Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (17)

Седемнайсета глава

— Добре ли си? — питаше той.

— Не.

Джес продължаваше да плаче. Не можеше да се успокои. Дори и под душа, сълзите й не спираха. Тя продължаваше да плаче, докато нахлузваше джинсите и червения си пуловер, продължаваше да плаче, докато се пъхаше на предната седалка на мерцедеса на Дон, продължаваше да плаче, когато спряха пред невзрачната къща-близнак на мисис Гамбала в „Литъл Итали“.

— Трябва да престанеш да плачеш — бе я увещавал нежно Дон. — В противен случай тя ще разбере, преди дори да си отворила устата си.

— Така или иначе ще разбере — отвърнала му бе Джес. И се бе оказала напълно права.

Външната врата се бе отворила, преди Джес да успее да стигне до най-горното стъпало на малката претруфена веранда от червени тухли. Мисис Гамбала застана на прага, дребна жена, облечена в черно от главата до петите, внукът й надзърташе предпазливо зад масивните й хълбоци.

— Намерили са я — каза мисис Гамбала, примирявайки се с истината, независимо от това, че поклащаше глава, отказвайки да я приеме.

— Да — призна Джес, гласът й заглъхна. Не беше в състояние да продължи.

Стефан хвърли един поглед на Джес, един поглед на баба си, после се втурна нагоре по тясното стълбище. Вратата на стаята му се затръшна в израз на мъчителен протест.

Бяха влезли вътре и Джес бе описала подробностите на мисис Гамбала, като обеща да й разкаже всичко, веднага щом получи доклада на медицинската експертиза. Втренчила поглед в Дон, сякаш го предизвикваше да й се противопостави, Джес я бе уверила, че виновният бързо ще бъде арестуван и даден под съд.

— Ще изискаш ли заповед за арестуването на Рик Фергюсън? — бе попитал Дон, докато вървяха обратно към колата му.

Нищо не й се искаше толкова много, но знаеше, че докато не научи подробностите около смъртта на Кони Девуоно, беше по-разумно да задържи нещата. Трябваше да разбере точно какви, ако изобщо съществуваха такива, уличаващи телесни доказателства имаше, за да се свърже Рик Фергюсън с убийството на Кони Девуоно.

— Не още. Ще му се обадиш ли?

— За какво да му се обаждам, щом като няма да го арестуваш? — бе попитал той с малко пресилена невинност. — Освен това, днес е неделя. Не работя в неделя.

— Благодаря ти — отвърна му Джес, после отново се разплака.

— Добре ли си? — питаше я той отново.

— Не — отвърна тя, като присвиваше горната си устна под долната, опитвайки се да ги накара да престанат да треперят.

Дон се протегна през предната седалка и взе ръцете й в своите.

— За какво мислиш?

— Мисля си за това, как мисис Гамбала държи всичките си мебели, увити в найлон — отвърна му Джес, като изпусна една дълбока въздишка.

Явно изненадан, Дон се разсмя.

— Повече няма да ти се налага да ги гледаш — съгласи се той.

— Кони веднъж ми бе споменала за това. Беше ми казала, че Стефан не обича да я чака в къщата на баба си, защото тя държала всичките си мебели, увити в найлони и нямало удобно място за сядане. — Джес сподави риданията си. — А сега, ето къде ще израсне той. В една къща, пълна с найлонови калъфи.

— В една къща, изпълнена с любов, Джес — напомни й Дон. — Баба му го обича. Тя ще се грижи добре за него.

— Кони казваше, че майка й е прекадено стара, за да се грижи за него, че не говори добре английски.

— Е, значи той ще я учи на английски, а тя ще го учи на италиански, Джес — каза Дон и отново стисна ръцете й, — не можеш да се тревожиш за всичко. Не можеш да се товариш с болката на всички. Трябва да се щадиш, иначе ще полудееш.

