Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (21)

Двайсет и първа глава

До края на седмицата доклада на медицинската експертиза относно смъртта на Кони Девуоно вече бе влязъл в съда, а съдебните заседатели по делото за убийство срещу Тери Уелс пък го бяха напуснали.

Кони Девуоно беше изнасилена, после пребита и удушена с парче тънка магнитна жица, която бе прерязала гърлото й и почти бе отделила главата от тялото й. Съдебните експерти бяха доказали, че жицата, причинила смъртта на Кони Девуоно, е идентична с жиците, намерени във фабриката, в която работеше Рик Фергюсън. Току-що бе издадена и заповед за арестуването на Рик Фергюсън.

— Колко време мислиш, че ще се бавят съдебните заседатели? — питаше Барбара Коен, когато телефонът на бюрото на Джес иззвъня.

— Възможно е часове. Може и дни. — Джес повдигна рамене, беше също толкова нетърпелива, колкото и нейната стажантка, но не искаше да го показва. Вдигна слушалката до ухото си.

— Джес Костър.

— Изчезнал е — каза Дон, вместо „здравей“.

Джес усети как стомахът й се свива. Нямаше нужда да пита за кого става дума.

— Кога?

— Вероятно някъде към полунощ. Моят човек току-що ми се обади. Наблюдавал къщата през цялата нощ и когато не видял Рик Фергюсън да излиза за работа по обичайното време, станал подозрителен, почакал малко, най-накрая се поослушал наоколо. Видял майката на Рик Фергюсън или заспала, или припаднала върху леглото, но Фергюсън не се виждал никакъв. Моят човек се обадил в склада и естествено Рик Фергюсън не се бил мяркал и там. Явно е видял, че някой го следи, решил е, че полицията се кани да го арестува и докато още е било тъмно, се е спуснал през някой от задните прозорци.

— Иронията се състои в това, че полицията наистина се канеше да го арестува — призна Джес. — Издадохме заповед тази сутрин.

Интонацията в гласа на Дон веднага стана делова, вече не беше загриженият бивш съпруг, а безусловният професионалист, настроен в защита на правата на своя клиент.

— С какво разполагаш? — попита той.

— Жицата, използвана при убийството на Кони Девуоно, е била от същия вид, като откритата в склада, където работи Рик Фергюсън.

— Друго?

— Какво още ми трябва?

— Нещо повече.

— Това е достатъчно, за да го приберат.

— Някакви отпечатъци?

— Не — призна Джес.

— Само едно хилаво парче жица?

— Достатъчно здраво, за да убие Кони Девуоно — отвърна му Джес. — Достатъчно здраво и за да бъде признат за виновен клиентът ти.

Настъпи кратко мълчание.

— Добре, Джес. Не ми се иска да се забърквам във всичко това сега. Мога да говоря за делото срещу клиента ми, веднага щом полицията го залови. Междувременно, ще накарам моя човек да те следи.

— Какво? Дон, казах ти, че не искам бавачка.

— Аз искам — настоя Дон. — Направи го заради мен, Джес. Само за ден-два. Няма да те убие.

— Но Рик Фергюсън би могъл, нали?

Въздишката му отекна в ухото й.

— Дори няма да разбереш, че те следят.

— Но Рик Фергюсън е разбрал.

— Направи го заради мен, моля те.

— Имаш ли представа къде е отишъл клиента ти?

— Не.

— По-добре да приключваме вече — разбърза се Джес. Предварително си подготвяше онова, което щеше да каже на полицията.

— Доколкото разбирам, съдебните заседатели по делото с арбалета още не са влезли, нали?

— Повече от двайсет и четири часа.

— По улиците се носи мълва, че обвинителната ти реч се е превърнала в класика.

— Съдебните заседатели са пословично неотзивчиви към класиката — каза Джес, вече нямаше търпение да затвори телефона.

— Ще ти се обадя по-късно.

Джес затвори, без да каже „довиждане“.

— Детектив Мансфийлд се обади току-що — съобщи й Нейл. — Явно Рик Фергюсън е офейкал. Ще разпространят до всички полицейски участъци заповедта за арестуването му.

