Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (15)

Петнайсета глава

Следващата събота Джес се записа в курс по самоотбрана.

Изминалата седмица се бе оказала доста необичайна. Вторникът бе свидетел на заключителната част на делото по обвинението на Тери Уелс. Цялата върволица от свидетели — полицаи, медицински експерти, психолози, свидетели, приятели, близки на покойната — се бяха изредили да дават показания. Те без съмнение бяха доказали, че Тери Уелс е убил жена си. Единственият висящ въпрос — упоритият въпрос, загнездил се там още от самото начало на процеса — беше характера на убийството. Щеше ли Тери Уелс да успее да убеди съдебните заседатели, че всичко е било грешка с трагичен край?

Със сигурност бе започнал много убедително. В четвъртък сутринта Тери Уелс бе заел свидетелското място, за да се защити и бе отговорил бавно и внимателно на внимателно подбраните въпроси на адвоката си. Да, бил избухлив. Да, между него и съпругата му от време на време избухвали свади. Да, веднъж й бил счупил и посинил окото. Да, бил я заплашвал, че ще я убие, ако го напусне.

Но, не, в действителност никога не си го бил и помислял. Не, нямал никакво намерение да я нарани. Не, той не бил безчувствен и хладнокръвен убиец.

Обичал жена си, беше казал той, втренчил светлосините си очи в съдебните заседатели. Винаги я бил обичал. Дори и когато го обиждала на всеослушание пред приятелите му.

Дори и когато се нахвърлила върху него, с явното намерение да му извади очите, като го принудила да я удари в самозащита. Дори и когато го заплашвала, че ще му отнеме всичко. Дори и когато го заплашвала, че ще настрои собствените му деца против него.

Искал само да я постресне, когато изстрелял стрелата по средата на оживената пресечка. Нямал представа, че целта му ще се окаже толкова фатална. Ако искал да я убие, щял да използва пистолет. Имал няколко, бил отличен стрелец, докато не бил стрелял с арбалет откакто като дете бил на лагер.

Тери Уелс завърши деня облян в сълзи, гласът му бе задрезгавял, кожата — пребледняла и на петна. Адвокатът му трябваше да му помогне да напусне свидетелското място.

Джес и двамата й помощници бяха стояли до посред нощ да преразглеждат отново свидетелските показания на всеки един от свидетелите, да препрочитат внимателно полицейските доклади, да търсят нещо, което евентуално може да им е убягнало. Нещо, което би могло да помогне за кръстосания разпит, на който Джес трябваше на следващата сутрин да подложи Тери Уелс. Джес бе останала будна и след като Нейл и Барбара, кихайки и кашляйки надолу по коридора, си бяха тръгнали. Беше отишла до апартамента си в шест сутринта, за да си вземе един душ и да се преоблече, преди пак да се върне обратно в кантората си.

В четвъртък се появи в съда само за да види как съдията Харис отлага делото за следващия понеделник. Обвиняемият явно не се чувствал много добре и защитата поискала няколкодневна отсрочка. Съдията Харис с хриптене бе дал съгласието си и съдът бе разпуснат. Джес прекара по-голямата част от деня в разговор с детективите от полицията, като ги подтикваше да използват отлагането, за да открият допълнително доказателство, което би могло да бъде в полза на обвинението.

Петъкът стана свидетел на пристигането на ежегодната коледна картичка от федералния затвор. ЖЕЛАЯ ТИ ВСИЧКО НАЙ-ХУБАВО ПО ПРАЗНИЦИТЕ, четеше се от яркозлатистите букви, украсени с ореолчета. Мисля за теб, казваше се накрая, сякаш беше от някой близък приятел, следваше простичък подпис: Джак.

Джак бе убил приятелката си по време на една пиянска разправия за това, къде бил сложил ключовете на колата си. Джес го бе пратила в затвора за дванайсет години. Джак се бе заклел, че ще я посети веднага щом излезе, за да й благодари лично за проявеното великодушие.

Мисля за теб. Мисля за теб.

