задната седалка, после се изтегна върху предните и остави мокротата да я успокои. Поглъщаше студения нощен въздух й го задържаше в устата си, сякаш бе хубаво вино. Остана да лежи така, докато постепенно дъхът й не се нормализира.

Паниката стихна, после изчезна.

Джес се изправи, бързо запали колата. Чистачките незабавно се задвижиха. Или поне едната от тях. Другата просто пръскаше горе-долу в едно и също положение, а после се провлачваше върху прозореца, подобно на тебешир по черна дъска. Определено трябваше да я даде на поправка. Едва виждаше, за да шофира.

Тя изкара колата от мястото, където бе паркирала и се отправи на юг по Сентръл Стрийт. Пусна радиото, чу как високото виене на Марая Кери вибрира из цялата малка кола и рикошира в прозорците и вратите. Нещо за чувстването на чувствата. Джес разсеяно се замисли какво ли друго би могъл да чувства човек.

Не забеляза бялата кола, докато тя не се изравни съвсем с нея. Инстинктивно Джес отби встрани от пътя, колелата се подхлъзнаха по мократа настилка, автомобилът се завъртя, преди да спре, докато в същото време кракът й бясно натискаше спирачките.

— Господи! — надвика тя самозабравилите се бляскави трели на Марая Кери. — Кретен такъв! Можехме да се претрепем и двамата!

Но бялата кола бе изчезнала отдавна. Джес си викаше на вятъра.

Втори път за днес за малко не бе пометена от бели коли, първата бял крайслер, тази… не беше съвсем сигурна. Може да беше и крайслер, предположи и се опита да си припомни в общи линии формата на колата. Но тя направо бе профучала, освен това валеше, пък и беше тъмно. И една от чистачките й не работеше. А и каква щеше да е разликата, дори ако работеше? Вероятно бе по нейна вина. Тя не се бе съсредоточила върху това, което правеше, не знаеше дори къде отива. Бе прекалено заета с други неща. Бе прекалено заета с това да не бъде прекалено заета. С мислите за сестра си. За баща си. За пристъпите й на паника.

Може би трябваше да се обади на приятелката на Морийн Стефани Банак. Джес потърси в джоба на спортните си панталони листчето, на което сестра й бе написала адреса и телефона на психотерапевтката.

Джес помнеше Стефани Банак като прилежна, неособено женствена жена с леко прегърбени напред рамене и с нос, който винаги бе изглеждал прекалено голям в сравнение с останалата част от тясното й лице. Сестра й и Стефани бяха неразделни още от гимназията и все още поддържаха връзка. Джес, която не я беше виждала от години и бе забравила, че е станала психотерапевт, реши, че не е необходимо да ходи при нея. Нямаше нужда от психотерапевт; имаше нужда просто хубаво да се наспи.

Сентръл Стрийт се вля в Шератон Роуд и после в Лейк Шор Драйв. Джес започна да се отпуска, чувствайки се по-добре, когато наближи парка „Линкълн“ и почти нормално, когато зави надясно към Норт авеню. Вече си беше у дома, нищо че бе обърнало на сняг.

Домът й се намираше на последния етаж на триетажната кооперация на Орчард Стрийт, близо до Ермитаж авеню. Старият, все по-замогващ се квартал бе застроен с красиви стари къщи, повечето къщи-близнаци — почти всички бяха претърпели доста подобрения през последното десетилетие. Къщите представляваха истинска еклектична смесица: някои бяха огромни, други съвсем малки, някои бяха тухлени, други обшити с боядисани дъски. Истински миш-маш от стилове и форми: кооперации за даване под наем, еднофамилни къщи, някои от които имаха преден двор, други пристроени гаражи. Повечето коли обаче, които представляваха същата еклектична смесица от цветове и модели, бяха паркирани по улиците. Разрешителните им за паркиране бяха изложени на видно място отгоре върху таблата.

Тухленочервената фасада на къщата, в която живееше Джес, бе изстъргана с пясък през лятото и дървените капаци на прозорците бяха получили прясно покритие от лъскава черна боя. На Джес й ставаше хубаво всеки път, когато видеше старата къща. Знаеше, че бе имала истински късмет, дето успя да наеме най-горния етаж. Само да имаше и асансьор, прииска й се изведнъж, въпреки че обикновено нямаше нищо против трите етажа. Днес обаче краката й бяха уморени, сякаш бе прекарала последните няколко часа в тичане.

