Лусинда Райли
Среднощна роза (17)

15

През следващите две години войната в Европа не стихваше и двете с Индира не можехме да се приберем в Индия. Аз самата оставах в училището за ваканциите, докато Индира гостуваше на някоя от многото си приятелки. Нямах нищо против, тъй като доста от момичетата бяха в същото положение, включително приятелката ми Шарлот. Просто използвах времето, за да се подготвям за предстоящата матура.

Двете с Индира отбелязахме шестнайсетия си рожден ден със скромно тържество в училище, включващо торти с вкус на камък заради яйцата на прах. Индира се караше и сдобряваше с приятелките си и често търсеше състраданието ми, ако някоя от тях я обидеше особено жестоко. Най-сетне се бях примирила с непостоянния й подход към приятелството ни, знаейки, че когато някой потъпчеше самоувереността й, пак щеше да се обърне към мен за утеха.

Колкото и да ме болеше, си повтарях, че присъствието ми в живота й ми подсигуряваше образованието, което баща ми винаги бе мечтал да имам. Аз бях едно от най-умните момичета в класа или поне най-сериозната и трудолюбива ученичка, затова учителите ме съветваха да постъпя в някой университет. Аз, разбира се, знаех, че това е невъзможно, но беше трогателно да виждам, че имат толкова високо мнение за мен.

Коледата на 1916-а прекарахме в Естбъри Хол — запомнила съм я като тъжно събитие. Както бях предвещала, Селина бе получила вест, че съпругът й е загинал във Франция още през октомври. Скърбящият дом не беше място за празненства.

Селина изглеждаше изпита и бледа в черните си вдовишки дрехи. Въпреки това успя да се усмихне, като ме видя.

— Здравей, скъпа ми Ани, колко се радвам да видя слънчевото ти лице отново в Естбъри.

На следващия ден ме намери и ме покани на разходка.

— Новината за съпруга ви ме натъжи много, лейди Селина — казах, докато вървяхме през замръзналата градина. Беше се спуснала тежка мъгла и крехкото зимно слънце като че ли се оттегляше пред бързото настъпление на нощта.

— Благодаря ти — отвърна Селина. — Още се мъча да го преглътна. Хюго беше толкова млад, Ани, целият живот беше пред него. А сега — тя се умълча за миг — вече го няма. Майка ми твърди, че трябва да потърся утеха в бог и молитвите, както прави тя. Но ако трябва да съм откровена, в молитвите си просто повтарям празни думи, без всякакъв смисъл за мен. А в параклиса не искам да влизам. Ужасно ли е, че точно сега, когато ми е най-нужна, вярата в бог като че ли ме е напуснала?

— Не, разбира се, че не. Понякога е невъзможно да приемем раздялата с любими хора — казах аз. — Но боговете и взимат, и дават. Имате прекрасна дъщеря, която носи част от Хюго в себе си.

— Да, и благодаря на бог — или на боговете, ако така предпочиташ — за нея — отвърна тихо Селина. — Но не е ли жестоко, че смъртта на Хюго ме остави вдовица на двайсет и две, живееща в родния си дом в компанията на майка си и без особени шансове за бягство в бъдеще?

— Лейди Селина, чака ви и втори шанс за щастие, повярвайте ми — уверих я аз с внезапно разбудени инстинкти.

Не беше редно да й казвам за новата любов, която я очакваше съвсем наблизо, но го усещах с всяка костица в тялото си.

— Наистина ли го вярваш, Ани?

— Да, наистина. И не забравяйте, че не е нужно да се молите в църква всеки ден. Всички сме част от бог. Има по малко от него във всеки от нас. Той ще ви чуе, където и да сте.

— Благодаря ти, скъпа Ани. — Селина сложи покритата си с ръкавица ръка върху моята и двете тръгнахме обратно към Естбъри Хол, готови да се скрием от студа.

Онази коледна ваканция нямаше сутрешна езда. Доналд, който беше призован на военна служба преди няколко седмици, се обучаваше някъде с батальона си.

Една ледовита декемврийска сутрин, докато вечерях в кухнята, ми връчиха писмо, адресирано до мен.

Казарма „Челси“

Лондон

19 декември 1916 г.

 

Скъпа Анахита,

Дано не възразяваш, че ти пиша. Не се сещам за никой друг, на когото бих поверил най-съкровените си мисли. Обучението ми (или няколкото седмици маршируване насам-натам и овладяването на стрелба с пушка) приключи и утре ще ме изпратят на някое незнайно място, което всички подозираме, че ще е Франция. Естествено написах официално писмо до майка ми и сестра ми, уведомявайки ги за предстоящото ми отпътуване с наложителния храбър и мъжествен тон.