Телефонът върху бюрото на Джес иззвъня.

— Днес изглежда ще бъде един от онези дни — въздъхна Барбара. — Искаш ли аз да се обадя?

Джес поклати глава и вдигна телефона.

— Джес Костър.

— Джес, Морийн се обажда. Неподходящ момент ли улучих?

Джес усети как раменете й се отпуснаха.

— Е, не е най-подходящия — почти можеше да види разочарованието върху лицето на сестра си. То се разнесе из въздуха около нея, подобно на невидим отровен газ. — Мога да ти отделя няколко минути.

— Бари едва тази сутрин ми каза, че си се обаждала в понеделник — извини се Морийн. — Съжалявам.

— Защо трябва да се извиняваш за грешките на Бари?

Настъпи мълчание.

— Извинявай — отвърна бързо Джес. Не можеше ли поне веднъж да остави Бари на мира?

— Беше болен цяла седмица. Изобщо не можеше да мисли както трябва, носът, гърлото, всичко му беше толкова запушено. Лекарят се страхуваше да не се окаже пневмония, но каквото и да беше, антибиотиците го пресякоха. Върна се на работа тази сутрин.

— Радвам се да чуя, че се чувства по-добре. — Джес веднага си представи накиснатото в урина и пълно с космалаци писмо, което бе получила по пощата, отново се запита възможно ли беше Бари да го е изпратил.

— Както и да е, той току-що, на излизане от вратата тази сутрин, си спомни, че си се обаждала. За малко не го убих.

— Доста убийства стават тези дни в твоята къща — разсеяно каза Джес.

— Какво?

— Е, как си?

— Аз? Нямам време да се разболявам — заяви Морийн. Звучеше съвсем като по-малката си сестра. — Както и да е, знам колко си заета, но просто не исках да си мислиш, че съм пренебрегнала телефонното ти обаждане. Наистина, много се радвам, че си се обадила… — Гласът й заглъхна от сълзите, които напираха в него.

— Как е татко? — попита Джес, изведнъж осъзна, че не беше говорила с баща си от седмици. Усети познатата смесица от гняв и вина. Вина, че не беше му се обаждала, гняв, заради вината.

— Той наистина е щастлив, Джес.

— Радвам се.

— Шери му се отразява много добре. Кара го да се смее, поддържа го във форма. Ще дойдат на вечеря следващия петък. Ще украсим елхата и къщата, и всичко останало. — Тя замълча за миг. — Искаш ли и ти да се присъединиш към нас?

Джес затвори очи. Колко дълго би могла да продължава да наранява хората, които значеха най-много за нея?

— Разбира се — отвърна тя.

— Разбира се?

— Звучи страхотно.

— Страхотно? — повтори Морийн, сякаш се нуждаеше от потвърждението на собствения си глас, за да приеме онова, което чуваше. — Да — съгласи се тя, — ще бъде страхотно. Липсваше ни, Джес. Тейлър не престава да си играе с този самолет, който му беше купила. Няма да повярваш колко много са пораснали близначките.

Джес се разсмя.

— Всъщност, Морийн, не е минало чак толкова много време.

— Почти два месеца — напомни й Морийн.

Джес се сепна. Наистина ли бяха изминали два месеца, откакто не бе виждала семейството си?

— По-добре да свършваме вече — каза Джес.

— О, разбира се. Сигурно си затрупана с работа. Чух по новините, че съдебните заседатели по това убийство с арбалет са се оттеглили вчера. Нещо ново?

— Още нищо.

— Успех.

— Благодаря.

— Ще се видим другата седмица — добави Морийн.

— Ще се видим другата седмица — съгласи се Джес.

— Случило ли се е нещо? — попита Барбара, когато Джес затвори телефона.

Джес поклати глава. Престори се, че се е съсредоточила върху папката на бюрото си. Почти два месеца! — помисли си тя. Два месеца, откакто за последен път бе ходила на гости у сестра си. Два месеца, откакто за последен път бе прегръщала племенника си и люляла на ръце невръстните си племеннички. Два месеца, откакто не бе виждала баща си.

