Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (16)

Шестнайсета глава

Вечерята й се състоеше от спагети със сирене, две парчета замразена ванилена торта с ягодов сладолед и една голяма бутилка „Кока-Кола“.

— Далече е от хубава вечеря — промърмори Джес на канарчето си, докато отнасяше празните чинии обратно в кухнята. Остави ги в мивката, беше прекалено уморена, за да ги подрежда в машината за миене на чинии.

Тя се завлече отново до всекидневната, обутите й в пантофи крака, прекалено уморени, за да се вдигат от пода, накараха Джес да си спомни за възрастната жена, която този следобед я бе освободила от телефонната кабина.

— По всяка вероятност тя би се справила по-добре от мен с някой нападател — каза Джес, разсъждавайки дали да продължи да посещава курса по самоотбрана и през останалите две седмици. — Защо пък не. Платила съм си — отстъпи накрая тя, изключи уредбата и покри кафеза за през нощта. Изгаси лампата и повлече крака към спалнята си. Докато вървеше, издърпа през глава сивия си анцуг и го захвърли, заедно с клина в коша за пране, въпреки че нямаше представа кога всъщност щеше да се накани да ги изпере. От неотдавна й се бе превърнало в навик да купува само дрехи, върху етикетите на които изрично се казваше: САМО ХИМИЧЕСКО ЧИСТЕНЕ. По-скъпо, може би, но и отнемащо по-малко време.

Тя нахлузи дългата бархетна нощница на розово-бели цветя през главата си, след което внимателно приготви дрехите си за следващия ден: джинсите, червеният пуловер с висока яка, вълнените червени чорапи и чистото бельо само чакаха да се пъхне в тях. Маратонките й бяха поставени на земята до стола, трябваше само да ги обуе. Всичко си бе на мястото, помисли си тя и повлече крака към банята, за да си измие лицето и зъбите. Нямаше търпение да си легне.

Едва наближаваше девет часа, с известна доза изненада осъзна тя, когато загаси лампата в спалнята и пролази между завивките. Би трябвало да свърши това-онова, за да се подготви за възобновяването на процеса по делото на Тери Уелс в понеделник, но очите й вече се затваряха. Денят бе дълъг и уморителен. За един следобед се бе разочаровала от двама мъже. Бе намерила сили, само за да ги загуби пак. Това беше достатъчно да изтощи всеки.

— Лека нощ, луничке — прошепна тя, като си спомни за детската книжка със същото заглавие, която бе купила за племенника си и се вслуша в смътните шумове, идващи от апартамента на долния етаж. Уолтър сигурно отново има гости, помисли си Джес, докато се унасяше.

 

 

В съня си, тя се изправяше срещу съдебните заседатели само по розово-бялата си бархетна нощница и опърпаните си розови пантофи.

— Много харесваме пижамите ви — каза й една от съдебните заседателки, като се протегна от мястото си, за да пипне мекия ръкав на нощницата й. Но ръката й всъщност беше орлов нокът и съвсем лесно разцепи плата, така както остри ножици биха разрязали хартия. Потече кръв.

— Нека да се погрижа за това — предложи Дон и като прескочи банката на защитата, посегна към кървящата й ръка.

Джес му позволи да я привлече към себе си, усети как телата им се допират, после изведнъж стовари цялата си тежест върху него, изкара го от равновесие и го просна на пода.

Съдията Харис удари в израз на недоволство с чукчето си.

— Тишина в съдебната зала! — После: — Джес, чуваш ли ме? Джес? Джес?

Джес седна в леглото, полусънена, някак странно благодарна, че се намира в спалнята си, а не в съда. Имай ми доверие, помисли си тя, вкопчи се в остатъците от съня, независимо че той бързаше да се изпари и да заличи единствения човек, който се опитваше да й помогне.

— Джес — продължаваше гласът от съня й. — Джес, вътре пи си?

Ударите на чукчето продължаваха. Само че не беше чукче, а някой, който удряше по вратата на апартамента й, осъзна Джес, като се събуди напълно и протегна ръка към нощното шкафче. Издърпа чекмеджето и напипа пистолета си, обезпокоена, след като вече го бе взела в ръка от факта с каква лекота бе направила всичко.