Макар че всичките ми тукашни приятели са безкрайно въодушевени от мисълта за чудните мигове, които ще прекараме в окопите, несъмнено пренебрегваме факта, че повечето от нас няма да се завърнат. И така, реших да ти напиша това писмо само часове преди да замина, за да знаеш, Ани, че не искам да умра. Или да живея като множеството осакатени клетници.

Прости ми, никога досега не съм изливал подобна изповед на хартия. Но от прислугата и личните ни моменти, прекарани заедно, знам, че навярно имаш известни свръхестествени сили. Ако е така, моля те, Ани, направи каквото можеш да ме защитиш. Чуя ли от теб, че ще съм добре, значи ще оцелея. Ти си моят талисман.

Би ли ми писала на горния адрес? Много бих се радвал да получа вест от теб. Дано не ме смяташ за слабодушен мъж или страхливец. Просто постоянно се сещам за онези приказни слънчеви утрини, когато лежахме заедно край реката и в живота ми цареше мир. Може и да звучи егоистично, но искам още такива дни.

Вярвам, че ще запазиш съдържанието на това писмо в тайна. Надявам се, че си добре и ще се молиш за мен.

С любов,

Доналд Естбъри

Препрочетох писмото на Доналд много пъти. После излязох в градината, отдалечавайки се от къщата. Ако на Доналд му беше писано да напусне тази земя в скоро време, несъмнено щях да го усетя и чуя. А… не усещах нищо. Чисто, непокварено нищо.

Сърцето ми подскочи от радост, защото вече знаех, че ще оцелее след премеждието си и ще се завърне невредим у дома.

Затова с пълна вяра написах писмото, което щях да напиша независимо дали бях усетила добра или лоша поличба.

Естбъри Хол

Девън

30 декември 1916 г.

 

Скъпи Доналд,

Благодаря ти за писмото.

Моля те, не се страхувай. Напълно убедена съм, че още не ти е време да си отидеш от този свят. Надявам се да те видя скоро след като се завърнеш от Франция.

Поздрави,

Анахита Чаван

Дори приятелките на Индира не дойдоха да я посетят в Естбъри Хол онази коледна ваканция. Наложеният режим на бензина не позволяваше дългите пътешествия от южните графства, където живееха повечето от тях. Тъй като настроението в гостната навръх Нова година беше мрачно, Индира се принуди да дойде при нас с прислужниците на долния етаж. Имахме пиано, на което госпожа Томас свиреше разни стари английски песни. Несъмнено това беше най-веселото място в имението в навечерието на 1917-а.

Една нощ малко след Нова година на вратата ми се почука.

— Влез.

Индира се показа със зачервени от плач очи и протегна ръце към мен. Тъй като едвам се бях стоплила в леглото си — на таванския етаж нямаше камини, — увих одеялата около себе си и така отидох при нея.

— Какво има? — попитах я.

— О, Ани, толкова ми липсват мама и тате… и Индия. Тук е ужасно. Скучно е и толкова студено. Честно казано, се чувствам като сираче, също като теб!

— Сигурна съм, че войната ще приключи скоро и ще можеш да видиш семейството си — утеших я аз.

— И… о, Ани, осъзнавам колко грубо се държа с теб, не ти обръщам никакво внимание и — Индира размаха ръце из стаята — те оставям да спиш в тази мразовита таванска стаичка, без да кажа нищо на лейди Естбъри. Чуй какво — тя потрепери внезапно, — ела да спиш на долния етаж, в моето легло. Там поне има камина, а и ще можем да си приказваме.

Както винаги, изпълних желанието й, а когато се завихме в одеялата пред огъня в стаята й, тя впери поглед в него и въздъхна.

— Знаеш ли, всяка нощ сънувам двореца. Някога не го оценявах достатъчно. Нито пък теб — добави тя. — Знам, че ти бях безсърдечна приятелка и навярно съм лош човек. Ще ми простиш ли, Ани?

— Разбира се, че ти прощавам — усмихнах й се аз.

— Един ден ще се върнем в Индия, нали?

— И още как. Печелим войната и всички казват, че не оставало много до края й.

— Знаеш ли — въздъхна Индира, — всъщност мястото ми не е в Англия, а в родната ми Индия. Толкова много ми липсва. Прити сигурно си мисли, че съм я забравила напълно.

Мисълта за любимото й слонче я подтикна към още един изблик на сълзи.