Не бе тичала, откакто се бе развела. Двамата с Дон редовно пробягваха разстоянието между Норт авеню и крайбрежната Оук Стрийт, докато живееха на Лейк Шор Драйв. Тичането бе по инициатива на Дон и Джес се бе отказала от него, веднага щом се изнесе, заедно с трите редовни хранения на ден и осемте часа сън през нощта. Изглежда се бе отказала от всичко, което всъщност бе добро за нея. Включително и от Дон, помисли си тя и реши, че тази вечер е просто една от онази вечери, в които би било хубаво да не се прибираш в празен апартамент.

Джес паркира стария си червен мустанг зад новия сив металик лексус на жената, която живееше на отсрещната страна на улицата и претича през ситните пръски — Това наистина ли беше сняг? — към външната врата. Тя отключи вратата и прекрачи в малкото фоайе, запали лампата и заключи отново зад себе си. Отдясно се намираше заключената врата на партерния апартамент. Право напред бяха покритите с тъмночервен килим стълби. Като проследяваше с ръка някаква невидима линия отстрани по бялата стена, Джес започна да се изкачва нагоре. Чу музиката, която звучеше от апартамента на втория етаж, когато мина покрай него.

Рядко виждаше другите наематели. Двама от тях бяха млади общински служители, като самата нея: единият, на два пъти развеждан архитект, който работеше в комитета по градско планиране, другият, аналитик, занимаващ се с гей системите. Независимо какво точно означаваше това. С какво точно се занимаваха системните аналитици, бе едно от нещата, които никога нямаше да може да разбере, независимо от това колко често и колко подробно й се обясняваше.

Системният аналитик беше запален по джаза и жаловития вой на саксофона я придружи чак до вратата й. Стълбищното осветление, което бе на автоматичен брояч, загасна точно когато пъхна ключа в ключалката си. Веднъж озовала се у дома, тъжните звуци на саксофона отстъпиха място на по-щастливата песен на нейното канарче.

— Здравей, Фред — провикна се Джес, докато затваряше вратата. После се запъти право към кафеза и допря устни до тънките решетки. Сякаш беше на свиждане на приятел в затвора, помисли си тя. Зад нея, по радиото, което оставяше включено през целия ден, заедно с по-голяма част и от лампите, звучеше една стара песен на Том Джоунс.

— Защо, защо, защо, Дилайла…? — припя заедно с него Джес, докато се отправяше към кухнята.

— Съжалявам, че закъснях толкова много, Фреди. Но повярвай ми, ти си много щастлив, че си стоиш у дома. — Отвори фризера и извади една кутия с ванилена торта. Отряза си голямо парче и докато върне кутията обратно във фризера, и успее да затвори вратата, парчето вече беше наполовина изядено.

— Зет ми беше в страхотна форма и аз отново му се вързах — каза Джес, връщайки се обратно във всекидневната. — Баща ми е влюбен, а явно това не ме радва. Изглежда наистина започва да вали сняг и аз сякаш го приемам като лична обида. Мисля, че преживявам нервен срив. — Тя преглътна останалото от тортата. — Ти какво ще кажеш, Фред? Смяташ ли, че господарката ти се побърква?

Канарчето прехвръкваше напред-назад между стойките си, без да й обръща никакво внимание.

— Съвсем правилно — кимна Джес, приближи се до големия прозорец откъм предната страна на къщата и се загледа през старинните дантелени пердета надолу към Орчард Стрийт.

Един бял крайслер бе паркиран на улицата, точно срещу къщата й. Джес рязко се сепна, мигновено се отдръпна от прозореца и се облегна на стената. Още един бял крайслер. Беше ли там, когато пристигна?

— Престани да се правиш на глупачка — опита се да заглуши шумните удари на сърцето си тя. Канарчето се впусна в нова песен. — В този град сигурно има хиляди бели крайслери. — Не беше задължително, само защото в един и същи ден един за малко не я бе премазал, друг едва не се бе блъснал в колата й и трети сега бе паркиран пред апартамента й, всичко това да надхвърля случайното стечение на обстоятелствата. Естествено, никога преди и не бе валяло на празника на Вси светии, помисли си тя и си напомни, че всъщност дори не беше сигурна дали колата, която едва не се сблъска с нейната в „Евънстън“, беше крайслер.

