Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (1)

Първа глава

Когато дойде на работа, той вече я чакаше, или поне така се стори на Джес. Забеляза го незабавно. Стоеше неподвижно на ъгъла на Калифорния авеню и 21-а улица. Усети как я наблюдава, докато напускаше паркинга и претичваше през улицата към административната сграда. Очите му бяха по-студени и от късния октомврийски вятър, който си играеше с рошавата му дълга коса. Ръцете му, без ръкавици, бяха стиснати в юмруци извън джобовете на доста износеното кафяво кожено яке. Познаваше ли го?

Тялото му се размърда леко, докато Джес се приближаваше и тя видя, че устата му е изкривена в зловеща, разтегляща накриво плътните му устни, полуусмивка. Сякаш знаеше нещо, което тя не знае. Една усмивка, лишена от топлота, усмивка на човек, който като дете се е забавлявал, докато е късал крилцата на пеперудите, помисли си и потрепери, правейки се, че не забелязва едва доловимото кимване, с което той я поздрави, когато очите им се срещнаха. Една усмивка, изпълнена с тайни, осъзна тя и обзета от внезапен страх, бързо извърна встрани глава и се затича нагоре по парадното стълбище.

Джес почувства, че мъжът я последва. Знаеше, без да се обръща, че той се изкачва по стълбите зад нея, отмереността на стъпките му отекваше из цялото й тяло. Стигна до най-горната площадка и натисна с рамо тежката въртяща се стъклена врата. Непознатият спря в края на стъпалата, лицето му, с все същата многозначителна усмивка върху устните, се появяваше и изчезваше с всяко завъртане на стъклата.

Аз съм Смъртта, шепнеше усмивката, дойдох за теб.

Джес чу сподавения вик на уплаха, който се отрони от устните й и по шума от провлачените стъпки върху мраморния под разбра, че е привлякла вниманието на един от охраната. Тя се завъртя. Видя как пазачът, който се казваше Тони, се приближава предпазливо, с насочваща се към кобура на пистолета ръка.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— Мисля, че не — отвърна Джес. — Навън има едни мъж, който… — Който какво? — запита се тя и се вгледа в уморените сини очи на пазача. Който иска да влезе вътре, за да се предпази от студа? Който има усмивка, от която те побиват тръпки? Смяташе ли се това за престъпление сега в Кук Каунти?

Пазачът надзърна през рамото й към вратата и Джес бавно проследи погледа му. Там нямаше никой.

— Май ми се привиждат призраци — извини се тя, докато в същото време се питаше дали наистина е така. Бе благодарна все пак, че независимо от това какво точно представлява, младият мъж си беше отишъл.

— Е, сега им е сезонът на тия неща — отвърна пазачът, докато проверяваше пропуска й, въпреки че много добре знаеше коя е и прекарваше по нея металния детектор, както правеше и всяка друга сутрин от четири години насам.

Джес обичаше твърдо установените неща. Всяка сутрин тя ставаше в 6:45, взимаше набързо един душ, обличаше дрехите, които внимателно си бе извадила и подредила от предната вечер, излапваше набързо парче замразен пудинг със сирене и черен пипер, изваден направо от фризера и след по-малко от час вече се намираше зад бюрото си. Календарът й — отворен на задачите за деня, папките по делата й — готови. Ако й предстоеше да води дело, щеше да има подробности за уточняване със сътрудниците, стратегия за изработване, въпроси за формулиране, отговори за определяне. (Никога никой добър адвокат не бе задавал въпрос, на който тя вече да не знаеше отговора.) Ако се подготвяше за предстоящ процес, щеше да има информация за събиране, улики за откриване, чакащи на горния етаж свидетели, които трябва да бъдат разпитани, полицаи, с които трябва да се поговори, заседания, на които трябва да се присъства, графици, които трябва да се съгласуват. Всичко съгласно рутинната практика. Джес Костър не обичаше изненадите извън съдебната зала, нито пък тези вътре в нея.

След като получеше пълна представа за деня, който й предстои, тя се облягаше назад с чаша черно кафе и поничка с мармалад и изчиташе внимателно сутрешния вестник, като започваше от некролозите. Винаги преглеждаше некролозите: „Полин Ашкрофт, шейсет и седем годишна, починала внезапно в дома си; Роналд Барет, 79-годишен, починал след продължително боледуване; Матю Блек, възрастта неупомената, любящ съпруг и баща, даренията ще бъдат изпратени на Американската фондация на сърдечно болните.“ Джес не знаеше кога точно бе превърнала некролозите в част от обичайното си сутрешно ежедневие, не знаеше и защо го бе направила. Това беше доста необичайна привичка за човек, едва навършил трийсетте, пък било то и за обществен обвинител от щатската адвокатска служба на Кук Каунти в Чикаго.

— Откри ли някой познат? — веднъж я бе попитал един от нейните сътрудници.