— Винаги съм си мислила, че би било по-добре човек да знае — призна Джес, след продължително мълчание. — Винаги съм си мислила, че би било по-добре, независимо колко ужасно ще бъде, човек да знае истината, за да се намери някакъв изход. Сега вече не съм толкова сигурна. До днес, поне най-малкото, имаше някаква надежда. Дори и да беше лъжлива, може би беше по-добре, отколкото изобщо никаква.

— Говориш за майка си — промълви тихо Дон.

— През всичките тези години си мислех, че само ако знаех по някакъв начин какво се е случило с нея, тогава бих могла да продължа нататък…

— Ти продължаваш нататък.

— Не, не продължавам. Не истински. — Тя погледна през прозореца на колата, за пръв път забеляза, че се движат на запад по шосе номер I-94.

— Джес, какво искаш да кажеш? Погледни всичко, което си постигнала.

— Знам какво съм постигнала. Нямам предвид това — отвърна му тя.

— Обясни ми тогава — подкани я той внимателно.

— Искам да кажа, че преди осем години аз бях прикована. Няма никакво значение какво съм направила, няма никакво значение какво съм постигнала, емоционално аз все още съм прикована към деня, в който майка ми изчезна.

— И си мислиш, че ако беше разбрала какво се е случило с нея, ако някой, като тебе сега, се бе появил и ти бе казал нещо подобно на това, което ти съобщи днес на сина на Кони, би се чувствала по-добре?

— Не знам. Но поне бих могла да преодолея това веднъж завинаги. Щях да съм в състояние да скърбя. Щях да съм в състояние да продължа да живея.

— В такъв случай ти сама отговаряш на въпроса си — каза й той.

— Предполагам, че да. — Джес избърса сълзите от очите си, изтри нос с опакото на ръката си и се загледа през прозореца на колата. — Къде отиваме?

— В Юниън Пайър.

— Юниън Пайър? — Джес веднага извика в съзнанието си образа на малкото селце на брега на езерото, на около стотина километра от Чикаго, където Дон се уединяваше през празниците. — Дон, не мога. Трябва да се подготвя за заседанието утре.

— Не си ходила там от много отдавна — припомни й той. — Направих някои промени, осъществих част от идеите, които ти някога предлагаше. Хайде, обещавам ти, че до пет часа ще си бъдеш у дома. Знаеш, че и без това дотогава няма да си в състояние да разсъждаваш логично.

— Не знам.

— Дай си почивка, Джес. И двамата знаем, че си подготвена за утре, толкова, колкото изобщо някой би могъл да бъде подготвен.

Продължиха мълчаливо. Джес наблюдаваше пейзажа. Видя как дъждът, който бе запръскал, постепенно се обърна на сняг. Сградите отстъпиха място на полето. Те поеха по разклонението за Юниън Пайър, продължиха на изток към езерото Мичиган. РАНЧО ЕЛСИНОР ДЮД, гласеше един голям дървен надпис над извитата във формата на арка порта от ковано желязо. ЕЗДА И УРОЦИ. СПРАВКИ ВЪТРЕ. ИГРИЩЕ ЗА ГОЛФ, гласеше друг надпис, независимо от факта че сезонът не бе особено подходящ за голф. Джес си припомни как баща й дразнеше майка й, че когато се пенсионира, ще я научи да играе голф.

КЛУБ ПО СПОРТНА СТРЕЛБА НА ЮНИЪН ПАЙЪР, гласеше друга голяма дървена табела. Докато продължаваха на изток, снегът се усилваше. Джес се изправи на седалката, изведнъж нещо й прищрака.

— Какво става? — попита Дон.

— Откога тук имат клуб по спортна стрелба? — попита тя.

— Винаги са имали — припомни й Дон. — Защо? Искаш ли да се поразтовариш? Почти сигурен съм обаче, че трябва да си член — продължи той, когато тя не му отговори нищо.

— Имат ли и секция по стрелба с лък?

— Какво?

— Секция по стрелба с лък — повтори Джес. Не беше съвсем сигурна накъде точно водеха мислите й.