Как бе могла да позволи това да се случи? Не бяха ли те всичко, което имаше? Какво й ставаше? Беше ли толкова егоцентрична, толкова погълната от самата себе си, че не можеше да вижда отвъд нейния собствен ограничен свят? Толкова ли бе свикнала да се разправя само с престъпници, че не знаеше как да се държи сред нормалните хора, които я обичаха, чието единствено престъпление се състоеше в това, че искаха да живеят както те намират за добре? Нима и тя самата не бе искала винаги именно това — не, нуждала се бе именно от това — за себе си?

Не се ли бяха сдърпали точно за това с майка й в деня, когато тя беше изчезнала?

Джес отметна глава назад, усети как мускулите на раменете й се схващат. Защо не можеше да престане да мисли за майка си? Защо още беше обсебена от нещо, което се бе случило преди осем години? Защо всичко непременно трябваше да се свежда до деня, в който бе изчезнала майка й?

Дяволите да го вземат проклетия Адам Стоун. Схващането в раменете й се разпростря и по мускулите върху гърба й. Той беше виновен за сегашното й състояние. Бе я накарал да разтвори душата си, да говори за майка си. Бе освободил всички терзания, цялата тъга и вина, която от толкова отдавна бе потискала вътре в себе си.

Не беше виновен Адам. Той не можеше да знае за минираното емоционално поле, в което навлизаше, докато задаваше простичките си въпроси, за оголените нерви, които оставяше след себе си. Не можеш да залепиш парче лепенка върху рака, помисли си тя и да очакваш, че това ще го излекува. Дръпни лепенката след години на доброкачествено пренебрегване и ще получиш една напълно неконтролируема злокачественост в естествената й големина.

Нищо чудно, че не бе пожелал да остане, че толкова бе бързал да си тръгне. „Искаш ли да си тръгна?“, беше попитал той и тя бе отвърнала: „Мисля, че ще е по-добре да не идваш повече тук“. Това беше всичко, помисли си Джес. Спомни си как веднъж му бе казала, че всичко, с което разполага, е честната дума на един адвокат.

Той струваше просто толкова, колкото и нейната дума.

— Върви на майната си, Адам Стоун — прошепна тя.

— Каза ли нещо? — попита Барбара, като вдигна поглед от бюрото си.

Джес поклати глава. В гърдите й острото усещане за тревожно изтръпване си играеше с дъха й, разстройваше душевното й равновесие. Почувства как главата й се замайва, олеква, сякаш всеки момент можеше да се строполи от стола си. О, не, помисли си тя и автоматично се стегна. Светът около нея изчезваше, забулен от облака на мъчителното безпокойство. Не се съпротивлявай, каза си тя бързо. Отпусни се. Отпусни се. Кое е най-лошото, което може да ти се случи? Е, добре ще паднеш от стола. Е, ще се приземиш на задника си. Е, добре, ще повърнеш. Е, и какво от това?

Бавно, Джес освободи въздуха от дробовете си и се понесе към центъра на една огромна, зловредна мъгла. Почти незабавно мъглата започна да се изпарява около нея. Виенето на свят престана и дишането й се нормализира. Освобождавайки се от напрежението, мускулите в раменете й се отпуснаха. Познати звуци проникнаха до ушите й — бръмченето на факс машината, чаткането на клавишите на компютъра, звъна на телефона.

Джес видя как Нейл Стрейхорн се приближи и вдигна телефона на бюрото й. Колко ли дълго бе звънял?

— Нейл Стрейхорн — произнесе той отчетливо, очите му бяха приковани в Джес. — Свършили са? Сега?

Джес си пое дълбоко въздух и се изправи бързо на крака. Не беше необходимо да пита. Съдебните заседатели се бяха върнали в залата.

 

 

— Дами и господа съдебни заседатели, готови ли сте с присъдата?

Въпреки че сдържаше дъха си, Джес усети познатото бързо покачване на адреналина в кръвта й. Едновременно обичаше и ненавиждаше този момент. Обичаше го заради драматизма и напрежението, само няколко думи я деляха от научаването на това дали е победила, или загубила. Мразеше го поради същите причини. Мразеше го, защото мразеше да губи. Мразеше го, защото в края на краищата всичко се свеждаше до това дали печелиш, или губиш. Истината на единия адвокат срещу тази на другия, ролята на справедливостта бе сведена до тази на безпомощен наблюдател. Не съществуваше нищо такова като истината и само истината.