Джес бе поклатила глава, не. Никога нямаше познати.

Дали пък не търсеше заради майка си, както веднъж бе предположил бившият й съпруг? Или по някакъв начин очакваше да види собственото си име?

Непознатият мъж с разрошената руса коса и зловеща усмивка грубо си проби път в съзнанието й. Аз съм Смъртта, измъчваше я той, гласът му рикошираше в голите стени на кантората. Дойдох за теб.

Джес свали надолу сутрешния вестник, за да може да огледа стаята. Три бюра от издрано в различна степен орехово дърво се допираха под всевъзможни ъгли до скучните бели стени. Никакви картини в рамки, никакви пейзажи, никакви портрети, нищо освен един стар плакат от „Bye, Bye Birdie“, залепен както дойде на стената срещу бюрото й с парченца пожълтяла лепенка. Юридическата литература запълваше изключително практичните метални полици. Всичко изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше бъде събрано и изнесено. Както всъщност и можеше да стане. Както всъщност и често се случваше. Адвокатите, работещи в щатската адвокатска служба, редовно ги местеха. Просто нямаше смисъл да се настанява човек прекалено удобно.

Джес делеше кантората с Нейл Стрейхорн и Барбара Коен, съответно втори и трети юридически съветник. Двамата щяха да пристигнат в рамките на половин час. Като първи съветник Джес беше човекът, който вземаше всички важни решения за това, как да бъде ръководена кантората й. В Кук Каунти на служба към щата имаше седемстотин и петдесет адвоката, повече от двеста, от които се намираха само в тази сграда, по осемнайсет във всяко крило и по трима във всяка стая. Всяка стая от своя страна бе под контрола на отговорния за съответното крило. До осем и половина в лабиринта от кантори, който съставляваше единайсетия и дванайсетия етаж от административната сграда щеше да стане толкова шумно, колкото и на стадион „Ригли“. Или поне често пъти на Джес й се струваше така. Обикновено тя се наслаждаваше на тези кратки мигове на спокойствие и тишина преди пристигането на останалите.

Днес беше различно. Младият мъж я бе разстроил, бе я изкарал извън обичайния й ритъм. Какво у него й се струваше толкова познато? — почуди се тя. Всъщност не бе успяла да огледа добре лицето му, не бе видяла кой знае колко, с изключение на зловещата усмивка. Никога нямаше да може да го опише на полицейския художник. Никога нямаше да може и да го познае при евентуално разпознаване. Той дори не й беше проговорил. Тогава защо бе обсебил мислите й по този начин?

Джес отново се зае да преглежда некролозите: „Марвин Бедерман, 74-годишен, починал спокойно в съня си след продължително боледуване; Сара Едуардс, напуснала ни в 91-вата си година“.

— Дошла си рано. — Мъжкият глас достигна до бюрото й през отворената врата.

— Винаги идвам рано — отвърна Джес без да вдига глава. Нямаше нужда. Ако тежкият мирис на одеколон „Арамис“ не бе достатъчен, за да издаде Грег Оливър, прекалено самоуверената нотка в гласа не оставяше никакво съмнение. Един от изтърканите лафове, ширещ се из канторите, бе, че броят на победите на Грег Оливър в съдебната зала бил надминат само от броя на победите му в спалнята. И именно поради тази причина Джес винаги се стремеше разговорите й с четирийсетгодишния адвокат от съседната кантора да се придържат към чисто професионална тематика. Разводът й с един адвокат я бе научил, че последното нещо, което някога би пожелала, е да се обвърже с друг.

— Какво мога да направя за теб, Грег?

Грег Оливър преодоля разстоянието до нейното бюро с три бързи крачки.

— Кажи ми какво четеш? — Той се наведе напред, за да надникне над рамото й. — Некролозите? Какво ли не биха направили някои хора, за да бъде напечатано името им във вестника.

Джес се разсмя, въпреки че не й се искаше.

— Грег, наистина съм заета…

— Виждам.

— Не, наистина — отвърна Джес, хвърляйки бегъл поглед към хубавото му, според общоприетия идеал за красота, лице, което се запомняше, благодарение на влажните му шоколадовокафяви очи. — Трябва да съм в съда в девет и половина.

Той си погледна часовника. Ролекс. Златен. Бе дочула да се говори, че наскоро се е оженил за пари.

— Имаш много време.

— Времето ми трябва, за да подредя мислите си.

— Обзалагам се, че те вече са подредени — отвърна Грег, като се изправи, само за да се облегне отново върху бюрото й и открито огледа отражението си в стъклото на прозореца зад нея. Ръката му леко поглади една купчина грижливо подредени документи. — Обзалагам се, че всичко в главата ти е толкова добре подредено, колкото и на бюрото ти. — Той се разсмя и извивката в ъгълчето на устата му за миг напомни на Джес за непознатия с неговата зловеща усмивка. — Погледни се само — продължи Грег, който изтълкува погрешно реакцията й, — цялата се стегна, само защото случайно разместих няколко от твоите хартийки. — Той нарочно преигра, докато ги подравняваше, после избърса въображаеми прашинки от изтъркания плот на бюрото й. — Не обичаш някой да ти пипа нещата, нали? — Пръстите му галеха шарките върху дървото на малки, все по-възбуждащи кръгове. Ефектът бе почти хипнотичен. Укротител на змии, помисли си Джес и се почуди за миг, дали той беше укротителят или змията.

