Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (2)

Втора глава

— Всеки ден в Съединените щати стават 1 871 изнасилвания — започна Джес, очите й проследиха седемте жени и седмината мъже, които съставляваха двете редици на дванайсетте съдебни заседатели и техните двама заместници, намиращи се в зала 706 на щатската съдебна палата, на Калифорния авеню, 2600. — Това означава, че всяка минута биват изнасилвани 1,3 пълнолетни жени, което прави ужасяващата цифра от 683 000 изнасилвания годишно. — Тя замълча за миг, за да могат статистическите й данни да бъдат изцяло осмислени. — Някои ги нападат по улиците, други — в собствените им домове. Някои биват изнасилвани от вечния непознат в тъмна пресечка, но много повече — от хора, които познават: вбесен бивш любовник, някога близък приятел, случаен познат. Или, както в случая с Ерика Барновски — кимна тя с глава към потърпевшата — от човек, с който са се срещнали в някой бар. Жените, подобно на мъжете, които ги нападат, са различни по външност и вид, по вероизповедание и произход, по възрасти и раса. Единственото общо помежду им е полът, в което само по себе си има някаква ирония, защото изнасилването няма нищо общо с нормалното полово сношение, със секса. Изнасилването е престъпно насилие. То няма нищо общо със страстта, нито дори с похотта. То е свързано с проявата на сила. То е свързано с надмощието и унижението. То е свързано с упражняването на власт. То е свързано с причиняването на болка. То е един акт на ярост, един акт на омраза. Няма нищо общо със секса. То само използва секса като подходящо оръжие.

Джес огледа великолепната стара съдебна зала, широките тавани и големите прозорци отстрани, огромните дървени врати, оградени в рамки от черен мрамор. Впери поглед в табелата над задната врата, отдясно на съдията, която се набиваше на очи: ВЛИЗАНЕТО В СЪДЕБНАТА ЗАЛА СТРОГО ЗАБРАНЕНО. Отляво друг надпис гласеше: ТИШИНА. ЗАБРАНЕНО ПУШЕНЕТО. ХРАНЕНЕТО. ГОВОРЕНЕТО. ДОСТЪПЪТ НА ДЕЦА ЗАБРАНЕН.

Местата за публика се състояха от осем реда изподраскани пейки и се отличаваха от останалите по стария, покрит с черно-бели плочки под. Точно както по филмите, помисли си Джес, благодарна на това, че през последните осемнайсет месеца бе разпределена в съдебната зала на съдия Харис, вместо в някоя от по-новите и по-малки зали на долните етажи.

— Защитата иска да ви убеди, че е било по-друг начин — продължи Джес, докато целенасочено осъществяваше контакт с очи с всеки един от съдебните заседатели, преди накрая да прехвърли погледа си към подсъдимия.

Подсъдимият, Дъглас Филипс, бял, невзрачен, доста порядъчен на вид в тъмносиния си костюм и семплата вратовръзка на индийски мотиви, нацупи леко устните си, преди да погледне надолу към покрития с кафеникав килим под.

— Защитата иска да ви убеди, че онова, което се е случило между Дъглас Филипс и Ерика Барновски е било сексуален акт по взаимно съгласие. Казано ви бе, че през нощта на 13 май 1992, Дъглас Филипс е срещнал Ерика Барновски в един бар за запознанства, наречен „Червеният петел“ и че я е почерпил с няколко питиета. Бяха призовани свидетели, които потвърдиха, че са видели двамата да пият и да се смеят заедно, и които се заклеха, че Ерика Барновски е напуснала бара с Дъглас Филипс по собствено желание и по собствена воля. Самата Ерика Барновски потвърди нещата дотук, когато даваше свидетелските си показания. Но защитата също иска да ви убеди, че онова, което се е случило, след като са напуснали бара, е било проява на неудържима страст между двама възрастни хора по тяхно взаимно съгласие. Дъглас Филипс обясни нараняванията по ръцете и краката на жертвата като злополучен страничен ефект от правенето на любов в малка европейска кола. Той отрече последвалия истеричен пристъп на жертвата — засвидетелстван от няколко души на паркинга, отбелязан по-късно и от д-р Робърт Ивс в болницата „Грант“ — като бълнувания на изпаднала в истерия жена, вбесена от това, че е била забърсана и изхвърлена, както той образно се изрази: „като използвана тоалетна кърпичка“.

