Лусинда Райли
Среднощна роза (20)

18

— Ребека… Ребека…?

Нечий глас я изтръгна от съня. Тя отвори очи и видя госпожа Треватън да се взира в нея.

— Спиш от три часа. Реших да те събудя, тъй като е почти седем вечерта и няма да си отпочинеш добре през нощта, ако продължиш да спиш сега. Нося ти чай и кифлички.

— О, благодаря. — Ребека се чувстваше дезориентирана и немощна.

— Господарят каза, че страдаш от силно главоболие. Мога ли да ти донеса нещо друго? Изглеждаш много бледа, скъпа.

— Не, имам си всичко, благодаря — отвърна Ребека, преметна крака през ръба на леглото и отиде до масата. — Чувствам се по-добре след дрямката.

— Да ти сипя ли чай?

— Да, благодаря.

— Разбрах, че ще си имаме още един гост за обяд утре. Явно си споделила с господаря за индийския господин, който ни посети.

— Да. — Ребека забеляза неодобрението по лицето на госпожа Треватън. — Не трябваше ли?

— О, нямах това предвид. Просто тук е доста оживено напоследък. Може би не сме свикнали с промените в ежедневната ни рутина.

— Предполагам — отвърна състрадателно Ребека. След кратка пауза продължи: — Антъни се държи толкова любезно с мен. Но и ми се струва доста самотен човек. Съзнавам, че не е моя работа, но се питах, дали някога е имал приятелка?

— Не. Господарят е нещо като заклет ерген. Странна птица е, спор няма — Госпожа Треватън си позволи топла усмивка.

— Не знам дали аз самата бих искала да изживея живота си сама — въздъхна Ребека, отпивайки глътка чай.

— Е, различни съдби има по света. Не можем всички да сме късметлии в любовта, нали така? Пък и нали аз му правя компания, скъпа. Добре, ще те оставя да похапнеш.

— О, между другото, обещах на Антъни да му дам ръкописа от господин Малик, за да го прочете преди утрешната ни среща. — Ребека извади купчината страници от нощната масичка и ги подаде на госпожа Треватън.

Тя изгледа папката подозрително.

— Какво пише вътре?

— Общо взето, представлява разказ за живота в Индия. И, разбира се, за Естбъри Хол.

— Ясно. Надявам се не съдържа нещо, което би могло да разстрои господаря? Той е много — тя потърси подходящата дума — чувствителен и не бива да го тревожим.

— Разбира се, че не.

— Но какво иска според теб този индиец? — настоя госпожа Треватън.

— Просто да научи повече за миналото на прабаба си. Какво друго би могъл да иска?

— Нищо… нищо — пророни неубедително госпожа Треватън. — Е, ще те оставя да се насладиш на чая си.

Докато похапваше от вкусните кифлички, Ребека размишляваше върху собственическия начин, по който госпожа Треватън говореше за Антъни. Всъщност отношенията им бяха почти съпружески. Все пак тя изпълняваше всички домакински задължения, за които отговаряше една съпруга, а и очевидно бяха заедно от много дълго време. Ребека се питаше как ли би се почувствала госпожа Треватън, ако в живота му наистина се появеше друга жена. Връзката им определено й се струваше причудлива. Беше толкова… интимна в някои отношения — и двамата разчитаха изцяло един на друг, но и толкова сдържана в други. Може би, помисли си Ребека с гримаса на лице, така протичаха много от браковете.

Тя остави празната си чиния на подноса, който изнесе пред вратата, като сигнал, че не иска да я безпокоят. Седна в креслото и се замисли сериозно какъв би бил животът й, ако се омъжеше за Джак. Нямаше как да си създадат взаимоотношения като тези между господар и слугиня, тъй като щяха да са равни. Но дали не беше възможно? Егото на Джак беше с размерите на „Титаник“, а тъй като нейното собствено беше по-умерено и природата й изискваше да избягва конфликтите на всяка цена, навярно тя щеше да се предаде първа.

Ребека стана и отиде да си вземе вана, после легна в леглото със сценария. Но й беше трудно да се съсредоточи върху него, тъй като мислите й непрестанно се връщаха към Джак и предложението му. Накрая, когато клепачите й натежаха и тя се приготви за сън, осъзна, че единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че още не е готова за доживотно обвързване.