— Кой е? — извика тя, нахлузи пантофите си и се запъти към вратата, стиснала здраво пистолета в ръка. Подът под краката й се тресеше от музиката, която гърмеше отдолу.

— Адам — дойде отговорът от другата страна.

— Какво търсиш тук? — попита Джес, без да отваря вратата.

— Исках да те видя.

— Никога ли не си чувал за телефона?

— Виждал съм достатъчно телефони — отвърна той и се разсмя. — Исках да те видя. Стана съвсем импулсивно.

— Как влезе в къщата?

— Входната врата беше отворена. Отдолу се вихри страхотен купон. Виж, наистина мразя да се надвиквам през вратата по този начин. Ще ми отвориш ли?

— Късно е.

— Джес, ако при теб има някой…

Тя отвори вратата.

— Сама съм. — Направи му знак да влезе, като махна с пистолета.

— Господи, това истинско ли е?

Джес кимна. Реши, че той изглежда чудесно. Почуди се дали тя самата изглежда толкова нелепо, колкото й се струваше в бархетната си нощница на бели и розови цветя, с размъкнатите розови пантофи и пистолет „Смит и Уесън“ в ръка.

— Пазя се от среднощни посетители — отвърна тя.

— Среднощни? Джес, десет и половина е.

— Десет и половина?

— Би могла да си купиш шпионка на вратата или пък верига. — Той се вгледа нервно в пистолета. — Не мислиш ли вече да прибереш това? — Свали сакото си и го метна върху облегалката на канапето, сякаш сега, когато вече беше тук, имаше намерение да поостане и се изправи пред нея, облечен в намачкан бял пуловер и изгладени черни джинси. Чак сега тя забеляза бутилката червено вино в ръката му. — Да ти кажа ли какво ще направим — добави той, — ти ще разкараш пистолета, аз пък ще отворя виното.

Джес кимна, нищо друго не й оставаше. Тя се насочи, сякаш задвижвана от автоматичен механизъм, обратно към спалнята, постави отново пистолета в чекмеджето и измъкна розовия ватиран халат от гардероба. Когато се върна отново във всекидневната, Адам вече бе отворил бутилката и бе налял на двамата по чаша.

— „Шатоньоф дьо Пап“ — каза той и като постави чашата в дясната й ръка, я поведе към канапето. — За какво ще пием? — Докато сядаха, преди Джес да се дръпне и да напъха крака под себе си, коленете им за миг се докоснаха.

Тя си спомни любимата наздравица на зет си.

— Здраве и пари? — предложи.

— Какво ще кажеш за хубавите мигове?

— Да пием за хубавите мигове.

Те се чукнаха, вдишаха аромата на виното, после вдигнаха чаши към устните си, при все това никой не пи.

— Хубаво е, че те виждам отново — каза Адам.

Джес съсредоточи вниманието си върху устните му, усещайки, че дъхът му вече лъха леко на алкохол. Почуди се къде ли е бил, преди да се озове пред вратата й. На чашка с клиентката, с която го бе видяла тази сутрин? Срещата им сигурно бе приключила рано, оставяйки в ръцете му единствено времето и бутилка вино.

Джес усети, че всяка нова мисъл я вбесява все повече и повече. Сега, когато се бе разсънила напълно, вече не беше толкова очарована от спонтанността му, колкото ядосана от неговата арогантност. Какво си мислеше, че прави, като думкаше по вратата й в десет часа в събота вечер, едва не й изкара ангелите от уплаха? Наистина ли си мислеше, че може да не й позвъни изобщо цяла седмица и после да изникне изведнъж, без да се обади предварително? Наистина ли бе решил, че тя просто ще го покани вътре, ще изпие виното му и после благосклонно ще го отведе в леглото си? Имаше късмет, че не го бе застреляла!

— Какво правиш тук? — попита Джес, като изненада и двамата с неочаквания си въпрос.

Адам отпи глътка от виното, повъртя я за малко в устата си, преди да я глътне.

— А ти защо мислиш, че съм тук?

— Не знам. Точно затова те питам.

Той изпи още една глътка, този път изсипа течността направо в гърлото си, сякаш беше уиски, а не вино.

— Исках да те видя — отвърна, въпреки че не можеше да фокусира погледа си и очите му гледаха през нея.

— И кога точно го реши?