Сега Джес изцяло насочи вниманието си към Ерика Барновски, която седеше до Нейл Стрейхорн на обвинителската банка, точно срещу съдебните заседатели. Двайсет и седем годишна, много бледа, много руса, тя стоеше напълно неподвижно на своя кафяв кожен стол с висока облегалка. Единственото, което помръдваше у нея, бе горната й устна, която бе потрепвала по време на целия процес и която от време на време правеше свидетелските й показания почти неразбираеми. Въпреки това много малко неща у нея пробуждаха състрадание. Косата бе прекалено руса, очите прекалено малки, блузата прекалено синя и прекалено евтина. Нямаше почти нищо, което да събуди съчувствие, нищо, Джес го знаеше, което автоматично да задейства състраданието в сърцата на съдебните заседатели.

— Беше му малко по-трудно да обясни раните по врата и гърлото й — продължи Джес. — Твърди, че не искал да я нарани. В края на краищата ножчето било съвсем малко, било дълго само десетина сантиметра. Извадил го, едва когато започнала да буйства. Сторило му се дори, че това я възбужда, така ви каза той. Мислел, че й харесва. Откъде да знаел, че не й харесвало? Откъде изобщо можел да предположи, че тя не желае същото, което и той? Откъде можел да знае какво иска тя? В края на краищата не била ли отишла в „Червеният петел“ да си търси мъж? Нали му е позволила да я почерпи няколко чашки? Нали се е смяла на шегите му и му е позволила да я целува? И не забравяйте, дами и господа, тя е била без бикини!

Джес си пое дълбоко въздух и извърна погледа си към съдебните заседатели, които сега поглъщаха жадно всяка нейна дума.

— Защитата вдигна много шум около факта, че когато Ерика Барновски е отишла в „Червеният петел“ онази нощ, тя не е носела бельо. Една открита покана, убеждават ви те. Подразбиращо се от само себе си съгласие. Всяка жена, която отива без бикини в бар за случайни запознанства, явно си търси онова, което получава! Налице е съгласие още преди престъплението. Ерика Барновски сама си е търсела забавление, казва ви защитата и точно това си е получила. О, може би е получила малко повече, отколкото се е била спазарила, но, хм, трябвало е да си направи сметката предварително. Добре, може би е трябвало да си я направи. Може би да отиде в бар като „Червеният петел“ и да си остави бикините у дома не е най-умното нещо, което Ерика Барновски е можела да направи. Но дори и за миг не си мислете, че липсата на благоразумие от едната страна изключва нуждата от почтеност от другата. Дори и за миг недейте да вярвате, че Дъглас Филипс се е заблудил. Не позволявайте да ви затворят очите, като ви накарат да повярвате, че на този човек, който се занимава с поправката на най-новите модели компютри, който без всякакви трудности дешифрира сложната софтуерна терминология, му е трудно да разбере разликата между простото „да“ и „не“. Коя част от „не“-то е толкова трудноразбираема за едни възрастен мъж? „Не“-то, съвсем просто означава „не“. И Ерика Барновски, дами и господа, е казала „не“ високо и ясно. Тя не само е казала „не“, тя го е и изкрещяла. Викала е толкова силно и толкова много пъти, че Дъглас Филипс е трябвало да опре нож в гърлото й, за да я накара да млъкне.

Джес откри, че отправя думите си към един от съдебните заседатели на втория ред: жена, в края на петдесетте, с кестенява коса и силни, но въпреки това странно изящни черти. Нещо в лицето на тази жена я привличаше. Беше я забелязала още в самото начало на процеса и от време на време се бе улавяла да говори почти изцяло само на нея. Може би това се дължеше на явната интелигентност на благите й сиви очи. Може би на начина, по който накланяше глава, когато се опитваше да приеме някое по-трудно положение. Или пък просто на факта, че бе по-добре облечена от останалите съдебни заседатели, някои от които носеха джинси и развлечени, едва ли твърде подходящи за случая пуловери. Може би просто Джес усещаше, че достига до нея и че чрез нея може да успее да достигне и до останалите.