— Мисля, че не. Откъде този внезапен интерес към стрелбата с лък? — Той млъкна изведнъж. — Убиецът с арбалет? — попита той.

— Когато даваше свидетелски показания, Тери Уелс се закле, че не е стрелял с лък и стрела, откакто като дете бил на лагер. Какво ще стане, ако успея да докажа, че го е правил?

— Тогава, според мен, веднага нацелваш предумишленото убийство.

— Мога ли да използвам телефона ти?

— Смисълът на това пътуване бе да си починеш.

— Аз така си почивам. Моля те.

Дон извади телефона от поставката му и го подаде на Джес. Тя бързо набра домашния телефон на Нейл Стрейхорн.

— Нейл, искам да издириш всички клубове по спортна стрелба, намиращи се на около два часа път с кола от Чикаго — нареди тя, без излишни предисловия.

— Джес? — Гласът на Нейл проеча в колата през говорителя.

— Искам да разбера дали Тери Уелс не е член на някой от тях, дали изобщо се е приближавал до стрелбище през последните трийсет години. Детектив Мансфийлд сигурно може да ти помогне. Не вярвам да има кой знае колко клуба по спортна стрелба наоколо. Кажи му, че се нуждаем от информацията до утре сутринта. Ще ти се обадя по-късно. — Тя затвори, преди той да може да й се противопостави или да попита нещо.

— Ти си много взискателен наставник — каза Дон, като зави наляво по Смит Роуд.

— Имаше от кого да се науча — напомни му тя и пристегна по-здраво колана си, докато колата подскачаше по неасфалтирания неравен път.

Уединеният път бе ограден и от двете си страни с летни вили. Независимо от факта че къщите по склона за последното десетилетие бяха поскъпнали четири пъти, собствениците явно не намираха за чак толкова наложителна поправката на големите дупки на пътя. Джес се хвана здраво за дръжката на вратата, докато колата подскачаше към построената от борови трупи хижа на Дон. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да вижда през предното стъкло.

— Изглежда толкова неприветливо — отбеляза Джес, докато снегът се виеше навсякъде около тях.

— Ще запаля огън, ще отворя бутилка вино и няма да изглежда чак толкова зле.

— Наистина започна да вали сняг.

— Ще те хвърля набързо до предната врата — каза Дон.

Джес изскочи от колата и се затича.

 

 

— Бях забравила колко красиво е тук.

Джес стоеше до големия стъклен прозорец, който всъщност представляваше задната стена на хижата и се вглеждаше през снега към малката градина, която тя самата бе засадила преди много години. Склонът се намираше точно зад градината. Множество стълби, издълбани направо отгоре върху стръмната му страна, водеха надолу към езерото. Големи смърчове ограждаха отстрани собствеността на Дон, като я отделяха от съседите му и охраняваха правото му на уединение. Зад Джес, в голямата тухлена камина гореше силен огън. Дон седеше на бялата рогозка между камината и едното от двете канапета в стар колониален стил, а пред него бяха разпръснати остатъците от обяда за пикник, който бе приготвил.

— Липсваше ни — каза тихо Дон. — На мен и на градината. Спомняш ли си кога засади тези храсти?

— Разбира се, че си спомням. Току-що се бяхме оженили. Карахме се какви храсти биха израснали най-бързо и биха били най-красиви за окото.

— Не сме се карали.

— Добре, обсъждахме.

— И после се споразумяхме.

— Направихме така, както ти искаше — поправи го Джес и се разсмя. — Беше чудесна идея, идването ни тук. Благодаря ти, че се сети. — Тя се върна на бялата рогозка, седна на пода и се облегна върху канапето на кафяво-охрени райета.

— Преживяли сме много хубави мигове тук. — Гласът му бе пропит от носталгия.

— Да, така е — отвърна тя. — Мисля, че най-много ми харесваше през май, когато всичко започва да напъпва и знаех, че цялото лято тепърва предстои. Щом дойдеше юни, аз вече започвах да се тревожа, че лятото много скоро ще свърши и зимата отново ще дойде.