Джес се наклони към прозореца и надзърна през дантелените пердета. Белият крайслер все още си беше там. Зад волана неподвижно стоеше някакъв мъж, сенките на уличните лампи закриваха лицето му. Той се бе втренчил право напред, без да поглежда към нея. Мракът, времето и разстоянието се допълваха взаимно, за да хвърлят плътна завеса върху чертите му.

— Рик Фергюсън? — попита тя на глас.

Самото прозвучаване на името му от устните й я накара да напусне тичешком всекидневната и лутайки се през коридора да се озове в спалнята си. Отвори със замах вратата на гардероба. Застана на колене и започна да рови из сякаш безкрайния запас от обувки, много от които все още си стояха в оригиналните кутии.

— Къде, по дяволите, съм го сложила? — измърмори, стана от пода и се протегна към най-горната полица, където държеше още обувки — стари любими обувки, излезли вече от мода, но прекалено ценни, за да бъдат изхвърлени. — Къде съм скрила проклетия пистолет?

С един замах Джес разчисти кутиите от най-горния рафт, като закри с ръце главата си, за да я предпази от изсипващия се порой обувки.

— Ето къде е! — извика, зървайки нещо лъскаво и черно под смачканите бели опаковъчни хартии.

Чифт чисто нови черни обувки с висок ток, откри тя и се почуди какво изобщо я бе накарало да купи обувки с десетсантиметрови токове. Беше ги обула един-единствен път.

Най-накрая Джес намери малкия притъпен отпред пистолет, скрит зад огромните платнени цветя, които разкрасяваха чифт отворени лачени обувки. Патроните бяха старателно натъпкани отпред в обувките. С треперещи ръце Джес зареди шест патрона в барабана на 38-калибровия „Смит и Уесън“, който Дон бе настоял да вземе със себе си, когато се изнесе да живее сама.

— Нека това бъде подаръкът ми за развода — беше й казал, прекратявайки всякакви по-нататъшни обсъждания на въпроса.

Четири години си бе седял в кутията за обувки. Дали все още беше в изправност? — почуди се Джес, запита се дали и върху пистолетите, както например върху млечните произведения или пък върху други краткотрайни продукти има предупреждение от сорта на: „Да се консумира преди…“. Тя остави пистолета да я заведе обратно във всекидневната, допря късата му цев до ключа на лампата и стаята потъна в мрак. Канарчето рязко спря да пее.

Джес се приближи до прозореца. Държеше пистолета отстрани.

— Само не се прострелвай в крака — предупреди се сама. Чувстваше се колкото глупаво, толкова и уплашена. Раздели дантелените пердета с треперещи ръце.

Навън нямаше нищо. Никакъв бял крайслер. Нямаше каквато и да е било бяла кола. Нищо бяло, освен снега, който постепенно наръсваше тревата и уличната настилка. Нищо, освен спокойната улица с жилищни сгради. Имало ли бе изобщо бяла кола?

— Господарката ти определено се побърква — заяви Джес на канарчето си, без да светва лампата. Покри кафеза с една тъмнозелена кърпа и изключи радиото. После отнесе пистолета обратно в наскоро покритата си с килим от обувки спалня. Защо не беше колекционирала марки? — запита се тя, докато оглеждаше царящия хаос. Марките със сигурност заемат по-малко място, не могат да създадат такава бъркотия, неподвластни са на фриволния диктат на модата. Естествено, никой не би критикувал Имелда Маркос за това, че е успяла да събере три хиляди чифта марки.

Ставаше налудничава, осъзна тя, клекна на пода и започна да разчиства бъркотията. Нямаше начин да успее да заспи, когато подът й изглеждаше така, сякаш можеше да бъде обявен за район на национално бедствие. Ако приемеше, че изобщо би могла да заспи.

— Каква нощ само! — възкликна Джес и се вгледа в пистолета в ръката си. Щеше ли да може наистина да го използва? Присви рамене, беше благодарна, че не й се бе наложило да проверява. Върна го обратно в кутията за обувки зад големите хартиени цветя на отворените й лачени обувки. Guns’n Roses^[1], помисли си тя и незабавно извади пистолета оттам.

Може би щеше да е по-добре да го скрие на някое по-леснодостъпно място. Дори и никога да не й се наложеше да го използва. Просто, за да се почувства по-добре.

Джес отвори горното чекмедже на нощното си шкафче и натика пистолета най-отзад, зад един стар албум със снимки.

— Само за тази вечер — обеща си тя на глас, докато си представяше как се опитва да се измъкне от глутница кръвожадни бултериери.

Само за тази вечер.