— И така, не твърдя, че съм експерт по мъжете — заяви Джес и чу как вътрешният й глас се изсмя, — но ще ми е много трудно да приема, че мъж, държал нож на гърлото на някоя жена, искрено вярва, че тя е била съгласна да осъществи полово сношение. — Джес спря, подбра внимателно следващите си думи. — Искам да ви кажа, че дори и в днешните, както е прието да се смята, просветени времена, тук, в Кук Каунти, двойственото отношение по тези въпроси приема застрашителни размери. Размери достатъчни, за да може защитата да се опитва да ви убеди, че фактът, дето Ерика Барновски не е носила бикини онази нощ, е някак си много по-ужасяващ, отколкото факта, че Дъглас Филипс е опрял в гърлото й нож.

Очите на Джес бавно преминаха по двата реда със съдебни заседатели и двамата заместници. Всички те носеха червена, залепяща се лента, върху която с бели букви бе изписано: „СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.

— Дъглас Филипс твърди, че според него, Ерика Барновски е била съгласна да осъществи сексуален контакт — продължи Джес. — Е, не е ли време да престанем да гледаме на изнасилването от гледната точка на изнасилвача? Не е ли време да престанем да приемаме онова, което мъжете мислят и да започнем да се вслушваме в онова, което жените казват? Съгласието не е едностранчив акт, дами и господа, то касае и двете страни, изисква споразумение и от двете страни. Случилото се между Ерика Барновски и Дъглас Филипс през нощта на 13 май определено не е било сексуален акт по взаимно съгласие. Ерика Барновски може и да е виновна за грешка в преценката — довърши накратко Джес в заключение, — Дъглас Филипс обаче е виновен за изнасилване.

Джес се върна на мястото си и леко потупа изненадващо топлите ръце на Ерика Барновски. Младата жена й благодари с едва забележима усмивка.

— Добре свършена работа — прошепна Нейл Стрейхорн. Признания от този род обаче не се очакваха от банката на защитата, където Дъглас Филипс и неговият адвокат, Розмари Мишо, бяха вперили твърдо поглед напред.

Розмари Мишо бе с пет години по-възрастна от Джес, но изглеждаше поне с двайсет. Тъмнокестенявата й коса бе опъната назад в стегнат кок и ако изобщо носеше някакъв грим, то той бе поставен толкова леко, че не си личеше. Джес винаги бе смятала, че тя напълно олицетворява стандартната представа за леля, останала стара мома, въпреки че тази застаряваща леля се бе омъжвала на три пъти и се говореше, че има връзка с висш служител от полицейския департамент. Но в правото, както и в живота, важното бе не как всъщност стоят нещата, а как се възприемат отвън. Външният вид, както гласяха рекламите, беше всичко. А Розмари Мишо изглеждаше от този тип жени, които никога не биха защитавали някой мъж, ако наистина вярваха, че е виновен в извършването на такъв гнусен акт на изнасилване или на тежко криминално сексуално насилие, както сега се наричаше това в щата. В консервативния си син костюм, без грим, Розмари Мишо изглеждаше така, сякаш самата идея да защитава такъв човек би й нанесла кръвна обида. Дъглас Филипс бе постъпил много умно, наемайки точно нея.

Трудни за разбиране бяха мотивите, накарали Розмари Мишо да поеме защитата на Дъглас Филипс. Но все пак Джес много добре разбираше, че не беше работа на адвоката да решава виновен или невинен. За това бе системата от съдебни заседатели. Колко пъти бе чувала да се обсъжда, а и самата тя бе обсъждала факта, че ако адвокатите поемат ролята на съдии и съдебни заседатели, цялата система на правораздаване би се разпаднала? В края на краищата всеки бе невинен до доказване на противното; всеки имаше правото на възможно най-добрата защита.

Съдията Ърл Харис си прочисти гърлото и оповести, че се готви да даде указания на съдебните заседатели. Съдията Харис бе представителен мъж в края на шейсетте си години. Светлокафявата кожа на лицето му бе обрамчена от късо подстригания ореол на къдравата му прошарена коса. Искреното доброжелателство, изписано върху лицето, както и благостта в очите му, подчертаваха неговата дълбока вяра в справедливостта.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна той, успявайки някак си да направи така, че дори и тези думи да прозвучат ободрително, — искам да ви поблагодаря за вниманието и уважението, които засвидетелствахте в тази съдебна зала през последните няколко дни. Случаи като този никога не са лесни. Те възпламеняват чувствата. Но като съдебни заседатели ваш дълг е да оставите чувствата си извън съдебната зала и да се съсредоточите върху фактите.