Тя се усмихна, удивена от начина, по който явно работеше съзнанието й тази сутрин. Изправи се и целеустремено се запъти към полиците с книги, въпреки че всъщност нямаше нищо конкретно наум.

— Мисля, че е по-добре да тръгваш, така че да мога да свърша малко работа. Тази сутрин ще произнасям обвинителната си реч по делото Ерика Барновски и…

— Ерика Барновски? — Ходът на неговите мисли се отрази и в очите му. — А, да, момичето, което твърди, че било изнасилено…

— Жената, която беше изнасилена — поправи го Джес.

Смехът му нахлу в пространството, което ги разделяше.

— Господи, Джес, та тя не е носела бельо! Мислиш ли, че има съд на тая земя, който ще признае за виновен мъж, за това че е изнасилил жена, с която се е срещнал в един бар, когато тя дори не е носела бикини? — Грег Оливър погледна към тавана, после отново към Джес, като машинално приглади назад няколко кичура, които бе разрошил. — Не знам, но без бикини в бар за случайни запознанства, това ми мирише на подразбиращо се от само себе си съгласие от нейна страна.

— А ножът на гърлото й допълва представата ти за любовна игра преди акта. — Джес поклати глава, по-скоро от мъка, отколкото от отвращение. Грег Оливър бе прословут с точността на своите преценки. След като не можеше да убеди своя колега адвокат, че мъжът в процеса е виновен, как би могла да се надява да убеди съдебните заседатели?

— Не виждам да се очертават бикини под тази къса пола — добави Грег Оливър. — Кажете ми, г-жо адвокат, носите ли бикини?

Ръцете на Джес се плъзнаха по сивата вълнена пола, която стигаше до коленете й.

— Престани, Грег — скастри го тя.

Закачливата нотка в гласа на Грег Оливър се разпростря и в очите му.

— Какво трябва да направи човек, за да влезе вътре в тези бикини?

— Съжалявам, Грег — отвърна равнодушно Джес, — страхувам се, че в тези бикини има място само за един задник.

Течният шоколад в очите на Грег Оливър се втвърди и се превърна в кафяв лед, после веднага се стопи и екотът от смеха му отново изпълни стаята.

— Точно това ми харесва у теб, Джес. По дяволите, ти си толкова войнствено настроена. Би се изправила срещу всеки. — Той се запъти към вратата. — Не мога да не призная, че ако някой може да спечели това дело, то това си ти.

— Благодаря — каза Джес на затварящата се врата.

Тя се отправи към прозореца и се вгледа разсеяно към улицата, единайсет етажа по-долу. Огромните крещящи реклами се набиваха в очите й: „Abogado“. „Адвокат“ на испански, следваше името. Различно име на всяка табела. Отворено двайсет и четири часа в денонощието.

В района нямаше други високи постройки. Със своите четиринайсет етажа административната сграда изпъкваше подобно на възпален палец. Долепената до нея съдебна палата беше само на седем етажа. Отзад се издигаше затворът на Кук Каунти, където обвинените в убийство и останалите заподозрени, които или не бяха в състояние да платят гаранция или такава просто им беше отказана, бяха задържани до разглеждането на делата им в съда. Джес често си представяше този район като мрачно и зловещо място за мрачни и зловещи хора.

Аз съм Смъртта, чу тя как шепнат улиците, дойдох за теб.

Разтърси глава и погледна нагоре, но дори небето бе придобило мръсен сив оттенък — надвиснало заплашително, то предвещаваше сняг. Сняг през октомври, помисли си Джес, не можеше да си спомни кога за последен път бе валяло преди празника на Вси светии. Въпреки прогнозата за времето, не си бе обула ботуши. Пускаха, а от солта отпред на пръстите се бяха образували грозни кръгове, наподобяващи пръстени на дърво. Може би по-късно щеше да излезе и да си купи нов чифт.

Телефонът иззвъня. Едва минаваше осем, а телефонът вече звънеше. Тя го вдигна преди да успее да звънне отново.

— Джес Костър — каза в слушалката.

— Джес Костър, на телефона е Морийн Пеплър — отвърна гласът, изпълнен с детински смях. — Преча ли?

— Никога не пречиш — отвърна Джес на по-голямата си сестра и си представи закачливата усмивка върху устните й, топлите й зелени очи. — Радвам се, че се обади.