Адам нервно се размърда върху канапето, изпи още една голяма глътка и напълни чашата си догоре, без да бърза да отговори на въпроса й.

— Не те разбирам.

— По кое време реши, че искаш да ме видиш? — Джес започна нетърпеливо да налучква: — Два часа следобед? Четири? Седем? Десет?

— Джес, какво ти става, това разпит ли е?

— Защо не се обади първо по телефона?

— Вече ти казах. Стана просто импулсивно.

— И ти си просто един импулсивен мъж.

— Понякога. Да, предполагам, че съм.

— Женен ли си?

— Моля?

— Женен ли си? — повтори Джес. За първи път вникна ясно в положението, чудейки се защо не се бе сетила досега. — Един съвсем простичък въпрос, изискващ в отговор само „да“ или „не“.

— Какво те кара да смяташ, че съм женен?

— Женен ли си — да или не?

— Свидетелят, ако обича, да отговори на въпроса — отвърна саркастично Адам.

— Женен ли си? — повтори отново Джес.

— Не — високо заяви Адам. — Естествено, че не съм женен.

— Разведен си.

— Разведен съм.

— Със Сюзън.

— Да, със Сюзън.

— Която живее в Спрингфийлд?

— Която живее на Марс, хич не ме е грижа. — Той допи на една глътка останалото в чашата му вино.

— Тогава защо никога не се обаждаш? Защо просто се появяваш пред вратата ми по всяко време на нощта?

— Джес, за бога, десет и половина е!

— Вече си си заработил комисионната — каза тя, все още я терзаеше малката сцена, на която бе станала свидетел в магазина за обувки този следобед. Страните й пламнаха от смущение. Дали другият продавач му бе казал за посещението й? — Какво търсиш тук?

— Мислиш, че се опитвам да ти продам още един чифт ботуши ли?

— Не съм сигурна какво точно искаш да ми продадеш.

Той си наля още вино, изпи го набързо на две глътки, после изпразни останалото от бутилката в чашата си.

— Не съм женен, Джес. Кълна ти се.

Последва дълго мълчание. Джес бе втренчила поглед в скута си, гневът й се бе уталожил, облекчението, което изпитваше бе по-голямо, отколкото й се искаше да си признае.

— Това току-що не беше ли първата ни караница? — попита той.

— Не те познавам достатъчно добре, за да се карам с теб — отвърна Джес.

— Познаваш ме толкова, колкото е необходимо. — Той допи виното и се загледа втрещено в дъното на празната си чаша, сякаш чак сега осъзнаваше, че бе изпил почти цяла бутилка вино за по-малко от десет минути.

— Необходимо за теб или за мен?

— Просто не обичам да планирам нещата предварително.

Джес се разсмя.

— Кое е смешното? — попита той.

— Аз планирам всичко.

— И какво постигаш с това, че планираш всичко?

Той се облегна назад върху канапето, изсули обувките от краката си и като ги вдигна от пода, непринудено ги протегна върху скута на Джес.

— Предполагам, създава ми илюзията, че нещата са под контрол — отвърна Джес, усещайки тежестта му върху бедрата си. Тялото й се напрегна, после се отпусна и приветства допира. От толкова отдавна не бе докосвала мъж, от толкова отдавна не си бе позволявала удоволствието на мъжката ласка. Може би все пак се бе оказал прав в предположението си? Щеше ли да го пусне вътре, за да изпие виното си и после благосклонно да го отведе в леглото си?

— И цялата тази илюзия за контрол е от значение за теб? — казваше той.

— Това е всичко, което имам.

Адам облегна глава на възглавницата, настани бедрата си така, че почти се излегна.

— Мисля, че май малко прекалих с пиенето.

— Мисля, че си прав — последва дълго мълчание. — Защо дойде, Адам?

— Не знам — отвърна той, очите му се затваряха, думите излизаха бавно, неохотно. — Явно не биваше да го правя.

Не казвай това, помоли мълчаливо Джес.

— Може би трябва да си тръгваш — високо заяви тя, като се бореше с внезапно обзелото я желание да го прегърне. — По-добре да ти извикам такси. Не си в състояние да караш.

— Остави ме да подремна само десетина минути.

— Адам, ще ти извикам такси. — Джес опита да вдигне краката му, но това просто не беше по силите й. — Ако само леко си поместиш краката…

Той ги отмести, присви колене към гърдите си, обърна се настрани и зае полусвито положение. Ако не друго, поне се отпусна още повече отпреди върху нея.