Самата Джес се концентрира не толкова над отправените указания, колкото над начина, по който те се възприемаха от съдебните заседатели: всички те, наведени напред в кафявите си въртящи се кожени столове, слушаха съсредоточено.

Представата за истината на коя ли от двете страни бяха склонни да приемат като тяхна собствена? — запита се тя, знаейки, че е пословично трудно да четеш по лицата на съдебните заседатели и почти невъзможно да предскажеш присъдата им. Когато започна работа в щатската адвокатска служба преди четири години, с удивление откри колко много може да греши човек в преценките си и колко често при това.

Съдебната заседателка с интелигентните очи се изкашля в ръката си. Джес знаеше, че обикновено в един процес за изнасилване е много по-трудно да спечелиш жените съдебни заседатели, отколкото мъжете. Явно това бе свързано със защитния механизъм на отрицанието. Ако успееха да се самоубедят, че случилото се по някакъв начин е станало по вина на жертвата, тогава щяха да могат и да се успокояват вътрешно, че тях самите никога няма да ги сполети подобна съдба. В края на краищата, те не биха постъпили толкова неблагоразумно, че да се движат сами по улиците, след като се стъмни, да приемат да се поразходят с колата на някой случаен познат, да си хванат мъж в някой бар, да не носят изобщо бикини. Не, те са достатъчно умни, за да не правят подобни неща. Прекалено добре съзнават опасностите. Те никога няма да бъдат изнасилени. Просто никога не биха се поставили в толкова лесно уязвимо положение.

Жената усети втренчения поглед на Джес и съзнателно се извъртя на стола си. Изправи рамене назад, повдигна се съвсем лекичко от мястото си, преди отново да се настани удобно и очите й да се заковат върху устните на съдията. В профил изглеждаше по-едра, носът й по-изострен, формата на лицето й по-изпъкнала. В нея имаше нещо познато, нещо, което Джес не бе забелязала досега: начина, по който от време на време притискаше с пръсти устните си; начина, по който наклоняваше врата си напред при определени ключови фрази; извивката на челото й; тънките вежди. Джес осъзна, че тя й напомня на някого, пое си дълбоко и шумно въздух и се опита да изтрие зараждащите се в съзнанието й мисли, опита се да пропъди образа, който внезапно изникна. Не, няма да го направи, помисли си Джес, докато оглеждаше залата. Ужасните пропълзяващи нагоре по ръцете и краката й тръпки. С мъка надви внезапното желание да избяга.

Успокой се, бичуваше се мълчаливо сама тя. Усещаше, че не й достига въздух, ръцете й се изпотиха, пот изби и под мишниците й. Защо точно сега? — запита се тя, докато се бореше с нарастващата паника и се опитваше чрез силата на волята да си възвърне самообладанието. Защо това се случваше точно сега?

Насила отново отправи поглед към жената съдебен заседател, която се бе навела напред от стола си. Усетила възобновения интерес на Джес и твърдо решена да не позволи това да я смути, жената се извърна и я погледна право в очите.

Джес улови погледа й, задържа го за миг, обзета от напрегнато очакване, после притвори очи с облекчение. Как изобщо можа да й хрумне подобно нещо? — удиви се тя и почувства, че мускулите по гърба й започват да се отпускат. Какво би могло да задейства подобна асоциация? Жената не приличаше на никого от познатите й, на никого, когото изобщо бе познавала някога. Със сигурност нямаше нищо общо с жената, за която за миг я бе взела, помисли си Джес. Чувстваше се като глупачка, срамуваше се от себе си.

Не, нямаше дори и най-далечна прилика с майка й.

Джес наведе глава, така че брадичката й почти изчезна в розовата яка на памучната й блуза. Бяха изминали осем години, откакто майка й бе изчезнала. Осем години, откакто майка й бе излязла от къщи, за да отиде на предварително записания си час за лекар и повече никой не я бе видял. Осем години, откакто полицията бе прекратила издирването й и я бе обявила за вероятна жертва на насилие.