Джес винаги бе оприличавала Морийн на някоя от онези изящни скици на балерини на Едгар Дега, само приглушени и неясни контури. Дори гласът й бе приглушен. Хората често казваха, че двете сестри си приличат. И двете имаха един и същ в основата си овал на лицето, и двете бяха високи и стройни, но в очертанията на Джес нямаше нищо замъглено. Дългата й до раменете кестенява коса бе по-тъмна от тази на Морийн, оттенъкът на зелено в очите й много по-смущаващ, дребноватата й конструкция не толкова заоблена, по-кокалеста. Сякаш художникът бе нарисувал една и съща скица два пъти, след което бе пресъздал едната в пастели, а другата в маслени бои.

— Какво ново? — попита Джес. — Как са Тейлър и близнаците?

— Близнаците са добре. Тейлър все още не е разбрал целия ужас на ситуацията. Непрекъснато ме пита кога ще ги върнем обратно в болницата. Не се поинтересува как е Бари.

Джес усети как челюстта й се стяга. Съпругът на Морийн, Бари, бе преуспяващ счетоводител и върху номера на неговия „Ягуар“, последен модел, бе написано „ЗАСЛУЖЕН“. Нужно ли бе наистина да знае нещо повече.

— Как е той? — все пак попита тя.

— Чудесно. Работата му върви страхотно, въпреки състоянието на икономиката. Или пък може би точно поради това. Както и да е, той е много щастлив. И двамата искаме да дойдеш на вечеря утре и моля те, не ми казвай, че вече имаш среща.

Джес едва не се разсмя. Кога за последен път бе имала среща? Кога за последен бе излизала някъде, без това да е било свързано по някакъв начин с работата й? Откъде бе останала с убеждението, че само лекарите са на повикване по двайсет и четири часа в денонощието?

— Не, нямам среща — отвърна тя.

— Добре, значи ще дойдеш. Напоследък не се виждаме достатъчно с теб. Струва ми се, че те виждах по-често, докато работех.

— Тогава започни отново работа.

— За нищо на света. И така, до утре в шест. И татко ще дойде.

Джес се усмихна в телефонната слушалка.

— До утре. — Върна слушалката на мястото й при звука на бебешки плач някъде в далечината от другата страна. Представи си как Морийн тича по посока на плача, как гука над кошчетата на шестмесечните си близнаци, как сменя пелените им, как задоволява нуждите им, докато същевременно иска да е сигурна, че тригодишният в краката й получава вниманието, от което се нуждае. Далечен отглас от свещените аудитории на Харвардския университет, където бе спечелила магистърската си степен по бизнес администрация. Джес повдигна рамене. Всички ние имаме правото на избор, помисли си тя. Сестра й явно бе направила своя.

Седна отново зад бюрото си и се опита да се съсредоточи върху сутринта, която й предстоеше, молейки се да е в състояние да докаже, че Грег Оливър греши. Тя знаеше, че издействането на присъда в този случай щеше да бъде почти невъзможно. Трябваше тя и помощникът й да бъдат много убедителни.

Щатската адвокатска служба винаги водеше съдебните дела по двойки. На втория й помощник Нейл Стрейхорн бе възложено да представи уводната част на обвинителната реч, да припомни на съдебните заседатели конкретните, не твърде приятни факти по делото. После следваше пледоарията на защитата, след което Джес щеше да се заеме с оборването на доказателствата, които опровергаваха обвинението. Тази последователност й осигуряваше широка възможност да породи морално негодувание.

— Всеки ден в Съединените щати стават 1 871 изнасилвания — започна речта си тя. — Това означава, че всяка минута е изнасилена по 1,3 пълнолетна жена, означава ужасяващата цифра от 683 000 изнасилвания годишно. — Пое си дълбоко въздух и отново прехвърли наум изреченията, подобно на заблудили се парченца маруля в голяма, трудна за разбъркване салата. Тя все още продължаваше да ги прехвърля отново и отново, когато, след около двайсетина минути, пристигна Барбара Коен.

— Как върви?

Със своите метър и осемдесет, с ярката червена коса, която се спускаше на буйни вълни до средата на гърба й, Барбара Коен често напомняше на човекоподобно превъплъщение на морков. Бе с почти цяла глава по-висока от Джес и дългите й кльощави крака създаваха впечатлението, че стои на кокили. Един-единствен поглед към младата жена, която се явяваше нейния трети съветник, бе в състояние да я накара винаги да се усмихне, независимо от това как точно се чувства в момента.

— Няма да се отчайвам. — Джес си погледна часовника. За разлика от този на Грег Оливър, нейният бе обикновен „Таймекс“, със семпла черна кожена каишка. — Слушай сега, искам двамата с Нейл да се заемете със случая Алварес, онзи с наркотиците, когато делото влезе в съда.

Изражението върху лицето на Барбара Коен отразяваше смесица от вълнение и уплаха.

— Мислех, че ти искаш да се заемеш с него.