— Може би войната учи всички ни да се замислим за онова, което имаме, а не за онова, което ни липсва — утеших я аз.

Тя вдигна големите си, кехлибарени очи към мен.

— Толкова си мъдра, Ани. Мама ми каза винаги да се вслушвам в думите ти и вероятно е била права.

— Не съм мъдра, Инди, просто съм свикнала да се примирявам. Не можем да променим реалността, колкото и да се опитваме.

— Освен това — продължи Индира, прехапвайки долната си устна, — се опасявам, че моят принц ме е забравил вече.

— Както вече ти казах, ако ви е било писано да сте заедно, ще бъдете.

— Да, права си — съгласи се Индира. — Ани, ще спиш ли при мен тази нощ? Не искам да оставам сама.

— Да, ако така искаш.

Затова двете се сгушихме в голямото легло на Индира, както правехме като деца.

— Сигурна ли си, че ми прощаваш, Ани? — попита ме тя, като изгасих нощната лампа.

— Обичам те, Инди, винаги ще ти прощавам.

 

 

Вярна на думата си, Индира прекарваше много повече време с мен, като се върнахме на училище. Това отчасти се дължеше на факта, че най-добрата й приятелка, Селестрия, бе отписана от училището ни. Вече съществуваше съвсем реална възможност от бомбардировки над Англия и майка й я бе прибрала на сигурно у дома. Отсъстваха и много други момичета и макар засега Лондон да беше основната мишена за въздушни атаки, в цялата страна царяха напрежение и тревога.

По Великден стегнахме багажа си за почивните дни с намерението да хванем влака до Дартмор. Но за наша изненада в последния ден от семестъра дойде да ни вземе шофьор в ролс-ройс.

— Къде отиваме? — попитах Индира, тъй като не познавах пътищата достатъчно добре, че да се ориентирам.

Шофьорът запази мълчание, а когато достигнахме познатите улици на Лондон, върху лицето на Индира изплува усмивка. Колата паркира пред къщата на Понт Стрийт и приятелката ми изскочи от задната седалка, хуквайки по стълбището към входа. Вратата се отвори и на прага застана не друг, а самата махарани.

— Мамо! — Индира се хвърли в обятията на майка си.

— Изненада! — каза махарани, прегръщайки дъщеря си. — Не исках да ти казвам, че ще идвам със сигурност, докато корабът не акостираше на английския бряг. Което се случи едва вчера.

— Но как? Нали уж беше невъзможно да се пътува, тъй като всички кораби са реквизирани от военните? — попита Индира на влизане в къщата.

— Ще ти разкажа всичко. Беше голямо приключение! — Тя се засмя и погледът й най-сетне попадна върху мен. — Ани, колко си пораснала само! Ах, Индира, нашата Ани се превръща в същинска красавица!

Отчетох коментара й като любезен комплимент и влязох след тях в елегантната гостна, в чиято камина гореше уютен огън.

— Е, мамо, разкажи ми как успя да пропътуваш всичкия път до Англия — подкани майки си Индира, а махарани поръча чай на прислужницата.

— Казах, че трябва спешно да стигна дотук. Обясних на резидента, че най-малкото ми дете е тежко болно в Лондон и трябва да замина, независимо от последствията. Капитанът на един от корабите, превозващ войски на Британска Индия, се съгласи да ме вземе. Предупреди ме с много сериозен тон, че не може да гарантира безопасността ми — махарани се усмихна, очевидно доволна от приключението си, — и че вероятно ще ми се наложи да спя в хамак заедно с войниците! Е, намериха ми много по-удобна каюта и всяка вечер се хранех в чудесната компания на капитана и офицерите му.

— О, мамо — простена Индира с изцъклени очи, — можело е изобщо да не пристигнеш! Знаеш колко много кораби потънаха.

— Знам, пиари, но не можех да преживея нито ден повече, без да видя дъщеря си. Пък и корабът се движеше с пълна пара, за да ни доведе дотук без инциденти. Пристигнахме за половината от обичайното време. Е, как сте вие двечките? — Погледът й отскочи към мен, после се върна на обичната й дъщеря.

— С Ани сме нещастни като птици в мусонния сезон — оплака се Индира. — Храната тук е ужасна, студът е непоносим и всички англичани са толкова потискащи. Мамо, май не познаваш Англия истински. Това е една окаяна, мрачна страна и нямам търпение да се прибера у дома.