През първите няколко дни, месеци, дори години, след като майка й бе изчезнала, на Джес често й се струваше, че вижда лицето й някъде в тълпата. Случваше се по всяко време: пазаруваше и й се привиждаше, че майка й бута препълнена количка по съседната пътека между щандовете; беше на бейзболен мач и изведнъж чуваше отчетливо гласа на майка си да вика за „Къбс“ от мястото й от другата страна на стадион „Ригли“. Майка й беше жената зад вестника в дъното на автобуса, жената на предната седалка на таксито, което минаваше в обратната посока, жената, която се опитваше с всички сили да хване кучето си, тичайки по брега.

С течение на годините подобни припознавания се случваха все по-рядко и по-рядко. Въпреки че в продължение на доста време Джес бе продължила да бъде жертва на кошмари и внезапни пристъпи на паника, пристъпи, които я връхлитаха по всяко време, на всяко място, толкова яростни, че изстискваха всяко усещане от крайниците й, всички сили от мускулите й. Те започваха с леко изтръпване в ръцете и краката и прерастваха в истинска парализа, като едновременно с това започваше и да й се гади. Всичко свършваше — понякога след броени минути, друг път след часове — с това, че тя оставаше да седи обезсилена, съкрушена, напълно разстроена, обляна в пот.

Постепенно, мъчително, подобно на човек, който отново се учи да ходи след прекаран удар, Джес бе възстановила душевното си равновесие, увереността в собствените си сили, самоуважението си. Бе престанала да очаква, че майка й ще прекрачи през прага на външната врата, бе престанала да скача при всяко иззвъняване на телефона, с надеждата от другата страна да чуе нейния глас. Кошмарите бяха престанали. Пристъпите на паника бяха престанали. Джес си бе обещала никога повече да не бъде толкова уязвима, толкова безсилна.

А сега познатото чувство на изтръпване отново се бе завърнало в ръцете и краката й.

Защо точно сега? Защо точно днес?

Тя знаеше защо.

Рик Фергюсън.

Джес го видя как нахлува през вратата на спомените й, жестоката му усмивка я улови, подобно примка около врата. „Не е много разумно да се захващаш с лошата ми половина — го чу да казва отново, гласът му бе напрегнат, ръцете — свити отстрани в юмруци — Просто има начин хората, които ми досаждат… да изчезнат.“

Да изчезнат.

Както майка й.

Джес направи опит да се съсредоточи, да насочи цялото си внимание към онова, което казваше съдията Харис. Но Рик Фергюсън остана да си седи точно пред банката на обвинението. Кафявите му очи я приканваха само да го предизвика с нещо.

Какво толкова имаше между нея и мъжете с кафяви очи? — почуди се Джес. Колаж от тъмнооки образи изпълни съзнанието й: Рик Фергюсън, Грег Оливър, баща й, дори и бившият й съпруг.

Образът на бившия й съпруг бързо запрати останалите по ъглите. Типично за Дон, помисли си тя, да бъде толкова властен, толкова силен, дори и когато не е тук. Единайсет години по-голям от нея, Дон беше нейният наставник, нейния любовник, нейния закрилник, нейния приятел. „Той няма да ти остави място да се развиваш — я бе предупредила майка й, когато за пръв път съобщи намерението си да се ожени за безпардонния, подобен на булдозер мъж, неин наставник и ръководител през първата година в университета. — Дай си тази възможност — молеше я тя. — Защо е това бързане?“ Но подобно на всяка бунтарски настроена дъщеря, колкото повече се противопоставяше майка й, толкова по-твърдо решена ставаше самата Джес, докато накрая противопоставянето на майка й се превърна в най-здравото нещо, което свързваше Джес и Дон. Ожениха се скоро, след като тя изчезна.

Дон незабавно пое отговорността за всичко. През четирите им години на съвместен живот Дон беше този, който избираше местата, които посещаваха, подбираше апартаментите, в които живееха, мебелите, които купуваха, определяше с кого да се виждат, какво да правят, дори какво да яде тя и какви дрехи да носи.