Председателят си прочисти гърлото и преди да заговори, погледна към листа в ръката си, сякаш можеше да е забравил решението, до което бяха достигнали съдебните заседатели, сякаш искаше да е напълно сигурен в написаното.

— Ние, съдебните заседатели — започна той, прочисти отново гърлото си, — признаваме обвиняемия Тери Уелс за виновен в извършването на предумишлено убийство.

Залата незабавно се взриви. Репортерите се втурнаха навън, куфарчета се затваряха, приятелите и близките на покойната се прегръщаха, разплакани от вълнение. Съдията Харис благодари на съдебните заседатели и ги разпусна. Джес прегърна помощниците си. Прие поздравленията им. Улови примирението в очите на Хал Бристъл, както и презрителната усмивка върху устните на обвиняемия, докато го отвеждаха.

Навън от съдебната зала репортерите се скупчиха около нея, навираха микрофоните си в устата й, развяваха бележниците си пред лицето й.

— Изненадана ли сте от присъдата? Очаквахте ли, че ще спечелите? Как се чувствате? — питаха те, докато фотоапаратите щракаха и светкавиците проблясваха.

— Ние храним огромно доверие към съдебната система на тази страна — отвърна Джес на репортерите, докато се отправяше към асансьорите. — Дори и за миг не сме се съмнявали в изхода на делото.

— Ще искате ли смъртна присъда? — провикна се някой.

— Разбира се — отвърна Джес и натисна копчето на асансьора. Чу как Хал Бристъл казва на друг репортер, че има намерение да обжалва.

— Как се чувствате, след като спечелихте? — провикна се една жена в края на скупчилата се тълпа.

Джес знаеше, че би трябвало да напомни на репортерите, че тук важното не беше победата, а истината, че един виновен човек бе признат за виновен в извършването на ужасно престъпление, че бе раздадено правосъдие. Но тя се усмихна широко и каза:

— Страхотно.

 

 

— Хей, твоята снимка ли видях по вестниците тази сутрин? — Василики наблюдаваше как Джес хваща косата си на конска опашка пред дългото огледало в залата за тренировки по Уен-До.

— Да, моята — призна срамежливо Джес. Главата й все още пулсираше от прекалено многото бири в ресторанта на Джийни предишната вечер. Обикновено не ходеше там след работа, за разлика от повечето обществени обвинители, за които „При Джийни“ беше нещо като втори дом. Но всеки непрекъснато й повтаряше, че това трябва да се отпразнува и, в интерес на истината, на нея й се искаше да я потупат по рамото.

Още щом се върна в кантората, беше позвънила на баща си, но не можа да го намери. Обади се на сестра си, но тя беше заета с бебетата и имаше време колкото само набързо да я поздрави.

Беше се обадила на Дон, разказала му бе за победата си, чу как той измърмори някакво извинение, че няма да може да я заведе да го отпразнуват някъде, нещо за по-важен ангажимент. По-важен ангажимент на име Триш, беше си помислила Джес, но не бе казала нищо. Почуди се всъщност какво очакваше от този човек.

После направи нещо, което никога дотогава не беше правила, никога не си беше позволявала лукса да го направи: бе отишла в тоалетната, заключила се бе в една от кабинките, бе затворила очи и просто си бе стояла там.

— Спечелих — бе прошепнала тихо и бе позволила на призрака на своята майка да я притисне гордо към себе си.

Празненството при Джийни беше продължило до рано тази сутрин. Нейният шеф Том Олински я бе откарал вкъщи, бе я изпратил до вратата, за да е сигурен, че се е прибрала невредима. Джес така и не можа да види мъжа, който Дон бе наел да я следи, но знаеше, че той беше там и беше благодарна за това, въпреки че не й се искаше да си го признае.