 

 

— О, Ребека, тъкмо се канех да изпратя госпожа Треватън да те извика на долния етаж. — Антъни стана от масата в трапезарията, за да я поздрави. — Днес изглеждаш много по-добре. Премина ли главоболието?

— Да, благодаря — потвърди Ребека, влизайки в стаята.

— Както вече знаеш, Ребека, това е господин Ари Малик — каза Антъни.

— Здравей отново — поздрави го Ребека с усмивка и протегна ръка към него.

— Ребека — подхвана засрамено Ари, — трябва да ти се извиня, задето си въобразих, че те познавам при първата ни среща. Чак впоследствие осъзнах коя си всъщност.

— О, няма проблем. Ще ми се да се случва по-често — отвърна тя през смях.

— Вчера видях снимка на двама ви с годеника ти в един вестник — продължи Ари. — Поздравления.

— Благодаря. — Ребека се изчерви.

— Сгодена си? — впери изненадан поглед в нея Антъни. — Не знаех.

— Ами… да.

— Разбирам. Е, заповядайте на масата — каза внезапно Антъни.

— Господин Малик, не знам дали храната ще е по ваш вкус. Икономката ми е привърженичка на традиционната английска кухня.

— Моля, наричай ме Ари. И не се безпокой, свикнах с английската кухня през годините си в „Хароу“.

— Учил си в „Хароу“? — попита изненадано Антъни.

— Да, родителите ми вярваха, че британското образование е най-достойното в света. И затова…

Думите на Ари минаваха покрай ушите на Ребека, докато очите й за пръв път отчитаха истински физическата му красота. Имаше гъста, вълниста черна коса с почти синкави отблясъци на слънчевата светлина, изливаща се през прозореца. Беше достатъчно дълга, че няколко кичура да докосват яката на ризата му, но не и да отнема от мъжествения му вид. Кожата му беше със светъл меденокафяв цвят и беше облечен в безупречно изгладена и колосана бяла риза. Но очите му грабнаха вниманието й най-много от всичко — не знаеше как да опише цвета им, защото бяха сини, но в същото време съдържаха зелени и кехлибарени точици, които й напомняха за любимия й калейдоскоп от детството.

— А ти какво смяташ, Ребека? — попита я Антъни.

— Прощавай. — Тя върна вниманието си към разговора. — Боя се, че изпуснах последната част.

— Тъкмо споделях с Ари мнението си, че след разпада на Британската империя, светът вече не гледа със същата почит на много от традициите ни.

— О, не бих казала — усмихна се Ребека. — Ние, янките, все още ви обичаме. Ето, аз съм примерът: участвам във филм за вашата аристокрация, предвиден за американския пазар.

— Съгласен съм с Ребека — обади се Ари. — Много от най-дълбоко вкоренените обичаи на моята страна произтичат от дългите години на британско управление. Но в последно време май сме ги усъвършенствали повече дори от самите вас. Да вземем крикета за пример — пошегува се той.

— В Индия ли живееш? — попита Ребека, докато госпожа Треватън им сервираше супата.

— Да. Имам бизнес в Мумбай, но прекарвам голяма част от времето си в странство.

— С какво точно се занимаваш? — поинтересува се Антъни.

— Компанията ми предлага технологични решения на други бизнеси. Най-просто казано, изработваме софтуер по поръчка.

— Сериозно? Опасявам се, че аз самият съм същински динозавър в това отношение — каза Антъни. — Нямам компютър и едва ли някога ще имам. Откровено казано, направо ме ужасяват.

— Да, но ето че шестгодишният ми племенник може да борави с компютър по-умело, отколкото с книга — каза Ари. — Независимо дали ни харесва или не, дигиталният свят е променил живота ни необратимо.

— С изключение на моя — отвърна добронамерено Антъни. — Както навярно си забелязал, и домът ми, и аз самият сме доста старомодни, и то умишлено. А сега, заповядайте.

През целия обяд Ребека с удоволствие и интерес слушаше как двамата мъже обсъждат британската и индийската история и странното, но устойчиво преплитане на две толкова различни култури.

Когато обядът приключи, Антъни предложи:

— Желаете ли да се преместим в гостната за кафе?

Като се настаниха и госпожа Треватън наля кафе на мъжете и чай от лайка на Ребека, Антъни извади ръкописа от бюрото и го върна на Ари.

— Благодаря ти, че ми позволи да го прочета. Разказът беше много увлекателен, особено онази част за живота в Индия през 1911-а. Точно този свят е обитавал прадядо ми.