Джес бе прекарала останалата част от петъка в търсене на курсове по самоотбрана из града. Намери един на Клейбърн авеню; не беше много далече от дома й и се намираше точно до спирката на метрото. Два часа събота следобед, в продължение на три последователни седмици, бе я уведомил по телефона нежният азиатски глас. Нещо наречено Уен-До. Щяла да отиде, каза Джес на жената, като си припомни думите на Адам. Наистина ли се страхуваше от смъртта? — почуди се тя и неволно извика в съзнанието си лицето на майка си. Чу как майка й я успокоява, че ще се оправи.

Мисля за теб. Мисля за теб.

После дойде съботата, безоблачна, слънчева и студена.

Заниманията се провеждаха в една двуетажна къща. УЕН-ДО, гласеше черният надпис, голям почти толкова, колкото и самата постройка.

— Моля, дайте ми палтото си, после, моля, облечете това и моля, влезте вътре. — Младата азиатка на гардероба инструктираше Джес, докато заменяше дългото й зимно палто с къса тъмносиня памучна роба и съответстващия широк колан. Джес бе облечена в широк анцуг и клин, както я бяха предупредили по телефона. Сиви, отбеляза тя, сдържайки усмивката си, нейният любим цвят.

— Подранили сте — изхихика младата жена. Хванатата отвисоко черна конска опашка се полюшваше при всяко движение на раменете й. — Още никой не е дошъл.

Джес се усмихна и се приведе леко напред, не знаеше какво точно изисква етикета в такива случаи. Младата жена вдигна завесата от дясната си страна и Джес, покланяйки се отново, премина през нея.

Дължината на стаята, в която се озова, беше два пъти по-голяма от широчината й. Съвсем празна стая, с изключение на няколкото зелени постелки, подредени една върху друга в ъгъла върху добре излъсканите дъски на пода. Джес улови отражението си върху стената от огледала, която се простираше отляво на стаята и й придаваше реално несъществуваща дълбочина. Изглеждаше абсурдно, помисли си тя, като културен хибрид с нейния американски клин и ориенталската роба. Повдигна рамене, опъна косата си назад и я прихвана с широка еластична лента.

Какво правеше тук? Какво точно се надяваше да научи? Наистина ли си мислеше, че би могла да се защити от… от какво? От природните стихии? От неизбежното?

Чу някакво прошумоляване зад себе си, обърна се и видя измежду зелените пердета на цветя да се появява една жена, която много явно накуцваше.

— Здравейте — каза жената. Вероятно беше на годините на Джес. — Казвам се Василики. Наричайте ме за по-кратко Вас.

— Джес Костър — отвърна Джес и пристъпи напред, за да стисне ръката й. — Василики е доста интересно име.

— Гръцко е — отвърна жената и се вгледа в отражението си върху огледалната стена. Беше висока, с едър кокал. Тъмната коса, която ограждаше мургавото й лице, стигаше само до квадратната й челюст. Ако не се смяташе накуцването й, изглеждаше доста внушителна. — Бях нападната преди около година от една банда тринайсетгодишни момчета. Тринайсетгодишни! Можете ли да повярвате? — Интонацията й подсказваше, че тя самата не можеше. — Искаха портмонето ми. Казах им: „Хайде, взимайте го. Няма нищо в него“. Те го взеха и когато видяха, че имам само десет долара, тъй като никога не нося много пари в брой със себе си, започнаха да ме бият, свлякоха ме на земята и ме ритаха толкова силно, че ми счупиха капачката. Имам късмет, че изобщо мога да ходя. Реших, че щом приключа с терапията си, ще се запиша в курс по самоотбрана. Следващия път, когато някой ме нападне, вече ще бъда подготвена. — Горчиво се разсмя. — Е, разбира се, звучи малко като след дъжд качулка. — Тя се опита да върже колана на кръста си още веднъж.

Джес поклати глава. В Чикаго малолетната престъпност бе достигнала епидемични размери. Беше издигната цяла нова сграда, за да се оправя с тези брутални малки престъпници. Сякаш една сграда можеше да оправи нещата.

— Ами ти? Какво те е довело тук? — питаше Вас.

Страхът от неизвестното, страхът от известното, отвърна Джес наум.

— Не знам — каза тя на глас. — Помислих си само, че няма да е лошо да знам как да се защитавам.

— Е, умно. Да ти кажа, в днешно време никак не е лесно да бъдеш жена.

Джес кимна, искаше й се да има къде да се седне.

Пердетата отново се разделиха и вътре пристъпиха две чернокожи жени, очите им разтревожено огледаха стаята.