— А на мен пък зимата винаги ми харесваше най-много, защото знаех, че независимо от това колко студено е навън, можех да се кача тук горе, да си запаля огън, да си устроя пикник и да ми бъде топло и хубаво. Какво повече би могъл да иска човек от това да му е топло и хубаво?

— Звучи толкова просто.

— Защо трябва да е сложно?

— Често ли водиш Триш тук? — попита тя.

— Не.

— Защо не?

— Не знам.

— Влюбен ли си в нея? — попита Джес.

— Не знам — отвърна отново Дон. — Ами ти?

— Аз определено не съм влюбена в нея.

Дон се усмихна.

— Знаеш какво имам предвид. Доста ме изненада тази сутрин.

— Не беше така, както изглеждаше — отвърна бързо Джес.

— Как изглеждаше?

— Предполагам така, като че ли сме прекарали нощта заедно.

— А не сте ли?

— Е, в известен смисъл, предполагам, че да. Адам попрекали с пиенето и заспа на канапето.

— Очарователно.

— Той наистина е много симпатичен.

— Уверен съм, че е, в противен случай нямаше да те привлича.

— Не съм убедена, че ме привлича. — Джес се почуди дали пък не се оправдаваше прекалено много.

— Откога го познаваш?

— Отскоро. Може би от месец — отвърна тя. Дори и по-малко, помисли си.

— Но той се чувства достатъчно удобно, за да преспива на канапето ти. И ти явно се чувстваш достатъчно удобно, за да му го позволяваш.

— Какво друго можех да направя?

— Не бих могъл да ти отговоря на този въпрос.

— Нито пък аз — призна Джес.

— С какво се занимава?

Джес долови напрежението в гласа на Дон, докато той се опитваше думите му да прозвучат съвсем нормално. Остана развълнувана от това.

— Продавач е.

— Продавач? — Дори не си направи труд да прикрие изненадата си. — Какво продава?

— Обувки. — Джес прочисти гърлото си. — Не ставай сноб, Дон — добави бързо тя. — Няма нищо лошо в това да продаваш обувки. Баща ми, както знаеш, също е започнал като продавач.

— Адам Стоун изглежда малко старичък, за да започва тепърва — отбеляза Дон.

— На него му харесва онова, което прави.

— Толкова, че да се напие до безсъзнание и да заспи?

— Не знам едното да има нещо общо с другото.

— А защо мислиш, че се е напил?

— Протестирам. Разпитът приключи.

— Протестът се отхвърля. Свидетелят да отговори на въпроса.

— Не съм влюбена — заяви Джес.

— Свидетелят може да слезе от свидетелското място — отвърна Дон и Джес с облекчение наведе глава.

— Е, какво ново в престижната правна фирма на Роджърс, Доналдсън, Бейкър и Шоу? — попита тя, припомняйки си как Адам Стоун й бе махнал за довиждане от вратата на апартамента й тази сутрин.

— Всичко е наред.

— Не звучиш много ентусиазирано.

— Нещата се промениха.

— Наистина ли? Как?

— Когато аз влязох в управителния съвет, бяхме само десет души — обясни той. — Сега има над двеста адвокати. Това доста промени нещата.

— Но ти винаги си искал фирмата да се разрасне, да бъде най-голямата и най-добрата — припомни му тя.

— Най-добрата, да, но не непременно и най-голямата.

— Значи по-голяма не означава непременно по-добра?

— Точно така. Не си ли взе поука от „Мастърс и Джонсън“?

Тя се разсмя.

— Знаеш ли, че те се разведоха?

— Мастърс и Джонсън?

— Шокиращо, нали? — каза Джес, чудейки се как бяха стигнали и до темата за секса. Загледа се през прозореца в непрестанния снеговалеж. — И така, освен от размерите, от какво друго не си доволен във фирмата си?