— Да, и аз научих много неща за собствената ми родина от тези страници — съгласи се Ари.

— Но — продължи Антъни — от прочетеното дотук не виждам връзката, която тази история би могла да има с моето семейство или Естбъри Хол.

— Напълно разбираемо — отвърна Ари. — След като прочетох целия разказ на прабаба ми обаче, мога да те уверя, че има голяма връзка.

— Прабаба ти твърди, че е работила тук, да, но както казах на Ребека, не намерих информация за нея в счетоводните книги от онзи период.

— Не бих се учудил, ако присъствието й в Естбъри Хол не е било документирано по абсолютно никакъв начин. За съжаление животът й тук не е имал щастлив завършек, нито за нея самата, нито за всички, които е докоснал.

— В такъв случай не знам дали искам да научавам продължението на историята — заяви с равен тон Антъни.

— Всъщност причината да дойда в Естбъри Хол е да проверя дали би могъл да ми помогнеш с откриването на едно липсващо парче от пъзела на моята семейна историята — каза Ари.

— И какво е то?

— Накратко казано, веднага след смъртта на Вайълет Естбъри, Анахита получила вест, че синът й е починал. Но тя отказваше да го повярва до края на живота си. — Той посочи папката, съдържаща остатъка от разказа на прабаба си. — Сложно е, но вярвам, че тя го обяснява много по-добре, отколкото аз самият бих могъл. Желаеш ли да дочетеш историята?

— Може би. — Антъни стана внезапно, видимо подразнен. — Ребека, вчера спомена, че би искала да пояздиш в Дартмор.

— Да, така е.

— Ти яздиш ли, Ари? — попита Антъни.

— Да.

— Тогава защо вие двамата не отидете да поразбудите пустошта? Аз имам малко работа в градината.

— Денят е прекрасен, с радост бих пояздила — каза Ребека. — Искаш ли да ми правиш компания, Ари? — подкани го тя. Беше очевидно, че Антъни искаше да го оставят сам.

— Да, разбира се, ако и двама сте съгласни. Обядът беше превъзходен, Антъни, благодаря ти за любезното гостоприемство — каза Ари, схванал намека, и последва Ребека към високите врати, водещи към терасата. — Но аз нямам нито ботуши, нито дрехи за езда.

— Тръгнете наляво. Конюшнята е на по-малко от километър след вътрешния двор — обясни Антъни. — Кажете на Деби, че аз ви изпращам. Тя има екипировка за езда. Приятно прекарване.

— Благодаря — каза Ребека. — До после.

— Очевидно го разстроих — каза Ари, когато се отдалечиха достатъчно.

— Може би знае повече, отколкото смее да сподели — сви рамене тя.

— Вероятно. Тук ли си отседнала?

— Да. Съзнавам, че Антъни оставя впечатление за странен човек, но с мен се държи много мило и гостоприемно. Както и да е, благодаря, че се съгласи да ми правиш компания — каза тя, когато влязоха в двора на конюшнята. — Май му се искаше да остане сам.

— За мен е удоволствие — усмихна й се Ари.

— Изчакай тук, а аз ще отида да намеря Деби — каза Ребека и тръгна по пътеката между отделенията, потупвайки кадифените носове на няколко коня.

Деби, конярката, предложи стройна сива кобила за Ребека и кестеняв жребец за Ари. Като оседла конете, им показа накъде са дартморските хълмове.

— Като стигнете, следвайте конската пътека — посъветва ги тя. — На ваше място не бих се отделяла от нея, докато не опознаете терена. В противен случай може да се загубите. Тук съм до шест — каза тя, когато копитата на конете им затрополиха към изхода на заграждението.

 

 

— Какъв прекрасен следобед — коментира Ари. — Английският климат е толкова умерен, рядко стига до крайности. Подобно на хората, които живеят в него — добави той с леко ироничен тон.

— Доколкото си спомням, прабаба ти беше написала почти същото нещо. Англичаните определено са доста по-сдържани от нас, американците.

— И нас, индийците. Но аз съм получил образованието си тук и съм се научил да овладявам емоциите си — усмихна се той. — А сега — каза той, като достигнаха хълмовете, — как се чувстваш? Какво ще кажеш да ускорим темпото?

— Ще опитам, но ако изоставам, не ме чакай.