— Аз съм Василики. Наричайте ме Вас — заяви Вас, като им кимна. — Това е Джес.

— Мериелън — отвърна по-възрастната и по-светла от двете. — И дъщеря ми, Айша.

Джес прецени, че Айша е на около седемнайсет, майка й наближаваше четирийсетте. И двете бяха много красиви, въпреки че над дясното око на майката можеше да се види голяма морава синина.

— Страхотно е, че ще посещаваме курса заедно — заяви Вас, когато пердетата отново се разделиха и още една жена, ниска, пълничка, на средна възраст, с видимо прошарена коса, влезе в стаята, мачкайки нервно синята си роба. — Василики, наричайте ме Вас — казваше вече Вас. — Това са Джес, Мериелън и Айша.

— Катарина Сантос — отвърна жената, гласът й бе неуверен, сякаш не бе съвсем сигурна.

— Чудесно, ние сме едно истинско малко ООН — остроумно отбеляза Вас.

— Събрани тук да научим древното ориенталско изкуство на Уен-До — добави Джес.

— О, в него няма нищо древно — поправи я Вас. — Уен-До е създадено само преди двайсет години от двама души, мисля, че в Торонто, Канада. Можете ли да си представите?

— Ще изучаваме бойно изкуство, създадено в Канада? — попита Джес недоверчиво.

— Явно то включва едновременно техники, взети и от карате, и от айкидо. Някой знае ли какво представлява айкидото? — попита Вас.

Никой не знаеше.

— Водещите принципи на Уен-До са предпазливост, отбягване и действие — продължи Вас, после се разсмя смутена. — Цитирам по памет рекламната брошура.

— Аз съм изцяло за действието — промърмори Айша, докато Катарина се отдръпна от покритата с огледала стена.

Пердетата отново се разтвориха и един млад мъж, тъмнокос, подстриган в стил помпадур, с наперена походка се приближи към застаналите в кръг жени. Беше нисък и мускулите на добре изваяните му ръце можеха да бъдат различени дори и през синята му роба. Лицето му бе гладко избръснато, малко момчешко, в горната част на носа му, до дясната вежда имаше малък белег, по всяка вероятност вследствие на прекарана в детството варицела.

— Добър ден — поздрави той, говорейки явно от диафрагмата. — Аз съм Доминик, вашият инструктор.

— Странно — прошепна Вас на Джес, — не изглежда много Уен-дойски.

— Колко от вас смятат, че биха могли да парират евентуален нападател? — попита той, с ръце върху бедрата и вирната напред брадичка.

Жените отстъпиха назад, без да кажат нищо.

Доминик бавно се приближи към Мериелън и дъщеря й, Айша.

— Ти какво ще кажеш, майче? Мислиш ли, че можеш да счупиш носа на някой, който преследва дъщеря ти?

— Ще бъде щастлив да се отърве с глава върху раменете си — пресилено се закани Мериелън.

— Е, същността на Уен-До — започна Доминик, — се състои и това да осъзнаете, че и вие самите сте не по-малко ценни от вашето дете, детето, което обичате. Толкова ценни — добави той, направи добре обмислена пауза, за да подсили ефекта на думите си и продължи, — но не и толкова уязвими. Поне не чак толкова, колкото преди. Може да сте по-слаби от евентуалния си нападател — каза той, отстъпи крачка назад от Мериелън и се обърна подред към всяка една от жените, — но вие не сте безсилни и вашият нападател не е всесилен. Важно е да не смятате нападателите си за огромни, непреодолими мечки, а да ги приемете като сбор от уязвими мишени. И помнете — погледна право към Джес, — в повечето случаи яростта върши много по-добра работа от молбите. Така че не се страхувайте да се ядосате.

Джес усети как коленете й се разтреперват и изпита явно облекчение, когато той се извърна и впери поглед в друга от жените. Джес изучаваше лицата на останалите, мини ООН-то, както Вас точно ги бе описала, показателно за всичките промени, настъпили в града през последните двайсет години. Толкова различен днес от Чикаго на нейното детство, помисли си тя, като се пренесе за миг в непорочната белота на миналото си. Властната нотка в гласа на Доминик я върна обратно в настоящето.