Може би грешката си бе нейна. Може би точно това бе искала, от това бе имала нужда, дори си го бе просила през годините, веднага след изчезването на майка й: възможността да не трябва да взема каквито и да е било важни решения, някой да се грижи за нея, да й угажда, да й осигурява развлечения. Възможността да се скрие в някой друг.

В началото Джес изобщо не се бе противопоставила на това Дон да ръководи живота й. Нима не знаеше той кое е най-добре за нея? Нима не й мислеше най-доброто? Нима не беше винаги до нея, за да избърше сълзите й, да се грижи за нея по време на всеки пристъп на паника? Как би могла да оцелее без него?

Но постепенно, може би дори несъзнателно, Джес бе започнала да се бори за самоутвърждаването си. Търсеше поводи за кавги, обличаше се в цветове, които знаеше, че той ненавижда, натъпкваше се с полуфабрикати, точно преди да излязат да вечерят навън в любимия му ресторант, отказваше да се вижда с приятелите му, кандидатства за работа в щатската адвокатска служба, вместо да се присъедини към фирмата на Дон и накрая просто се изнесе от апартамента им.

Сега тя живееше на последния етаж на една триетажна, построена от червеникавокафяв пясъчник къща в старата част на града, вместо в стъкления мезонет в луксозната висока жилищна сграда в центъра и си поръчваше пица, вместо да позвъни на обслужването по стаите, а най-близкият й приятел, като изключим сестра й, бе яркото жълто канарче на име Фред. И дори и да не беше онзи волен дух, както някога по времето преди да изчезне майка й, поне вече не беше и инвалида, в който сама си бе позволила да се превърне през по-голямата част от брака й с Дон.

— Вие сте тук, за да се погрижите за това справедливостта да възтържествува — привършваше съдията Харис. — Само ако бъдете честни и безпристрастни, ако откажете да се поддадете на симпатиите си, било то към жертвата или към обвиняемия и се произнесете по делото, единствено въз основа на фактите, само тогава ще превърнете тази мрачна, усойна, потискаща сграда в истински сияен храм на справедливостта.

Джес и преди многократно бе чувала съдията Харис да произнася тази реч и тя винаги успяваше да я развълнува. Наблюдаваше ефекта й върху съдебните заседатели. Те се изнизаха един по един от съдебната зала, сякаш водени от сияйна звезда.

Ерика Барновски не каза нищо, докато съдебната зала се изпразваше. Чак след като обвиняемият и неговият адвокат напуснаха залата, тя се изправи и кимна на Джес. Нейл Стрейхорн й обясни, че ще се свържат с нея, когато съдебните заседатели са готови да произнесат присъдата си, че може да отнеме часове или даже дни и през това време тя трябва да бъде на разположение.

— Ще ти се обадя веднага, щом разбера нещо — каза й Джес вместо довиждане.

Видя как младата жена забързано се отправя от съдебната зала към асансьорите. Несъзнателно погледът й се отправи към пълните бедра на Ерика Барновски. („Не виждам да се очертават бикини“, чу отново да казва Грег Оливър). Тя рязко отметна глава назад, после я разтърси, сякаш се опитваше да прочисти съзнанието си от всички подобни неприятни мисли.

— Свърши страхотна работа — похвали Джес втория си помощник. — Беше ясен, конкретен, даде на съдебните заседатели всички факти, които ще са им необходими за съвещателната зала. Сега иди и купи на настинката си една пилешка супа — и продължи, преди Нейл да успее да я прекъсне: — Мисля да подишам малко свеж октомврийски въздух.

Джес реши да слезе по стълбите, вместо с асансьора, независимо от седемте етажа. Хубаво беше да се пораздвижи малко. Може би щеше да се поразходи, да си купи ботушите, от които имаше нужда. Може би дори щеше да си позволи и чифт нови обувки.

Или просто ще си вземе набързо един хотдог от количката на тротоара, след което ще се върне обратно горе в офиса си, за да изчака присъдата и да започне работа по следващото дело, реши накрая тя, докато прекосяваше покрития с гранит под на фоайето.

Студеният въздух я удари в лицето като плесница. Тя присви рамене към ушите и бързо заслиза по стълбите към улицата. Погледна крадешком към оживения ъгъл, за да се увери, че Рик Фергюсън не се вижда никъде наоколо.