Ари потупна с крака хълбоците на коня и той препусна напред. Ребека оказа лек натиск с пети и кобилата й го последва с по-спокоен алюр. Натрупвайки увереност, Ребека ускори темпото и скоро летеше до спътника си. Никой от двама им не говореше, докато конете им препускаха с пълна скорост. Накрая, когато и четиримата се запъхтяха, Ари забеляза една рекичка, прорязала си път през хълмистата земя.

— Какво ще кажеш да позволим на конете да пийнат вода, а ние да се полюбуваме на божествената гледка? — предложи той.

— Разбира се — съгласи се Ребека, слезе от сивата си кобила и я поведе към поточето. После седна върху грубата трева и вдигна поглед към безоблачното небе. Ари последва примера й и двамата полежаха един до друг, свързани от уютно мълчание.

— Чуваш ли?

— Какво?

— Именно. — Той й се усмихна. — Нищо.

— И толкова ми харесва. — Ребека въздъхна доволно. — Колко време смяташ да останеш в Англия?

— Ще се позадържа няколко дни, за да видя дали Антъни ще склони да дочете историята на Анахита. През това време ще пробвам да намеря дирите на уж загубения й син. В интерес на истината ми дойде точно навреме. Имах нужда да се откъсна от Индия за малко.

— Защо?

— Може да се каже — въздъхна Ари, — че съм достигнал повратен момент във всяка сфера от живота си. Сигурно преживявам подранила криза на средната възраст, но всичко, което някога ми се струваше важно, вече ми се струва безсмислено.

— Знаеш ли какво е предизвикало тази промяна в теб? — попита го деликатно Ребека.

— Да, за зла участ. Изпуснах прекрасно момиче, защото бях обсебен от кариерата и успеха си. Чак сега разбирам какво съм загубил.

— Защо не й го кажеш?

— Преди две седмици се е омъжила за друг. Не мога да я виня, че се е отказала от мен. Беше до рамото ми през цялото време, докато изграждах бизнеса си, а аз не й обръщах достатъчно внимание. Както и да е — въздъхна горестно той, — каквото било — било; няма смисъл да въздишам по онова, което е можело да бъде.

— Е, аз не дойдох тук да търся отговори — каза Ребека, повдигайки се на лакът и облягайки буза на дланта си, — но май това място ми дава доста такива.

— Като например? — попита Ари.

Ребека вдиша дълбоко.

— Между нас да си остане, но взех решение, че още ми е рано да се омъжвам.

— Разбирам. Това няма ли да ти навлече проблеми? Ако съдя по прочетеното във вестника, светът вече планира сватбата ти.

— Да, но предпочитам да си навлека този проблем сега, отколкото болезнен развод след пет години. С Джак може да останем сгодени известно време — Ребека се обърна по корем и зачопли с пръсти грубата трева, — но не мисля, че това е решението.

— Обичаш ли го? — попита без заобикалки Ари.

— Ами… вече не знам.

— Е, разбери, преди да вземеш окончателно решение.

Ари легна по гръб, затвори очи и сложи ръце зад главата си. Наблюдавайки го, Ребека отново си помисли колко красив мъж беше. В същото време фактът, че страдаше по загубена любов й носеше и облекчение, и разочарование. Беше очевидно, че не проявява интерес към нея. Тя също се обърна по гръб и затвори очи, размишлявайки върху необичайното стечение на обстоятелствата. След толкова години на флиртуващи мъже й се струваше някак отпускащо, че на Ари му стигаше просто да си говорят.

— Усмихваш се — каза внезапно той. — Защо?

Тя отвори очи и видя, че Ари я наблюдава.

— Чувствам се спокойна и щастлива.

— Способността да се наслаждаваш на хубавите моменти е ключът към щастливия живот, както би те уверил всеки гуру. Е, готова ли си да пояздим още? Иска ми се да стигнем малко по-надалече.

— Разбира се — съгласи се тя и двамата яхнаха конете си.

— Така — подхвана Ари, плъзвайки очи по хоризонта, — ако това е рекичката, която прабаба ми описва в историята си, то наблизо трябва да има една колиба. Да пробваме да я намерим.

Ари се отклони от конската пътека и тръгна по насечения терен, а Ребека го последва. Като че ли нещо го водеше, защото след няколкоминутно издирване, видяха комините на сграда, наполовина скрита в една долчинка.