— Трябва да се научите да се доверявате на собственото си предчувствие за опасност — продължаваше той. — Дори и да не сте напълно сигурни от какво точно се страхувате; дори и да не знаете какво ви кара да се чувствате несигурни; дори ако се страхувате, че вероятно ще поставите в неловко положение човека, който може или не може да се окаже заплаха за вас, най-доброто, което можете да направите, е да се измъкнете възможно най-бързо от съответната ситуация. Отказът може да ви струва много скъпо. Доверете се на инстинктите и се измъкнете възможно най-бързо.

Ако можете, добави наум Джес.

— В повечето случаи бягството обикновено е най-ефикасното средство за една жена — заключи накратко Доминик. — Добре, подредете се в редица.

Жените си размениха нервни погледи и неуверено се подредиха в права линия.

— До стената с вдигнати ръце, копелета такива — прошепна Вас на Джес, след което се разкикоти като малко дете.

— Трябва да имате достатъчно пространство около вас, точно така. Раздалечете се мъничко. За няколко минути ще трябва малко да се пораздвижите. Направете кръг с раменете. Отпуснете ги. Точно така. Отпуснете свободно надолу ръце. Успокойте се и се отпуснете.

Джес залюля ръцете си от едната страна към другата, нагоре-надолу. Завъртя рамене назад, после напред. Изви врата си от едната страна към другата, чу как той изпука.

— Не забравяйте дишането — инструктираше Доминик и Джес, благодарна за напомнянето, шумно издиша. — Добре, изправете се. А сега, внимавайте. Първата част на самоотбраната се нарича киуи.

— Киви ли каза? — попита Вас и Джес трябваше да прехапе езика си, за да не се разсмее.

— Киуи е един страховит вик. Един рев, идващ от диафрагмата. Хо! — извика той, жените потрепериха. — Хо! — изкрещя отново Доминик. — Хо!

Ах, ах, ах, помисли си Джес.

— Целта на киуи — обясни той, — е да заличи представата на нападателя, че сте тиха и уязвима жертва. А помага и на нас самите, като ви окуражава да не се смразите от страх. Хо! — извика отново и жените отскочиха уплашено назад. — В него също така се съдържат и елементи на изненада. Изненадата може да бъде много полезно оръжие. — Той се усмихна. — А сега опитайте и вие.

Никой не помръдна. След няколко секунди Айша, а после и Вас, започнаха да се кикотят. Джес не беше сигурна дали й се смее или й се плаче. Как би могла да се довери на инстинктите си, почуди се тя, когато дори не беше сигурна какви са точно.

— Нека да се чуе! — окуражи ги Доминик. — Хо!

Още един миг на мълчание, последван от слабото, неуверено „Хо!“ на Мериелън.

— Не „Хо“, Хо! — подчерта Доминик. — Нито му е мястото, нито времето за любезности. Искаме да уплашим нападателя си, не да го окуражим. А сега, хайде, нека да ви чуя. Хо!

— Хо! — престраши се нерешително Джес, като се чувстваше повече от неловко. Подобни тъжни звуци проечаха из цялата зала.

— Хайде де! — подкани ги нетърпеливо Доминик, стиснал юмруци, за да подчертае думите си. — Сега сте жени, а не дами. Нека да ви чуя как се ядосвате. Нека да ви чуя как вдигате врява. Знам, че можете да го направите. Отраснах заедно с четири сестри. Само не ми казвайте, че не знаете как се крещи. — Той се приближи до Мериелън. — Хайде, майче, един мъж напада дъщеря ти.

— Хо! — изкрещя Мериелън.

— Това вече прилича на нещо.

— Хо! — продължаваше Мериелън. — Хо! Хо! — Тя се усмихна. — Хей, започва да ми харесва.

— Хубаво е да можеш да се защитиш, нали? — попита Доминик и Мериелън кимна. — А какво става с останалите? Да чуем как ще накарате да настръхне вашия евентуален нападател.

— Хо! — чуха се гласове, първоначално неуверено, после по-високо, постепенно набирайки сила. — Хо! Хо!

Джес се опита да се присъедини, но дори когато отвори уста, от нея не излезе никакъв звук. Какво й ставаше? Откога се страхуваше да се защитава? Откога бе станала толкова пасивна?