— Страхотно — каза Джес. Взе да го гъделичка по петите, само и само да го накара да се пораздвижи. — Адам, не мога да стоя тук така цяла нощ! — Малко й оставаше да се разплаче. — Не, това е нелепо! — възкликна тя. — Няма да бъда затворник в собствения си апартамент. Няма да прекарам нощта, като седя върху канапето с някакъв изпаднал в делириум тременс пияница, проснат върху скута ми. Имам нужда от сън. Имам нужда да си легна. Хо! — извика тя, но Адам не помръдна.

С възобновена решимост, Джес задърпа краката на Адам и след няколко минути най-после успя да ги вдигна достатъчно високо, за да се промуши под тях. С едно тихо „туп“ краката му отново се озоваха върху канапето.

В продължение на няколко минути Джес постоя надвесена над него, наблюдаваше го как спи.

— Адам, не можеш да останеш тук — прошепна тя, после по-силно: — Адам, ще ти извикам такси.

И какво ще им кажеш? Че върху канапето ти се е проснал в несвяст един мъж и искаш някой да го вдигне и свали надолу по трите етажа и после да го заведе до вкъщи, нищо че нямаш представа къде живее? О, да, точно така. Направо ще се изпотрепят за този курс.

Приеми нещата такива, каквито са, Джес, каза си тя, като го покри с якето му. Адам Стоун няма да ходи никъде, поне не тази вечер.

Вгледа се в лицето му, всички следи от грижи бяха прикрити от спокойната маска на съня. Какви ли тайни криеше? — почуди се тя, като отметна няколко кичура от очите му. Пръстите й потръпнаха от допира. Колко ли лъжи й бе казал?

Джес се отдалечи на пръсти от канапето, не знаеше дали постъпва правилно, като му позволява да остане. Щеше ли да се събуди посред нощ и да го намери застрашително надвесен над нея, със собствения й пистолет в ръка? Дали не беше някой побъркан психопат, който проследява самотни обществени обвинители?

Беше прекалено уморена, за да я е грижа за това.

Довери се на инстинктите си, чу Джес да повтаря инструктора си по Уен-До, докато пролазваше обратно в леглото. Довери се на инстинктите си.

Но все пак, за всеки случай, преди да си позволи лукса да заспи, тя взе отново пистолета от горното чекмедже на нощното си шкафче и внимателно го напъха под дюшека.

 

 

Събуди се на следващата сутрин и усети, че той я наблюдава от вратата на спалнята.

— Винаги ли подреждаш така спретнато дрехите си? — поинтересува се Адам. — Дори и в неделя?

— Откога стоиш там? — попита тя, като пренебрегна въпроса му. Изправи се в леглото и събра завивките около себе си.

— Не много дълго. Може би от няколко минути.

Джес погледна към часовника си.

— Девет и половина — зяпна тя.

— Не трябваше да пия толкова много — каза той и се усмихна смутено.

— Не мога да повярвам, че съм спала до девет и половина!

— Явно си била много уморена.

— Трябва да свърша толкова много неща.

— Всичко по реда си — отвърна той. — Закуската е готова.

— Приготвил си закуска?

Адам се облегна на рамката на вратата.

— Не беше много лесно. Наистина не лъжеше, когато каза, че не готвиш. Трябваше да изтичам да купя яйца и зеленчуци…

— Как влезе отново?

— Взех назаем ключа ти — отвърна простичко той.

— Ровил си в чантата ми?

— Върнах го обратно. — Той се приближи към леглото и протегна ръка. — Хайде, бъхтих се над топлата печка цяла сутрин.

Джес отметна завивките и като пренебрегна подадената й ръка, стана от леглото. Не беше убедена, че й харесва това, дето бе ровил в чантата й.

— Нека първо да си измия лицето и зъбите.

— После! — Той сграбчи ръката й и я издърпа по коридора към трапезарията. Масата беше сложена, в чашите вече беше налят портокалов сок.

— Както виждам, всичко си намерил. — Значи бе преровил и кухненските й шкафове.

— Нямаш две еднакви чинии — отбеляза той и се разсмя. — Странна жена си ти, Джес Костър, интересна, но странна.