— Не мога. Затънала съм. Освен това, вие двамата можете да се справите. Ще бъда там, в случай че имате нужда от помощ.

Барбара Коен напразно се опита да сдържи усмивката, която се появи върху лицето й; усмивка, предизвикана от факта, че й се възлага по-професионална работа.

— Да ти донеса ли кафе? — попита тя.

— Ако изпия още едно кафе, в съда на всеки пет минути ще трябва да се извинявам, за да ходя до тоалетната. Мислиш ли, че така ще спечеля симпатията на съдебните заседатели?

— Не бих разчитала много на това.

— За бога, как е могла да не носи бикини — промърмори Джес. — Ако не друго, би трябвало да помисли поне за ходенето по нужда.

— Толкова си практична — заяви Барбара, докато подготвяше количката си с папки за сутрешните съдебни заседания и се разсмя.

Нейл Стрейхорн пристигна няколко минути по-късно, с новината, че според него, май се разболява, след което се запъти направо към бюрото си. Джес можеше да види как устните му се движат, докато произнасяше безгласно думите на своето предисловие към обвинителната реч. Навсякъде около нея канторите на щатската адвокатска служба на Кук Каунти се съживяваха, подобно на цветя, които се разтваряха към слънцето.

Джес долавяше всяко ново пристигане, столовете, които се издърпваха назад и после пак напред, компютрите, които се включваха, факсовете, които доставяха съобщения, телефоните, които звъняха. Тя несъзнателно наблюдаваше пристигането на всяка една от четирите секретарки, които обслужваха осемнайсетте адвоката в това крило. Можеше да различи тежките стъпки на Том Олински, нейния шеф, когато той се отправяше към кантората си в края на дългия коридор.

— Всеки ден в Съединените щати стават 1 871 изнасилвания — започна отново тя, като опитваше да се съсредоточи.

Една от секретарките, негърка с крушовиден задник, която би могла да мине както за двайсет, така и за четирийсетгодишна, промуши главата си през вратата. Дългите й, дрънчащи червени обици достигаха почти до раменете.

— Кони Девуоно е тук — съобщи тя, след което отстъпи крачка назад, сякаш почти очакваше Джес да хвърли нещо по главата й.

— Какво означава това „тук“?

— Означава, че е навън, пред вратата. Явно е минала направо през пропуска. Казва, че трябва да говори с вас.

Джес погледна към календара със срещите си.

— Срещата ни е за след четири часа. Каза ли й, че след броени минути трябва да бъда в съда?

— Казах й. Твърди, че се налага да ви види незабавно. Много е разстроена.

— Нищо чудно — отвърна Джес, представяйки си вдовицата на средна възраст, жестоко пребита и изнасилена от мъж, който впоследствие заплашил, че ще я убие, ако свидетелства срещу него. Нещо, което бе насрочено за след десет дни, броени от днес. — Сали, ако обичаш, отведи я в заседателната зала. Идвам след малко.

— Искаш ли аз да поговоря с нея? — предложи услугите си Барбара Коен.

— Не, аз ще го направя.

— Мислиш ли, че има някакви проблеми? — попита я Нейл Стрейхорн, докато излизаше в коридора.

— Какво друго?

Заседателната зала представляваше малък кабинет, без прозорци, почти изцяло зает от стара орехова маса и осем различни кафяви стола с ниски облегалки. Беше със същите скучни бели стени, както и останалите стаи, а на пода имаше изтъркан бежов килим.

Кони Девуоно бе застанала вътре точно до вратата. Сякаш се бе смалила от последния път, когато Джес я бе видяла. Черното палто висеше на раменете й като на закачалка. Лицето й бе толкова бяло, че изглеждаше примесено със зелено, а торбичките под очите й се бяха отпуснали и увиснали в не твърде ласкателни бръчки — тъжно потвърждение на факта, че по всяка вероятност не беше спала със седмици. Единствено тъмните очи излъчваха яростна енергия, напомняйки за красивата жена, която някога е била Кони Девуоно.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — започна тя.

— Просто не разполагаме с много време — отвърна тихо Джес. Беше я страх, че ако гласът й случайно надвиши шепота, жената би могла, подобно стъкло, да се разбие на малки парченца. — Трябва да съм в съда след около половин час. — Джес издърпа един от малките столове, за да може Кони да седне. Жената не се нуждаеше от допълнителна покана. Тя се сви като акордеон върху него. — Добре ли сте? Искате ли кафе? Чаша вода? Ето, позволете ми да взема палтото ви.

Кони Девуоно отказваше всяко предложение с махване на ръка. Джес забеляза, че ноктите й са изгризани до живеца, а кожичките около тях бяха грубо отскубнати.

— Не мога да свидетелствам.

Джес седна на един от останалите столове и се наведе към Кони Девуоно, така че коленете им се докоснаха. Тя се протегна да хване ръцете й. Бяха ледени.