— Всичко се определя от парите в много по-голяма степен отпреди, което предполагам, е съвсем нормално за днешно време — започна той. — Никой не се интересува от нищо друго, освен да включи в списъка си повече дела за разглеждане. Мисля, че облика на фирмата се промени за последните десет години. И то не към по-хубаво.

Джес се усмихна. Онова, което той всъщност искаше да каже, бе, че фирмата не отразява вече неговата собствена силна личност, както беше в началото, когато Дон бе един от десетимата, не от двестате.

— Е, и как би променил нещата?

Дон наведе брадичка към гърдите си, както правеше винаги, когато се замислеше сериозно за нещо.

— Не вярвам, че могат да бъдат променени. Фирмата е прекалено голяма. На този етап тя вече не се подчинява на никакви установени закони. Единственият начин да променя нещо, е да я напусна.

— Готов ли си да го направиш?

— Мислил съм за това.

— И с какво би се заел?

— Бих започнал отново отначало — отвърна той, гласът му се ентусиазира от идеята. — Ще взема няколко от най-добрите със себе си, ще наема и неколцина от другите. Ще създам нещо като малка семейна фирма, знаеш как изглеждат, с тухлени стени и висящи растения от покритите с мазилка тавани. Няколко секретарки, няколко бани, една малка кухничка отзад. Интересува ли те?

— Какво?

— Може би току-що ми хрумна една много интересна идея. Какво ще кажеш, Джес? Как ти звучи „Шоу и Костър“?

Джес се разсмя, само защото не знаеше какво друго да направи.

— Помисли си. — Дон се изправи и закрачи към прозореца. — Изглежда няма да можем да се измъкнем оттук този следобед.

— Какво? — Джес веднага се изправи зад него.

— Снегът изобщо не намалява. Дори изглежда ще стане още по-зле. Вятърът се усилва. Не искам да бъда затрупан от виелица по магистралата.

— Но аз трябва да се връщам.

— Ще те върна. Просто не следобед. Може би ще трябва да изчакаме до след вечеря. — Той се отправи към големия кухненски бокс отляво и отвори фризера. — Ще размразя няколко пържоли, ще отворя още една бутилка вино и ще се обадя на патрула за магистралите, за да разбера доколко са се влошили условията по пътищата. Джес, престани да се притесняваш — каза Дон. — Дори и да се случи най-лошото и да не можем да си тръгнем оттук тази вечер, ще те върна навреме за съдебното заседание утре сутринта, обещавам ти. Дори ако трябва да те отнеса обратно със снегоходки. Ясно? Това ще те поуспокои ли?

— Не особено — отвърна му тя.

— Такова си е моето момиче — отвърна той.

 

 

Джес прекара останалата част от следобеда на телефона.

От медицинската експертиза не можеха да й кажат нищо ново. Аутопсията на Кони Девуоно не била приключила; щяло да отнеме няколко дни, докато обработят резултатите.

Нейл Стрейхорн се бе свързал с Барбара Коен и детектив Мансфийлд. Бяха успели да открият имената на два клуба по стрелба с лък в Чикаго и още четири в радиус от сто и петдесет километра. Полицията вече била тръгнала да разпита управите. За щастие, всички клубове били отворени в неделя, въпреки че два, заради бурята, затворили по-рано, тъй като просто нямало как да се стигне до тях. На телефонните им секретари били оставени съобщения на сутринта веднага да се обадят в полицията. Нейл щял да й звънне, щом научели нещо ново.

Джес преповтори наум списъка от въпроси, които бе приготвила за Тери Уелс. Дон беше прав, призна си тя, докато го наблюдаваше как се върти из кухнята и приготвя вечерята. Тя, както винаги, беше готова. Не се нуждаеше от бележките си. Вече бе запомнила въпросите си и вероятните отговори, които те щяха да извлекат. Единственото нещо, което й оставаше да направи сега, бе да се появи в съда навреме.