— Положението в Индия също е тежко. Много от нашите младежи също се сражават на страната на Англия. — Махарани въздъхна. — Живеем в смутни, размирни времена. Но — добави тя, овладявайки емоциите си, — трябва да поддържаме духа си жив. И точно това възнамерявам да правя, докато съм тук, в Лондон.

И наистина къщата се изпълни с гости, стичащи се от град, огладнял за забавления; гости, нетърпеливи да се насладят на охолния стил на приемите й. Махарани се спусна да организира официални вечери и коктейлни партита — макар че нямах представа как си набавя деликатеси като пъдпъдъчи яйца, пушена сьомга и хайвер по време на война.

Като видя състоянието на гардероба ми, който не беше обновяван от почти две години, махарани остана ужасена. Повечето ми дрехи ми бяха омалели, затова заведе двете ни с Индира в „Хародс“ да ни обзаведе. Този път ми беше доста по-интересно в отделението за женска конфекция. Не можех да кажа, че се възприемах като „красавица“, както ме беше описала махарани, но докато обличах разкошните рокли и се гледах в огледалото, дори аз забелязвах, че детинските мазнини бяха изчезнали, разкривайки добре оформена, доста приятна фигура.

— Ани, трябваше да ми пишеш! — каза тя, смъмряйки ме за пореден път. — Моля те, за в бъдеще не се срамувай да искаш от мен.

Махарани ме изпрати и при оптик за нов чифт очила, с които да заменя старите, несръчно поправени с тел. И двете с Индира от доста време не се бяхме подстригвали, затова, когато излязохме от фризьорския салон с новите си модерни къси прически, промяната беше смайваща. Освен това получихме и първия си маникюр от жената, която идваше вкъщи да се грижи за ноктите на махарани. Същата вечер, като слязох за вечеря в красивата ми нова копринена рокля от „Хародс“, дори си спечелих няколко одобрителни погледа от гостите.

В средата на ваканцията Индира получи безкрайно приятна изненада, когато принц Варун се появи на едно от соаретата на махарани. Беше дошъл в Лондон за двуседмичния си отпуск от армията.

От последната им среща Индира се беше превърнала в зашеметяващо красива млада дама. Наблюдавах ги внимателно тази вечер, чудейки се дали и някой друг от гостите е усетил химията помежду им.

След вечеря Индира дойде в стаята ни, тъкмо когато се пъхвах под завивките. Очите й горяха и цялата искреше от вълнение.

— О, Ани, не е ли прекрасен? — възкликна тя, мятайки се в цял ръст върху леглото си със затворени очи и замечтано изражение по лицето си.

— Наистина е голям красавец.

— И познай какво? Иска да се срещнем отново, докато е в Лондон. Можеш ли да повярваш? — Тя стисна ръце от доволство. — Разбира се, мама не би ме пуснала без придружителка. Затова съгласна ли си, скъпа ми Ани, да ме придружиш на чай в „Риц“, но да ме оставиш до входа на хотела и да се поразходиш за около час? Моля те — продължи умолително тя, — нямам представа кога ще се видим отново. Просто трябва да отида.

— Инди, не мога. Знаеш, че в никакъв случай не бива да те виждат сама с мъж. Ти си принцеса, има правила.

— Не ме е грижа! — Индира зарови лицето си във възглавницата, после се обърна към мен с блясък в очите. — Все пак няма какво толкова да направим на по чаша чай и сандвичи с краставица, нали така? Освен ако не ме отведе в някоя стая на горния етаж, разбира се…

— Моля те, дори не го казвай! — Врътнах очи от възмущение. — Ако майка ти научи, което е почти неизбежно, тъй като има шпиони навсякъде, и двете ще си изпатим.

— Е, както знаеш, това не е нищо ново за мен. Пък и с какво толкова ще ме накаже, да не би да ме върне в пурдата? Моля те, кажи, че ще ме прикриваш, Ани, само този път.

— Добре — въздъхнах тежко аз, — но само този път и само за един час.

— Благодаря ти! — Индира, доволна, че отново е станало нейното, се хвърли на врата ми. — Ти си най-добрата приятелка, за която може да си мечтае човек.

 

 

На следващия ден и двете се облякохме в подходящи дрехи за чай в „Риц“ и извикахме шофьора да ни закара дотам. Индира едвам сдържаше вълнението си на задната седалка до мен.

— Запомни плана, нали, Ани? Ще кажем на шофьора да ни вземе в четири. А ти ще се преструваш, че влизаш с мен, но ще ме оставиш на входа на хотела.