— Кони — започна бавно Джес, като се опитваше да ги стопли в своите, — ти си всичко, с което разполагаме. Ако ти не свидетелстваш, на мъжа, който те е нападнал, ще му се размине безнаказано.

— Знам. Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Не мога да го направя. Не мога. Не мога. — Тя започна да плаче.

Джес бързо издърпа кърпичка от джоба на сивото си сако и я подаде на Кони, но тя изобщо не й обърна внимание. Хълцаше все по-силно и по-силно. Джес се сети за сестра си. Морийн бе в състояние, сякаш без всякакво усилие, да успокои ревящите си бебета. Джес не бе надарена с подобни възможности. Можеше само безпомощно да стои и да наблюдава.

— Знам, че ще ви разочаровам — продължи Кони Девуоно, раменете й се разтрисаха. — Знам, че ще разочаровам всички…

— Не се тревожи за нас — отвърна й Джес. — Помисли за себе си. Помисли за онова, което това чудовище ти причини.

Разярените очи на жената се впиха в очите на Джес.

— Мислите ли, че изобщо ще мога някога да го забравя?

— Тогава трябва да направиш нещо, за да си сигурна, че той няма да може повече да ти причинява болка.

— Не мога да свидетелствам. Просто не мога. Не мога.

— Добре, добре, успокой се. Всичко е наред. Опитай да се успокоиш. — Джес се облегна назад и се помъчи да проникне в съзнанието на Кони. Явно нещо се бе случило от последния път, когато бяха разговаряли. При всяка от предишните им срещи Кони, въпреки че бе уплашена, все пак беше твърдо решена да свидетелства. Дъщеря на италиански имигранти, Кони бе израснала в семейство, което непреклонно вярваше в американското правораздаване. Джес бе много впечатлена от тази вяра. След четирите години, прекарани в щатската адвокатска служба, Джес си мислеше, че вярата на Кони може би е по-силна и от нейната собствена.

— Случило ли се е нещо? — попита тя и видя как изтерзаните рамене на Кони потръпнаха и замръзнаха.

— Трябва да мисля за сина си — отвърна Кони твърдо. — Та той е само на осем години. Баща му умря от рак преди две години. Ако нещо се случи с мен, тогава ще остане съвсем сам.

— Нищо няма да ти се случи.

— Майка ми е прекалено стара, за да се грижи за него. Не говори добра английски. Какво ще стане със Стефан, ако аз умра? Кой ще се грижи за него? Вие ли?

Джес разбра, че въпросът беше риторичен, но все пак отговори:

— Страхувам се, че не ме бива много с мъжете — тихо отвърна тя, като се надяваше с това да поразведри малко обстановката и видя как Кони Девуоно се насилва да се усмихне. — Но, Кони, нищо не може да ти се случи, сложим ли веднъж Рик Фергюсън зад решетките.

Самото споменаване на името на мъжа накара тялото на Кони видимо да потрепери.

— За Стефан бе достатъчно тежко, че изгуби баща си в толкова ранна възраст. Какво може да е по-лошо от това да изгуби и майка си?

Джес почувства как само за миг очите й се напълват със сълзи. Кимна. Наистина, едва ли можеше да има нещо по-лошо.

— Кони — започна тя, изненадана от треперещия си глас, — повярвай ми, чувам всичко, което казваш. Разбирам какво преживяваш. Но какво те кара да смяташ, че ще бъдеш в безопасност, ако не свидетелстваш? Рик Фергюсън веднъж вече нахлу в апартамента ти и те изнасили. Преби те така, че едва можеше да си отваряш очите в продължение на месец. Не е знаел, че синът ти не е вкъщи. Изобщо не го е било грижа. Какво те кара да смяташ, че няма да опита отново? Особено, след като веднъж разбере, че може да се отърве безнаказано, защото ти си прекалено уплашена, за да го спреш. Какво те кара да мислиш, че следващия път той няма да нарани и сина ти?

— Не и ако откажа да свидетелствам.

— Няма как да знаеш това.

— Знам само какво ми каза. Каза ми, че никога няма да доживея да свидетелствам срещу него.

— Той те заплаши още преди месеци, но това не беше в състояние да те спре. — Настъпи моментно мълчание. — Какво се е случило, Кони? Какво те плаши? Осъществил ли е по някакъв начин контакт с теб? Защото, в такъв случай, можем да отменим гаранцията му…

— Нищо не можете да направите.

— Можем да направим много неща.

Кони Девуоно бръкна в раздърпаната си черна кожена чанта и измъкна малка бяла кутия.

— Какво е това?

Кони Девуоно не каза нищо, докато подаваше кутията на Джес.

Джес я отвори и внимателно разгърна няколкото пласта хартия. Усети нещо малко и твърдо под пръстите си.

— Кутията беше пред вратата ми, когато я отворих тази сутрин — каза Кони, докато наблюдаваше как Джес развива и последната хартия.