— Един хотдог с всичко — извика с облекчение и загледа как продавачът сръчно натъпква огромния кренвирш в покритото със сусам хлебче и го покрива отгоре с кетчуп, горчица и сосове. — Страхотен е, благодаря. — Тя натрупа цяла шепа монети в ръката му, след което отхапа една голяма хапка.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че тези неща са ужасно вредни? — Гласът, звучен, весел, мъжествен, идваше някъде от дясната й страна. Джес се извърна към него. — Страхотно мазни. Направо смъртоносни.

Джес се изкушаваше да разтърка очи, в случай че сънува.

— Господи, тъкмо си мислех за теб.

— Само хубави неща, надявам се — отвърна Дон Шоу.

Джес се втренчи в бившия си съпруг, сякаш все още не можеше да реши дали наистина е той или това е нещо, извикано от въображението й, за да я обърка съвсем. Самото му присъствие бе толкова удивително, помисли си тя, забеляза как останалата част от улицата около него изчезва и се размива в размазани контури. Въпреки че бе само среден на ръст, всичко в него изглеждаше огромно: ръцете, гръдния кош, гласът, очите, миглите, на които му завиждаше всяка срещната жена. Какво ли правеше той тук? — почуди се тя. Никога досега не се бе натъквала случайно на него, независимо от факта че по принцип действаха на една и съща територия. Не бе говорила с него от месеци. И ето, трябваше просто да си помисли за Дон и той вече беше тук.

— Знаеш, че не мога да понасям да те гледам как ядеш тези боклуци — изтръгна хотдога от ръцете й и го запрати в близкото боклукчийско кошче.

— Какво правиш?

— Хайде, нека да ти купя някаква истинска храна.

— Не мога да повярвам, че го направи! — Джес даде знак на продавача за още един хотдог. — Посмей да пипнеш този и ще си загубиш ръката — не съвсем на шега предупреди го тя.

— Някой хубав ден ще се събудиш дебела — отвърна й той, после се усмихна, една толкова смахната усмивка, на която не можеш да устоиш да не се усмихнеш в отговор.

Джес натъпка половината от новия хотдог в устата си и си помисли, че този не е толкова хубав, колкото първия.

— Е, как я караш? — попита го тя. — Чувам разни неща за нова приятелка. — Веднага се почувства неловко и изчетка няколко въображаеми трохи от предницата на сакото си.

— Кой казва нещо за нова приятелка? — Тръгнаха бавно хъм 26-та улица, като всеки влезе в обичайния ритъм на стъпките на другия, сякаш тази импровизирана разходка бе предварително внимателно хореографски обмислена. Около тях се въртеше един безразличен миманс от полицаи, сводници и търговци на наркотици.

— Носят се разни слухове, г-н адвокат — отвърна, изненадана да открие, че наистина е любопитна да узнае подробностите от новата му любовна авантюра, вероятно дори малко ревнуваше. Изобщо не бе допускала, че той може да се влюби в друга жена. В края на краищата Дон си бе нейното безопасно гнезденце. Мъжът, поне така бе смятала тя, който винаги щеше да й бъде на разположение. — Как се казва? Как изглежда?

— Казва се Триш — отвърна съвсем нормално той. — Много е умна, много е красива, има много късо подстригана руса коса и много страхотен смях.

— Станаха доста „много“-та.

Дон се разсмя, без да сподели повече подробности.

— Адвокат ли е?

— Не позна. — Той замълча за миг. — А ти? Виждаш ли се по-специално с някого?

— Само с Фред — отвърна тя, налапа последното парче от хотдога и смачка обвивката му в дланта си.

— Ти и твоето проклето канарче! — Стигнаха до ъгъла и изчакаха, докато светофарът превключи от червено на зелено. — Трябва да ти призная нещо — продължи той, като я хвана за лакътя, за да я преведе през улицата.

— Ще се жениш? — остана изненадана от настойчивостта на въпроса, който изобщо нямаше намерение да задава.

— Не — безгрижно отвърна той, но гласът му го издаде. В него имаше сериозни нотки: точно под повърхностната безгрижност, подобно на опасно подводно течение под измамливо гладкия океан. — Става въпрос за Рик Фергюсън.