— И аз бих могла да кажа същото за теб.

Той се усмихна загадъчно.

— Всъщност не съм чак толкова интересен.

Неин ред беше да се разсмее. Джес усети как се отпусна едновременно със звука от смеха си. Ако беше психопат, който щеше да я убива, явно бе решил да го прави след закуска. Така че можеше да се наслади на храната, която бе приготвил. Довери се на инстинктите си.

— Какво е менюто? — попита тя, стомахът й започна да къркори при мисълта за една порядъчна закуска.

— Най-добрият каубойски омлет в цял Де Пол — отвърна той и плъзна единия от двата идеални по форма омлета върху чинията й, а другия — в неговата. Гарнира всеки от омлетите с листенца магданоз.

— Купил си дори магданоз. Наистина съм поразена.

— Това бе основната идея. Не му позволявай да изстине — отвърна той, наливайки й чаша кафе. — Сметана? Захар?

— Черно.

— Яж.

— Изглежда страхотно. Не мога да повярвам, че си приготвил всичко това.

— Най-малкото, което можех да направя, след снощното си държание.

— Нищо не е станало снощи.

— Точно така. Най-накрая ми се отдаде възможност да прекарам нощта с една красива жена и аз каква я свърших? Напих се до безсъзнание и заспах на канапето й.

Джес смутено прокара ръка през разрошената си коса.

— Не, не го прави — отвърна той и свали ръката й обратно на масата. — Изглеждаш чудесно.

Джес издърпа ръката си изпод неговата и заби вилица в омлета.

— Е, каква е присъдата? — Той изчака, докато тя сдъвче първата хапка.

— Невероятно! — отвърна Джес ентусиазирано. — Определено най-хубавият омлет в цял Де Пол.

В продължение на няколко минути се храниха мълчаливо.

— Махнах покривалото на клетката — каза Адам — и купих сутрешните вестници. На канапето са.

Джес погледна от кафеза към канапето.

— Благодаря. — Тя замълча за миг. — Има ли нещо друго, което си направил и за което трябва да знам?

Той се наведе през тъмната махагонова маса и я целуна.

— Още не.

Джес не помръдна, докато Адам се навеждаше напред, за да я целуне отново. Устните й потръпваха, сърцето й биеше лудо. Чувстваше се като ученичка. Чувстваше се като изчервяваща се булка. Чувстваше се като идиотка.

Наистина ли толкова лесно можеше да й бъде завъртяна главата? Нима чаша портокалов сок, едно кафе и един каубойски омлет бяха всичко необходимо, за да се проникне в сърцето и леглото й?

А сега той целуваше устните й, страните й, врата й, отново устните. Ръцете му я обгръщаха, придръпваха я към него. Колко време бе изминало, помисли си тя, откакто мъж не я бе целувал по този начин? Откакто тя не беше целувала мъж по този начин?

— Не трябва да правя това — каза тя, докато целувките му ставаха все по-настоятелни, докато целувките й му отвръщаха със същото. — Трябва да свърша толкова много работа, за да се подготвя за утре.

— Ще я свършиш — увери я той и зарови устни в косите й.

— Повечето дела за убийство продължават само седмица, най-много десет дни — прошепна тя, като се опитваше с думи да надвие страстта си, — но обвиняемият се разболя…

Адам покри устните й със своите, ръцете му се спуснаха надолу към гърдите й.

Опита се да протестира, но в резултат прозвуча единствено сладостното й стенание.

— Убийствата са всъщност сред най-лесните дела за водене — продължи тя упорито, чудейки се кое бе по-странното — онова, което правеше или онова, което говореше. — Освен когато са свързани със смъртното наказание, като този…

С устните си той отново я накара да млъкне. Този път тя не каза нищо и се предаде пред почти непоносимото сладостно усещане от устните му върху нейните, от ръцете му върху тялото й.

Изведнъж прозвуча звънецът. Иззвъня веднъж, после отново.

— Какво е това? — попита Адам измежду целувките.

— Домофона — отвърна Джес, като се чудеше кой ли може да е. — Някой отдолу.

— Ще си отидат.

Звънецът отново иззвъня, набързо три пъти последователно. Кой ли беше? — почуди се Джес. Сега, по никое време. Десет часа в неделя сутрин!