— Ето я — каза Ари. — Сигурен съм, че е тя.

— Кое?

— Колибата, където е живяла Анахита. Хайде!

— Но нали е живяла в имението? Не може да ми кажеш нещо подобно и да не поясниш! — провикна се тя след препускащия жребец на Ари.

— Всичко с времето си — отвърна й той през рамо. Ребека го последва в тръс, слизайки по склона и заобикаляйки до предната част на колибата.

— Това трябва да е — каза Ари и скочи от коня си. — Да поогледаме. — Той помогна на Ребека да слезе от седлото и я поведе към портата. Градината отвъд нея отдавна бе превзета от бурени и други диви растения.

— Сякаш пустошта си я е върнала — коментира той, отваряйки портата с всички сили. — Като че ли никой не е живял в колибата от години. Може би още от времето, когато Анахита е била тук, преди деветдесет години — размишляваше на глас той, докато отъпкваше тревата, за да направи пътека до входната врата.

Всеки сантиметър от колибата беше покрит с избуял бръшлян. Ари опита да освободи поне прозорците от него, но се оказа непробиваем. После пробва да отвори вратата, блъскайки я с всички сили през бръшляна, но напразно.

Докато чакаше, потънала до кръста в къпинаци и треви, Ребека мярна неочаквано наситен цвят сред плетеницата от бурени. Тя ги поразтвори и ахна при вида на дребната, съвършена роза — същата като онази, която Антъни й беше подарил на първия й ден в Естбъри Хол. Като се приведе да я огледа по-отблизо, откри и други мънички пъпки около нея, дерзаещи да разцъфнат, и душата й внезапно се изпълни с тъга при мисълта, че тези красиви творения на природата съумяваха да надигнат главици в задушаващия хаос, царящ край тях.

— Дали да не счупим някой от прозорците? — предложи Ари. — А може би има друга врата отзад?

— Не мисля, че е редно да влизаме с взлом — каза тревожно Ребека. — Сигурно е нечия собственост.

— Да, на Антъни — потвърди Ари.

— Тогава да му поискаме ключ — предложи Ребека, нетърпелива да си тръгне. Нещо в това място я караше да се чувства странно.

— Ще заобиколя отзад, за да проверя дали няма друг вход. — Ари се обърна и мина покрай нея на път към портата.

— Време е да се връщаме — каза тя, — вече минава шест, а обещахме на Деби да се върнем по-рано.

Ари погледна часовника си.

— Да, права си. Поне вече знам къде се намира колибата. Може би ще поискам разрешение от Антъни да се върна и да я огледам по-добре.

— Какво толкова търсиш? — попита го тя, докато яхваха конете, обзета от осезаемо чувство на облекчение.

— Следи от живота на прабаба ми тук.

— Но не смяташ ли, че щом е било преди цели деветдесет години, едва ли ще има такива?

— Сигурно си права, но въпреки това бих искал да задоволя любопитството си.

Като пристигнаха в конюшнята, върнаха конете на Деби с множество извинения, задето я бяха забавили, и тръгнаха обратно към имението. Докато изкачваха стълбите към терасата, Ребека видя, че Антъни работи в градината. Той ги привика с ръка.

— Добре ли пояздихте? — попита ги.

— Да. Благодаря ти, че ни зае конете — каза Ари.

— Няма защо. Горките животни получават толкова малко движение напоследък. Добре дошъл си да яздиш когато пожелаеш. Колко време възнамеряваш да останеш?

— Още не знам — отвърна Ари.

— Е, докато копаех, се замислих, че не бива да страня от миналото на семейството си. Затова ще продължа да чета историята на прабаба ти. А като приключа, ще говорим отново.

— Благодаря ти, много се радвам да го чуя. В такъв случай ще чакам знак от теб.

— А междувременно се чувствай добре дошъл да обхождаш територията на Естбъри Хол. Природата е прекрасна по това време на годината. Довиждане засега. — Антъни се върна в градината си.

Ребека се усмихна широко на Ари.

— Внимавай. Ако наминеш утре, може да попаднеш във филма.

— Едва ли, освен ако не им трябва индийски статист за ролята на някой слуга. Е, ще потеглям. Благодаря ти, Ребека. Заслугата е изцяло твоя, че Антъни склони да ме покани днес.

— Няма нищо. Доскоро виждане, Ари.

— Да, дано. — Той й се усмихна и си тръгна.