Джес се закова по средата на улицата, обвивката на хотдога падна от разтворената й длан. Сигурно не беше чула правилно.

— Какво?

— Хайде, Джес — подкани я Дон и я подбутна по ръката. — Заради тебе ще ни смачка нещо.

Веднага щом стигнаха до отсрещната страна на улицата, тя отново спря.

— Какво знаеш за Рик Фергюсън?

— Той е мой клиент.

— Какво?

— Не се натъкнах случайно на теб, Джес — каза й Дон смутено. — Позвъних в кантората ти. Оттам ми казаха, че си в съда.

— От кога представляваш Рик Фергюсън?

— От миналата седмица.

— Не мога да повярвам! Защо?

— Защо ли? Защото ме нае. Що за въпрос е това?

— Рик Фергюсън е животно. Не мога да повярвам, че си се съгласил да го представляваш.

— Джес — търпеливо отвърна Дон, — аз съм адвокат. Това ми е работата.

Джес кимна. Вярно бе, че като защитаваше подобна измет, бившият й съпруг си бе изградил една много доходоносна практика. Никога нямаше да успее да разбере как такъв мил и внимателен мъж може да защитава правата на онези, чиито помисли изключваха напълно добротата, как един толкова ужасно интелигентен мъж може да използва интелигентността си в полза на онези, които бяха само ужасни.

Доколкото знаеше, Дон винаги се бе впечатлявал от крайнодействащите елементи в обществото. През годините след развода им това влечение явно се бе усилило. Все по-често и по-често той се заемаше с явно безнадеждни случаи, които останалите адвокати отказваха. И много по-често печелеше, отколкото губеше, осъзна тя. Не бе възхитена от мисълта да се изправи срещу бившия си съпруг в съда. Това вече се бе случвало на два пъти през последните две години. И двата пъти той бе спечелил.

— Джес, не ти ли е минавало някога през ума, че човекът може и да е невинен?

— Човекът, както благородно го нарече ти, беше разпознат от жената, която е нападнал.

— А не е ли възможно тя да греши?

— Нахълтал е в апартамента й, пребил я е почти до безсъзнание. После я е накарал да се съблече, да свали всичко едно по едно, съвсем бавничко, така че е разполагала с достатъчно време, за да огледа хубаво лицето му, преди да я изнасили и да се гаври с нея.

— Рик Фергюсън има желязно алиби за времето на нападението — напомни й Дон.

— Знам, бил е при майка си — отвърна подигравателно Джес.

— Жената заложи къщата си като допълнителна гаранция, за да бъде пуснат. Тя е напълно готова да свидетелства в негова полза пред съда. Да не споменаваме, че в този град има хиляди мъже, които по описание приличат на Рик Фергюсън. Защо си толкова сигурна, че точно Рик Фергюсън е твоят човек?

— Сигурна съм.

— Просто така?

Джес му разказа как Рик Фергюсън я е причаквал, когато е дошла на работа тази сутрин и за последвалата по-късно размяна на реплики в преддверието на съдебната палата.

— Казваш, че те е заплашил?

Джес видя как Дон се мъчи да остане безпристрастен, да се престори, че тя е просто един от щатските адвокати, а не някой, който явно все още прекалено много обича.

— Казвам, че не разбирам защо пропиляваш скъпоценния си талант за толкова явна измет — отвърна му тя тихо. — Не беше ли ти този, който ме убеждаваше, че адвокатската практика е безусловно отражение на собственото „аз“ на всеки адвокат?

Той се усмихна.

— Приятно е да знае човек, че го слушат.

Тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата.

— По-добре е да се връщам на работа.

— Вероятно това означава, че не смяташ да отхвърлиш обвиненията? — предположението му се изви във въпрос.

— В никакъв случай.

Той се усмихна тъжно, хвана я за ръка и я поведе обратно към административната сграда. Преди да я пусне да си тръгне, силно стисна тънките й пръсти в масивната си длан.

Наблюдава ме, за да е сигурен, че ще вляза вътре невредима, помоли се вътрешно тя, докато изкачваше забързано бетонните стъпала.

Но когато достигна до най-горната площадка и се извърна, той вече си бе отишъл.