Джес усети, че стомахът й се свива. На костенурката, която лежеше безжизнена и беззащитна в ръцете й, липсваха главата и две от крачетата.

— Беше на Стефан — поясни Кони с безразличен глас. — Преди няколко вечери, когато се прибрахме вкъщи, нея я нямаше в аквариума й. Не ни стана ясно как е успяла да излезе. Претърсихме навсякъде.

Джес веднага проумя ужаса на Кони. Преди три месеца Рик Фергюсън бе нахлул в апартамента й, бе я изнасилил, бе се гаврил с нея, бе я пребил, след което бе заплашил и живота й. Сега просто й демонстрираше колко лесно би могъл да изпълни заплахите си. Без каквото и да е усилие бе проникнал отново в апартамента й, сякаш разполагаше със собствен ключ. Беше убил и обезобразил домашния любимец на детето й. Никой не го бе видял. Никой не го беше спрял.

Джес уви отново мъртвата костенурка в нейния „покров“ от хартии и я постави обратно в картонения й ковчег.

— Не смятам, че ще има кой знае каква полза, но бих искала да покажа това на съдебните експерти.

Тя се отправи към вратата и извика Сали.

— Би ли занесла това за съдебна експертиза, ако обичаш?

Сали така предпазливо пое кутията от ръцете на Джес, сякаш взимаше отровна змия.

Изведнъж Кони се изправи на крака.

— Знаете толкова добре, колкото и аз, че никога няма да можете да свържете това с Рик Фергюсън. Той ще се измъкне. От всичко ще се измъкне.

— Само в случай, че ти му разрешиш. — Джес се приближи до Кони.

— Какъв избор имам?

— Съвсем ясен — отвърна й Джес, съзнавайки, че й остават само няколко минути, за да промени решението на Кони. — Можеш да откажеш да свидетелстваш, като по този начин осигуриш на Рик Фергюсън възможността да се измъкне безнаказано и въобще да не бъде държан отговорен за онова, което ти е причинил, за онова, което все още ти причинява. — Тя замълча, изчака думите й да окажат съответното въздействие. — Или пък можеш да отидеш в съда и да се увериш, че това копеле си получава заслуженото, че е поставен зад решетките, откъдето задълго не би могъл да причини зло, на теб или на някой друг. — Тя зачака, наблюдавайки как Кони премигва нерешително. — Погледни истината в очите, Кони, ако не свидетелстваш срещу Рик Фергюсън, няма да помогнеш на никого, най-малкото пък на самата себе си. Само ще му разрешиш да го направи отново.

Думите увиснаха в пространството между тях, подобно на пране, което някой е забравил да събере от въжето. Джес сдържаше дъха си, усещаше, че Кони е на ръба да се предаде. Беше я страх да не направи нещо, което би могло да наруши крехкото равновесие от другата страна. Нова реч вече си пробиваше път към връхчето на езика й. Съществува един лесен начин да се постигне това, така започваше тя, и един труден. Лесният начин е, ти да се съгласиш да свидетелстваш, както вече беше решено. Трудният начин е, аз да те принудя да го направиш. Ще накарам съдията да издаде заповед за арестуването ти, да те принуди да дойдеш в съда, да те принуди да дадеш свидетелски показания. И ако продължаваш да отказваш да свидетелстваш, съдията може — и ще го направи — да те подведе под отговорност за неуважение на съда и да те изпрати в затвора. Няма ли това да се превърне в истинска трагедия — ти в затвора, а не мъжът, който те е нападнал?

Джес изчакваше. Ако се наложеше, бе напълно готова да използва тези думи, молеше се обаче това да не се окаже необходимо.

— Хайде, Кони — започна тя, опитвайки за последно. — И преди си се съпротивлявала. След смъртта на съпруга ти не си се предала, посещавала си вечерно училище, намерила си си работа, така че да можеш да издържаш сина си. Ти си борбена жена, Кони. Винаги си била борбена жена. Не позволявай на Рик Фергюсън да ти отнеме това. Отвърни на удара с удар, Кони. Съпротивлявай се.

Кони не каза нищо, но гърба й леко се стегна. Раменете й се поизправиха. Накрая тя кимна.

Джес се протегна, за да хване ръцете й.

— Ще свидетелстваш ли?

Кони прошепна:

— Господ да ми е на помощ.

— Ще ти помогнем с всичко, каквото можем. — Джес си погледна часовника и бързо се изправи. — Хайде, ще те изпратя до долу.

Нейл и Барбара вече бяха тръгнали към съда и Джес поведа Кони по коридора на щатската адвокатска служба покрай изложените на показ отрязани вратовръзки, подредени върху една от стените, които символизираха първата победа в съда на всеки от обществените обвинители. Коридорите бяха украсени по повод празника на Вси светии. По стените бяха разлепени големи оранжеви тикви и вещици на метли. Като в стая на детска градина, помисли си Джес, прие пожеланието за успех на Грег Оливър и продължи през чакалнята към множеството асансьори зад стъклените врати. През големия прозорец в дъното до шестте асансьора се виждаше цялата западна и северозападна част на града. При хубаво време лесно можеше да се различи и летището „О’Хеър“. В далечината дори и Дю Раж Каунти изглеждаше на едни хвърлей място.