Потъна в дълбок сън, не беше чула дори будилника си и за малко щеше да закъснее за тренировката си по самоотбрана. Пристигна секунди преди останалите, косата й още не беше дори сресана.

И сега стоеше тук, стомахът й бе празен, главата й пулсираше и трябваше да крещи, да упражнява орлови нокти, светкавични удари и крошета по носа. „Използвайте кокалчетата си!“, можеше да чуе тя как крещи Доминик, дори и преди още той самият да бе влязъл в залата.

— Не си ни казала, че си преуспяващ областен адвокат — скара й се Василики, когато и другите жени се наредиха около нея.

— Щатски адвокат — автоматично я поправи Джес.

— Няма значение — ти си знаменитост!

Джес се усмихна, чувстваше се неловко в новото си положение. Останалите жени я зяпаха с неприкрито любопитство.

— Четох, че ще искаш смъртна присъда — каза Мериелън. — Мислиш ли, че ще я получиш?

— Стискам палци.

— Аз не съм за смъртното наказание — заяви Айша.

— Още е малка — прошепна майка й.

Пердетата се разделиха и Доминик влезе в залата.

— Добър ден на всички. Готови ли сте да раздавате ритници?

Жените отвърнаха със сумтене и вдигнати юмруци.

— Добре. Дайте да се разпръснем. Трябва да имате място около себе си. Точно така. А сега, кое е първото нещо в самоотбраната?

— Киуи — извика Василики.

— Киуи — точно така. И какво представлява киуи? — Доминик се втренчи право в Джес.

— Това е един вик — започна тя.

— Не е вик. Това е един страховит крясък — поправи я той. — Един рев.

— Един рев — повтори Джес.

— Жените крещят без проблеми. Но не реват както трябва — каза им той. — Е, сега, какво е киуи?

— Един рев — отвърна Джес, думата продължи да вибрира в главата й.

— И така, Джес, нека да те чуя как ревеш! — заповяда Доминик.

— Само аз ли? — попита Джес.

— Тези жени по всяка вероятност няма да са с теб, когато някой се опита да те сгащи на улицата — подхвърли той.

— Явно не ти е никак трудно да ревеш в съда — напомни й дяволито Василики.

— Хайде — заповяда Доминик. — Нападам те. Аз съм огромен и опасен и искам задника ти.

— Хо! — извика Джес.

— По-силно.

— Хо!

— Можеш и по-добре.

— Хо! — изрева Джес.

— Така е далеч по-добре. Сега ще си помисля, преди да се захвана с теб. Ами ти? — Доминик насочи вниманието си към Катарина.

Джес се усмихна и докато слушаше звука от женски рев, гордо изпъчи напред рамене.

— Добре. А сега да видим орловите нокти, насочващи се към очите на нападателя. — Доминик отново се втренчи в Джес. — Точно така. Малко по-определено — каза й той, докато наместваше пръстите си върху нейните, оформяйки ги като орлов нокът. — А сега замахни към очите ми.

— Не мога.

— Ако не го направиш, ще те накълцам на парченца — предупреди я той. — Хайде. Извади ми очите.

Джес се хвърли към очите му и с облекчение видя как той се дръпна встрани.

— Не беше лошо. Но не се тревожи за мен. Аз мога да се погрижа за себе си. Опитай отново.

Така и направи.

— По-добре. Следващата — продължи той и се насочи нататък по редицата.

Упражняваха орловите нокти, бръснещия удар и крошета изотдолу, докато движенията им не станаха съвсем гладки.

— Не се страхувайте да вкарате хрущяла на носа на вашия нападател в мозъка му.

— В такъв случай — намеси се Василики, — не трябва ли да се целим под кръста?

Жените се разсмяха.

— Хей, знаете ли защо жените изобщо нямали мозък? — попита закачливо Василики, с ръце, опрени на хълбоците.

— Защо? — попита Джес, която вече се кикотеше.

— Защото нямаме пениси, в които да го държим!

Жените избухнаха в смях.

— Знам и още един — продължи набързо Василики. — Защо мъжете никога не могат да кажат кога жените получават оргазъм?

— Защо? — попитаха всички.

— Защото никога не са там!

Жените отново се разкикотиха.