— По радиото току-що съобщиха, че се очаква снегът да спре до полунощ — каза й Дон, като постави чаша червено вино в ръката й, преди тя да успее да протестира срещу казаното от него. — Предлагам да останем да пренощуваме тук, да се наспим добре и в шест да тръгнем за надолу. Така до седем и половина най-късно ще сме в града и ти пак ще имаш на разположение достатъчно време, за да се приготвиш за заседанието на съда.

— Дон, не мога.

— Джес, не смятам, че имаме друг избор.

— Но какво ще стане, ако снегът не спре до полунощ? Какво ще стане, ако не успеем да си тръгнем оттук утре сутринта?

— Тогава Нейл ще поиска отлагане на делото — отвърна просто Дон. — Джес, ти не си виновна за времето.

— А ако тръгнем сега?

— По всяка вероятност ще прекараме нощта, затрупани под снега. Но ако държиш, готов съм да рискувам.

Джес се вгледа през задния прозорец навън към бушуващата с всичка сила снежна виелица. Трябваше да признае, че е истинска лудост да се опитваш да отидеш някъде във време като това.

— Колко остава до вечеря? — попита тя.

 

 

— Беше детектив Мансфийлд — заяви Джес и избута телефона от бялата рогозка, докато разсеяно наблюдаваше извиващите се пламъци, които й заприличаха на готвещи се да нападнат кобри. — В списъците на членовете на никой от четирите клуба, с които са успели да се свържат, не е фигурирало името на Тери Уелс.

— Показали ли са снимката му?

Джес кимна.

— Никой не го е разпознал.

— Все още остават и други места, нали?

— Две. Но не можем да се свържем с тях преди сутринта.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се наспим хубаво тази нощ.

Дон, както си седеше до Джес на пода, се протегна и нави дългия шнур на телефона около пръстите си, след което го върна на малката борова масичка между двете канапета.

Джес проследи ръцете му, хипнотизирана от бавното им кръгово движение. Когато заговори, гласът й беше толкова бавен, сякаш излизаше от състояние на дълбок транс.

— Споменах ли ти, от експертизата казаха, че жицата така здраво е била стегната около гърлото на Кони, че тялото е било почти обезглавено?

— Опитай се да не мислиш сега за това, Джес — каза Дон и я прегърна. — Хайде, навечеря се добре, пийна си и чудесно вино, не е ли вече време да…

— Аз съм виновна — продължи тя, почти усещайки как жицата се впива в гърлото на Кони.

— Ти си виновна? Джес, за какво говориш?

— Ако не бях убедила Кони, че трябва да свидетелства, тя все още щеше да е жива.

— Джес, това е абсурдно. Не можеш да си сигурна в това. Не можеш да виниш себе си.

— Сигурно е било толкова ужасно — продължи Джес, тръпки побягнаха по тялото й и тя се притисна още по-силно към Дон — да усеща как жицата се врязва в гърлото й, да знае, че ще умре.

— За бога, Джес…

Очите на Джес се напълниха със сълзи и те започнаха да се стичат надолу по страните й. Дон бързо се наклони да ги изтрие, първо с пръсти, после с устни.

— Всичко е наред, миличко — казваше той. — Всичко ще се оправи. Ще видиш. Всичко ще се оправи.

Допирайки се леко до кожата й, устните му се навлажниха, докато той проследяваше с тях линията на сълзите отстрани, чак до устните. Устата му нежно се притисна към нейната.

Джес затвори очи и си представи как Адам се бе протегнал през масата, за да я целуне. Усети, че отговаря на целувките му, като осъзнаваше, че го прави не с мъжа, с който трябваше, но не бе в състояние да се сдържи.

Беше толкова отдавна, помисли си тя, ръцете й обгръщаха кръста на Адам, дори и когато ръцете на Дон изчезнаха под червения й пуловер и задърпаха ципа на джинсите й. Чувстваше ласките на Адам, докато Дон се отпускаше върху нея с цялата си тежест, Адам, чиито пръсти и устни вещо я доведоха до оргазъм, преди дори още да бе проникнал в нея.

— Обичам те, Джес — чу тя да казва Адам, но когато отвори очи, видя, че това беше Дон.