Извикай гнева, каза си тя. Помисли за колата си. Помисли за Тери Уелс. Помисли за Ерика Барновски. Помисли за Грег Оливър. Помисли си зет си. Помисли за Кони Девуоно. Помисли за Рик Фергюсън.

Помисли за майка си.

— Хо! — изкрещя Джес сред внезапно утихналата зала. — Хо!

— Идеално — ентусиазирано извика Доминик и изръкопляска. — Знаех си, че го таите вътре в себе си.

— Страхотно — каза Вас и стисна ръката й.

— Сега, ако киуи не уплаши евентуалния нападател, ще трябва да се научите да използвате каквото оръжие ви попадне под ръка, като започнете от ръцете, краката, лактите, раменете, ноктите. Ноктите на ръцете са добро оръжие, така че, ако някой от вас си ги гризе, да престане незабавно. Очите, ушите, носа спадат към мишените. — Доминик изкриви ръката си като кука, пръстите му заприличаха на нокти на хищна птица. — Орлови нокти към очите на нападателя — каза той и го демонстрира. — Светкавичен удар с кокалчетата на пръстите по носа… Юмрук отдолу по носа. — Отново го демонстрира. Жените наблюдаваха почти със страхопочитание. — Ще ви покажа как да направите всичко това по-късно — обеща им той. — Повярвайте ми, никак не е трудно. Но най-важното е да не очаквате, че ще можете да противопоставите вашата сила на тази на нападателя ви, защото просто няма да се получи. Онова, което трябва да направите, е да се научите да използвате силата на нападателя срещу него самия.

— Не разбирам — обади се Джес, изненадана от това, че бе проговорила.

— Добре. Ясно и високо питайте, когато не разбирате нещо. Говорете ясно и високо, дори и когато разбирате — усмихна се той. — И не забравяйте да дишате.

Джес, отново благодарна за напомнянето, шумно издиша.

— Точно така, от диафрагмата. Трябва да не забравяте да дишате, в противен случаи силите ви ще се изпарят много бързо. Ако някой пуши, ще трябва да откаже цигарите. Вместо това дишайте дълбоко. Всъщност, точно това правите и когато пушите. Вдишвате дълбоко и издишвате. Просто ще трябва да се научите да го правите и без цигара. Какво точно не ви стана ясно? — попита той Джес, връщайки се рязко към въпроса й.

— Казахте, че трябва да използваме силата на нападателя срещу него самия. Не разбирам какво имате предвид.

— Добре, нека да обясня. — Той замълча за миг, очите му се присвиха замислено. — Като пример може да ни послужи кръговрата — започна, рисувайки с показалец кръг във въздуха. — Ако някой ви дръпне към себе си, вместо да се съпротивлявате и дърпате назад, което сме склонни да правим при подобни ситуации, използвайте силата на нападателя си, за да бъдете привлечени към тялото му и ударете чак когато се озовете до него.

Доминик сграбчи ръката на Джес. Тя инстинктивно се дръпна назад.

— Не — поклати глава той. — Точно онова, което не трябва.

— Но вие казахте, че трябва да се доверяваме на инстинктите си.

— Доверявайте се на инстинктите си, когато те ви предупреждават за опасността. Помнете, че забелязването на опасността и възможно най-бързото отдалечаване от нея винаги са на първо място. Но когато вече сте в опасност, нещата коренно се променят. Инстинктите могат да ви подведат. Трябва да ги „образовате“ тези ваши инстинкти. А сега, приближете се. Ще ви използвам, за да покажа на практика какво имам предвид.

Джес пристъпи неохотно напред.

— Ще ви придърпам към себе си и искам да се съпротивлявате, както направихте преди малко. — Доминик рязко се хвърли напред, ръката му сграбчи здраво китката на Джес и той я задърпа към себе си.

Адреналинът й незабавно се покачи, Джес се дърпаше, като се опитваше да застопори краката си върху дървения под, за да може да се изтегли по-силно назад. Нямаше така лесно да се предаде, реши тя, усещайки колко здраво изпъната бе ръката й, почувства остра болка в лакътя. Още по-яростно се задърпа назад, дишането й ставаше все по-учестено.

В следващия миг лежеше на пода и Доминик се бе надвесил застрашително над нея.