— Ей! — извика инструкторът ми. — Стига толкова. Предавам се. Сразихте ме, дами. Мъртъв съм. Можете да отдръпнете юмруците си. Нямате нужда от тях.

— Какво е онова малко парченце плът в края на пениса? — прошепна Василики на Джес, докато останалите се подреждаха в редица.

Джес повдигна рамене.

— Мъж, разбира се!

— Добре, добре — каза Доминик. — Да вкараме в употреба част от тази враждебност и агресивност, какво ще кажете, а? — Той замълча за миг, за да се увери, че разполага с цялото им внимание. — Сега ще ви науча на някои други хватки, които са създадени, за да ви помогнат да се отбранявате от евентуален нападател. Да кажем, че се прибирате сами към къщи и някакъв мъж ви сгащи изотзад. Или пък изскочи от храстите и ви сграбчи. Какво е първото нещо, което ще направите?

— Киуи! — отговори Мериелън.

— Хо! — каза дъщеря й едновременно с нея.

— Добре — отвърна Доминик. — Започвате да крещите! Каквото и да е, само за да привлечете внимание. Не е задължително да е „Хо!“, но трябва да е силно. А сега, какво ще стане, ако той ви запуши устата с ръце и опре нож в гърлото ви? Няма как да крещите. Какво ще направите.

— Ще припаднем — отвърна Катарина.

— Не, няма да припадате — увери я Доминик. — Ще направите какво?

— Ще се отпуснем — заяви Джес. — Няма да се съпротивляваме. Ще използваме силата на нападателя срещу него.

— Точно така. Добре, да опитаме няколко хватки. — Той се приближи към Джес. — Ще те сграбча и искам да се престориш, че ми се оставяш. — Той се протегна и сграбчи ръката й, притегляйки я със забавено движение към себе си. — Ела към мен, точно така. Добре, сега си тук. Отблъсни ме силно. Точно така. Използвай собствената ми тежест срещу мен. Използвай силата на дърпането ми, за да ме отблъснеш. Бутай. Добре. — Той пусна ръката на Джес. — Когато веднъж накарате копелето да загуби равновесие, запомнете, че трябва да използвате каквото там оръжие ви попадне под ръка, включително и краката си. Ритайте, хапете, драскайте, препъвайте. Отработихме някои от нещата, които можете да правите с ръцете си. А сега, ето някои хватки, които можете да правите с краката си.

Джес внимателно наблюдаваше, докато Доминик показваше няколко подбрани движения.

— Ами ритници? Можем ли да ритаме?

Научиха и ритници, заедно с това и как да използват раменете си, за да атакуват, как да понасят тежестта. В края на почти двата часа жените вече дишаха тежко и все по-трудно се биеха.

— Добре, нека да видя как ще сглобите всичко — каза им Доминик. — Разделете се по двойки. Вас, ти с Мериелън; Айша, ти с Катарина. Ти — каза той, като посочи Джес — ела с мен.

Джес пристъпи неуверено към Доминик. Внезапно той се протегна и я сграбчи, дръпна я към себе си.

— Хо! — изкрещя тя, чу как крясъкът й изпълни залата, докато инстинктивно се дърпаше назад. По дяволите, помисли си Джес, колко пъти трябваше да й се повтаря? Остави му се. Не се съпротивлявай. Отпусни се. Тя се остави да бъде привлечена напред, облегна се на него, после го отблъсна с цялата си тежест и преди да падне с него на земята, бързо използва краката си, за да го спъне, и раменете си, за да го зашемети.

Успя, помисли си тя тържествуващо. Беше се оставила на нападателя си, бе използвала превъзхождащата му сила срещу него самия, беше го ритнала право по задника, беше доказала, че в края на краищата не е толкова уязвима. Отметна глава назад и се разсмя.

Изведнъж почувства как нещо опря в слепоочието й. Обърна се и видя, че Доминик й се усмихва, показалецът и средния му пръст бяха опрени до слепоочието й, подобно дулото на пистолет. Палецът му се спусна надолу, после нагоре, сякаш дърпаше въображаемия спусък.

— Бум — спокойно каза той. — Мъртва си.