— О, господи! — възкликна тя, измъквайки се от прегръдката на Адам. — Това е бившият ми съпруг! Изобщо бях забравила за него. Каза, че ще намине сутринта…

— Явно държи на думата си — отбеляза Адам, когато звънецът отново иззвъня.

Джес бързо отиде до домофона отстрани на вратата.

— Дон?

— Кифлите ви пристигнаха — огласи апартамента гласът му.

— Започва да става интересно — отвърна Адам и като сграбчи кафето си, се отпусна върху канапето във всекидневната. Очевидно ситуацията му изглеждаше много забавна.

— О, господи — прошепна Джес, чувайки стъпките на Дон по стълбите. Отвори вратата, преди той да успее да почука. — Здравей, Дон.

Дон бе облечен в дебело яке и тъмнозелени панталони от рипсено кадифе, ръцете му бяха запълнени от два големи плика с кифлички.

— Навънка е кучи студ — отбеляза той. — Какво те забави? Не ми казвай, че съм те събудил! — Направи две крачки навътре и замръзна при вида на Адам върху канапето. — Съжалявам — извини се незабавно Дон. Смущението бе изписано и върху лицето му, докато протягаше ръката си към Адам. — Дон Шоу. Стар приятел.

— Адам Стоун — отвърна Адам и стисна ръката на Дон. — Нов приятел.

Настъпи мълчание. Сякаш всеки сдържаше дори дъха си.

— Има кафе — предложи Джес.

Дон погледна към масата.

— Изглежда, вече сте се нахранили.

— Джес забрави да ми каже, че ще се отбиете — обясни Адам, устните му се разтегнаха в усмивка. — С удоволствие бих разбил още един омлет.

— Благодаря, може би някой друг път.

— Нека да закача якето ти. — Джес протегна ръце.

Дон тикна пликовете с кифли в тях.

— Не. Мисля, че трябва да тръгвам. Исках просто да ти ги дам. — Той се отправи към вратата. — Сигурно ще ги сложиш във фризера.

Телефонът иззвъня.

— Оживено място — подхвърли Адам.

— Дон, изчакай за секунда, моля те — настоя Джес.

Дон изчака до вратата, докато Джес се запъти към кухнята, за да вдигне телефона. Когато минута по-късно се върна обратно, беше бледа и трепереща, по бузите й се стичаха сълзи. И двамата мъже едновременно се втурнаха към нея.

— Обадиха се от отдела на медицинската експертиза — каза тихо тя. — Открили са Кони Девуоно.

— Какво? Къде? Кога? — попита Дон, думите се изстреляха като сачми от пистолет.

— В Скоки Лагунс. Един рибар се натъкнал на тялото й под леда вчера късно следобед и извикал полиция. Докарали са я с линейка на Харисън Стрийт.

— Сигурни ли са, че е тя?

— Зъбните регистри не лъжат. — Един вопъл заседна в гърлото на Джес. — Била е удушена с парче метална жица, стегната толкова здраво, че почти я е обезглавила. Явно тялото се е запазило доста добре поради студа.

— Джес, съжалявам. — Дон я привлече в прегръдките си.

Джес тихо плачеше върху рамото му.

— Трябва да се видя с майката на Кони. Трябва да й съобщя.

— Полицията ще го направи.

— Не — бързо отвърна Джес. Видя как Адам, преметнал яке върху ръката си, се отправя на пръсти към вратата. — Аз трябва да го направя. Господи, Дон, какво мога да й кажа? Какво мога да кажа на малкото й момченце?

— Ще намериш най-подходящите думи, Джес.

Джес не каза нищо, когато Адам отвори вратата и й изпрати една нежна целувка за довиждане. Вратата тихо се затвори зад него.

— Къде живее майката на Кони? — попита Дон. Дори и да бе забелязал оттеглянето на Адам, той не каза нищо.

— Милър Стрийт. Имам някъде записан точния адрес. — Джес изтри сълзите от очите си.

— Иди си вземи един душ и се облечи. Ще те откарам дотам.

— Не, Дон, не е необходимо да го правиш.

— Джес, ти нямаш кола, а и е изключено да те оставя да преживееш всичко това сама. Сега, моля те, недей да спориш повече с мен.

Джес се протегна и погали бившия си съпруг по бузата.

— Благодаря ти.