— Какво стана? — попита задъхано тя, не беше сигурна как се бе озовала по гръб на пода за по-малко от секунда.

Доминик й помогна да се изправи.

— А сега да опитаме по другия начин. Не се бори с мен. Не оказвай никаква съпротива. Нека моята сила те дръпне близо до мен. После използвай инерцията и ме отблъсни.

Джес отново събра всички сили. Отново ръката на Доминик стисна здраво китката й. Но този път вместо да се съпротивлява, тя се остави да бъде придърпана към него. Чак когато почувства телата им да се допират, изведнъж използва цялата сила на тежестта си и го отблъсна. Това го накара да изгуби равновесие и той се просна на пода.

— Страхотно, Джес — поздрави я Вас.

— Браво, момичето ми, ти успя — пригласяше й Мериелън.

— Страхотно — съгласи си Айша.

Катарина кимна стеснително.

Доминик бавно се изправи на крака.

— Мисля, че вече разбираш — каза той, като се изтупа.

Джес се усмихна.

— Хо!

 

 

— Хо! Хо! Хо! — шепнеше си Джес, докато излизаше от метрото близо до „Магнифисънт Майл“. От седмици, дори от месеци не се беше чувствала толкова силна. Толкова обнадеждена. Браво на нея. — Хо! — разсмя се тя, уви се здраво в палтото си и се запъти към Мичиган авеню.

Кой казваше, че трябвало да чака Адам да й се обади? В края на краищата, живеехме в деветдесетте. Жените не седят и не бездействат, чакайки мъжете да им се обадят. Те вдигат телефона и сами набират номера. Освен това беше събота, тя нямаше никакви планове за вечерта и Адам по всяка вероятност би останал доволен от факта, че тя поема инициативата.

— Хо! — каза Джес по-високо, отколкото бе възнамерявала и привлече разтревоженото внимание на една жена.

Жената ускори крачката си. Точно така, уважаема г-жо, заяви Джес наум. Инстинктите ви предупреждават за опасността, бързо се махайте.

— Хо! — почти извика тя. Наближи витрината на магазина за обувки и надникна вътре. — Адам Стоун на работа ли е днес? — попита тя продавача със зле прикритото тупе, който се затича да я посрещне още щом прекрачи прага.

Очите на продавача се присвиха, за малко почти щяха да изчезнат. Дали си спомняше последната им среща?

— Той има клиент. — Брадичката му насочи Джес към дъното на магазина.

Адам стоеше до една млада жена, с ръце, пълни с обувки и лице, изпълнено със смях. Джес тихичко се приближи, не искаше да го обезпокои по средата на продажбата.

— Значи, нищо от тези обувки не ви хареса? Е, да видим. Не бих ли могъл да ви заинтригувам с чаша вода, вместо това?

Младата жена се разсмя, дългата й руса коса се посипа върху грижливо напудрените й бузи, когато поклати глава.

— А какво ще кажете за едно бонбонче?

Джес видя как Адам бърка в джоба на сакото си за ментовото бонбонче, увито в хартийка на червени и бели райета, видя как младата жена се замисли, преди да откаже предложението.

— Ами тогава един виц? Изглеждате като жена, която би оценила хубавия виц.

Джес усети как очите й парят и бързо се отдалечи. Реши да не изчаква „репликата с вица“. В края на краищата, тя самата ставаше за виц.

— Открихте ли го? — попита продавачът със зле прикритото тупе, когато тя се отправи към предната част на магазина.

— По-късно ще поговоря с него. Благодаря ви — отвърна Джес, чудейки се за какво всъщност му благодари. Жените толкова бързаха да кажат „благодаря“, да бъдат учтиви. — Съжалявам — отдръпна се тя от пътя на една жена, която също й се извини. И за какво толкова сме засъжалявали?

По дяволите, помисли си тя. Беше объркана и се чувстваше неловко. Какво я бе накарало да дойде тук? Защо бе решила, че само защото тя самата се чувства добре и защото й се иска да сподели това с някой друг, Адам би проявил желание да изпълни ролята на този някой? И какво като се чувства обнадеждена? И какво като е научила да извива ръката си в орлови нокти? Кой го бе грижа дали можеше или не да нанася светкавичен удар по носа? Защо би трябвало да го интересува киуи? Той се интересуваше от продаването на обувки, от печеленето на комисионни. Защо бе решила, че тя се различава с нещо от останалите стотици жени, чиито крака галеше всяка седмица? И защо беше толкова разочарована?