Кони и Джес мълчаха, докато слизаха надолу към партера и двете съзнаваха, че всичко важно вече бе казано. Те излязоха от асансьора, свърнаха зад ъгъла, умишлено извиха поглед встрани от службата за свидетелите потърпевши, с нейното огромно, отрупано със снимки табло, оповестяващо „Ще те помним вечно… В светлата памет на…“ и продължиха към стъкления правоъгълен вестибюл, който свързваше административната сграда с намиращата се в съседство съдебна палата.

— Къде си паркирала — попита Джес, преди да преведе Кони през охраната, подобната на тази по летищата и да я изведе навън.

— Взех рейса — започна Кони Девуоно, после рязко спря и запуши с ръка устата си. — О, господи!

— Какво? Какво става? — Джес проследи уплашения поглед на жената.

Мъжът стоеше в другия край на коридора. Беше се облегнал на студеното продължение на стъклената стена. Приведената му поза — изпълнена със заплаха. Грубите му черти — отчасти скрити от гъстата маса дълга, несресана тъмноруса коса, която се спускаше върху яката на кафявото му кожено яке. Когато тялото му бавно се извъртя към тях, Джес видя как единият край на устните му се изкриви в същата смразяваща кръвта усмивка, която я бе посрещнала и при пристигането й на работа тази сутрин.

Аз съм Смъртта, казваше усмивката.

Джес потрепери, но се престори, че е от струята студен въздух, който пропълзя във фоайето през въртящите се врати.

Рик Фергюсън, осъзна тя.

— Искам да вземеш такси — обърна се Джес към Кони. Видя как някой избутва вратата, за да може друг да излезе и използва момента да преведе Кони навън към Калифорния авеню, като междувременно натика в ръката й десет долара. — Аз ще се погрижа за Рик Фергюсън.

Кони не каза нищо. Сякаш бе изразходвала цялата си енергия в кантората на Джес и вече просто нямаше повече сили да спори. Стиснала здраво банкнотата от десет долара, тя позволи на Джес да я настани в едно такси и когато колата потегли, дори не си направи труд да погледне назад. Опитвайки се да успокои яростните удари на сърцето си, Джес остана за миг неподвижно на тротоара, след което се обърна и отново си проби път през въртящите си врати.

Той дори не бе помръднал.

Джес пресече дългия коридор и се запъти право към него. Токчетата на черните й отворени обувки чаткаха по твърдия гранитен под и с всяка измината крачка чертите на Рик Фергюсън придобиваха все по-голяма яснота. Смътната и неопределена заплаха, която излъчваше — бял, в началото на двайсетте, висок горе-долу метър и осемдесет, около осемдесет килограма, рус, с кафяви очи — започна да става по-конкретна, придоби индивидуалност — леко приведени рамене, рошава коса, хваната свободно отзад на опашка, отпуснати клепачи върху очи като на кобра, нос, чупен на няколко пъти и така и ненаместен както трябва, и неизменната изнервяща усмивка.

— Предупреждавам ви да стоите далеч от клиента ми — уведоми го Джес, когато се доближи до него и продължи, без да му даде възможност да я прекъсне. — Ако отново се появите на разстояние по-малко от петдесет метра от нея, дори и случайно, ако се опитате да говорите или пък да се свържете по какъвто и да е начин с нея, ако оставите още някой заплашителен мъничък подарък пред вратата й, ще накарам да отменят гаранцията ви и ще ви натикам в затвора. Ясно ли се изразих?

— Знаеш ли… — отвърна той. Произнасяше думите много бавно и отмерено, сякаш се намираше в разгара на някакъв съвсем друг разговор. — … не е много разумно да се захващаш с лошата ми половина.

Джес за малко не се разсмя.

— Това пък какво трябва да значи.

Рик Фергюсън премести тежестта на тялото си от единия крак на другия, после повдигна рамене и успя да си придаде явно отегчен вид. Огледа се наоколо, почеса носа си от едната страна.

— Просто има начин хората, които ми досаждат, да… изчезнат.

Джес откри, че несъзнателно отстъпва крачка назад. Студен спазъм, подобно на извиващ се свредел, си пробиваше път през гърдите към стомаха й. Трябваше да се пребори с внезапното желание да зареже всичко. Когато заговори, гласът й прозвуча глухо, липсваше му звучност.

— Заплашвате ли ме?

Рик Фергюсън се отдръпна от стената. Усмивката му стана още по-широка. Аз съм Смъртта, казваше тя, дойдох за теб.

После се отдалечи, без да се обърне повече назад.