— Хо! — каза тя, застанала сама пред магазина. Но не прозвуча ентусиазирано и думата падна на тротоара, за да бъде премазана от парада на преминаващите крака.

 

 

— О, здравей, къде се губиш? — отвърна Дон, гласът му бе като оазис, дори и по телефона. — Това е една много приятна изненада. Бях започнал да си мисля, че все още ми се сърдиш.

— Защо пък да ти се сърдя? — Джес дръпна вратата на телефонната кабинка.

— Ти ми кажи. Аз знам само, че не си разменила с мен и две думи от малкото ни спречкване в полицейския участък.

— Не е вярно.

— Добре де, може би две думи, и двете „не“: веднъж, когато те поканих за Деня на благодарността и още веднъж, когато те поканих да излезем да хапнем по един бифтек за вечеря.

— Точно за това ти се и обаждам — каза Джес, благодарна, че й бе предоставен толкова удобен претекст. — В центъра съм и цяла вечност не съм яла свестен бифтек, мислех си, че ако нямаш нещо предвид за тази вечер… — Гласът й заглъхна, последва мълчание. — Зает си — заключи набързо Джес.

— Господи, Джес — отвърна Дон, гласът му звучеше като извинение, — всеки друг път, знаеш, че не бих пропуснал случая, но…

— Но е събота вечер и майка Тереза те чака.

Отново последва мълчание.

— Всъщност, Триш е извън града за празниците — заяви съвсем спокойно Дон. — Затова приех да вечерям в Джон Макмастър. Спомняш си Джон, нали?

— Разбира се. — Джон Макмастър бе един от съдружниците на Дон. — Предай му много поздрави от мен.

— Бих те поканил…

— Не бих дошла.

— Но ти не би дошла.

Джес се разсмя, изведнъж й се стори много трудно да си поеме въздух. Защо се беше обадила? Наистина ли очакваше, че бившият й съпруг ще чака на телефона всеки път, когато тя се почувства самотна или потисната и се нуждае от малко приятелска подкрепа?

— Имам страхотна идея — казваше той.

— Каква е страхотната ти идея? — Джес усети, че се задушава, че въздухът не достига до дробовете й. Натисна плъзгащата се врата на телефонната кабина, но тя не се отвори.

— Защо да не намина утре сутринта с няколко кифли и сирене крема, а ти да ми направиш малко кафе и да ми кажеш кой е умрял?

Джес се бореше с вратата на телефонната кабина, пръстите й започваха да изтръпват. Не можеше да си поеме въздух. Ако не се измъкнеше бързо от проклетата будка, щеше да припадне и по всяка вероятност да се задуши. Трябваше да се измъкне. Трябваше да излезе на чист въздух.

— Джес? Джес, чуваш ли ме? Шегувам се, разбира се. Не четеш ли вече некролозите?

— Наистина трябва да тръгвам вече, Дон. — Джес заудря с юмруци по вратата.

— Какво ще кажеш за десет часа?

— Добре. Чудесно.

— До утре сутринта.

Джес изпусна слушалката и я остави да виси на дългия й шнур. Наблюдаваше я как се полюшва напред-назад, като линчувана жертва, докато буташе и дърпаше вратата на телефонната кабина, правейки отчаяни опити да се измъкне.

— По дяволите, пусни ме да изляза! — изкрещя тя.

Изведнъж вратата се отвори. Една побеляла възрастна жена, висока не повече от метър и петдесет, стоеше от другата страна, дълбоко набраздените й от вени ръце стискаха дръжката на вратата.

— Тези неща понякога могат да бъдат много коварни — каза тя със снизходителна усмивка, преди да затътри крака отново надолу по улицата.

Джес изскочи от телефонната кабина, пот се стичаше от лицето й, независимо че бе около нулата.

— Как можах да го направя? — прошепна тя в изтръпналите си ръце. — Забравих всичко научено днес. Как ще се защитя от някого, когато не мога дори да се измъкна от една проклета телефонна будка?

Изминаха няколко минути, преди изтръпването да напусне ръцете й и тя успя да махне на едно такси, за да я откара у дома.