— Да — свъсих вежди аз, понеже го преговаряхме за стотен път. — Успех — пожелах й, когато слязохме пред главния вход на „Риц“ и шофьорът потегли. Тя ми прати въздушна целувка и влезе в хотела. Аз се обърнах и тръгнах към Грийн Парк, не особено щастлива, че ми предстоеше да прекарам цял час в пролетната хладина на Лондон. Случайно надникнах към отсрещния тротоар, където се издигаше внушителна каменна сграда с надпис „Кралска академия на изкуствата“. Пресякох улицата и заоглеждах таблото пред входа й. Очевидно в момента протичаше изложба на нови творци, затова прекосих величествения портик и изкачих стълбището. Като влязох в сградата, отидох до бюрото в центъра на огромната зала.

— Бих искала да разгледам изложбата. Колко струва билетът? — попитах жената зад него.

— Член ли сте на Кралската академия?

— Не. Нужно ли е?

Тя направи кратка пауза, преди да отговори:

— Да. Нужно е.

— В такъв случай съжалявам, че отнех от времето ви — казах и тръгнах с възможно най-елегантна крачка към изхода. В този момент двете англичанки, които чакаха зад мен, пристъпиха към бюрото. Служителката ги попита дали са членове и те отвърнаха, че не са, също като мен.

— Тогава билетът ще ви струва пет шилинга — обясни служителката. Двете жени платиха и влязоха вътре.

В онзи момент, когато не носех пелерината на индийското кралско семейство около раменете си, изживях първия си сблъсък с расовите предразсъдъци на Великобритания, страната, която ни управляваше повече от сто и петдесет години. И за жалост, нямаше да е последният ми.

Затова прекарах и следващите три следобеда, треперейки в Грийн Парк, докато Индира провеждаше тайните си любовни срещи с принца. Въпреки че луксозният „Фортнъм енд Мейсън“ и красотите на „Пикадили“ бяха само на един хвърлей разстояние, реакцията на жената от Кралската академия ме беше наплашила толкова, че не смеех да стъпя никъде другаде сама. Представях си колко странно изглеждах в онази среда без нито един от членовете на кралското семейство: със смуглата ми кожа и лице, надничащо от западняшката ми рокля, определено привличах погледите на много от хората, минаващи покрай пейката ми. Затова свеждах очи към новия си приятел, Томас Харди, и съсредоточавах вниманието си върху „Далеч от безумната тълпа“.

Когато с Индира се срещахме в уреченото време при страничния вход на „Риц“ и се качвахме в колата, за да тръгнем към вкъщи, неизменно бяхме в полярно противоположни настроения: в нейното сърце бушуваха първите любовни трепети, а в моето тегнеше още по-ясната увереност, че нямах свое място под слънцето.

— О, Ани — възкликна тя веднъж и за пореден път от устата й се заизлива поток от суперлативи за принца. — Толкова съм влюбена, а днес и той ми призна, че ме обича!

— Много се радвам за теб, Инди, но — бях направила своето проучване относно възлюбения принц на Индира, — той е женен. Много добре знаеш.

— Разбира се, че знам! Все пак е принц. Бракът му е бил уреден още преди да направи първите си стъпки. Но това е просто формалност. Не е брак по любов.

— Не забравяй, че и ти си сгодена за махараджата на Дхарампур — напомних й безцеремонно. — Пък и съм сигурна, Индира, че не би понесла да си просто нечия втора съпруга. Освен това и двете сме наясно, че баща ти има отявлено съвременен подход към майка ти. Принц Варун обаче почти несъмнено ще очаква от теб да стоиш в пурдата на двореца му, докато той странства по света.

— Да, може би в началото, в името на благоприличието — отвърна Индира, — но после ще поиска да стана негова спътница и да обикалям света с него, също както татко води мама със себе си.

— Искаш да кажеш — прокашлях се аз, — че двамата с принц Варун сте обсъждали този въпрос?

— Разбира се! Той иска да се ожени за мен. Днес ми призна, че още от първата ни среща е знаел, че ще бъда негова съпруга.

Загледах я втрещено. Индира говореше нелепици. Вече беше сгодена за друг мъж, а бракът, уреден преди дълги години от две провинции и техните махараджи, не можеше просто да бъде анулиран.

Освен това знаех повече от добре, че Индира бе свикнала да получава своето, но тази стъпка щеше да е твърде скандална дори за нея. А отгоре на всичкото бях не по-малко бясна на самата себе си, задето им бях съдействала в прелюбодеянието.

— Инди, моля те — подхванах аз, — разбери, че двамата с принц Варун не можете да бъдете заедно.

— Не говори така! — озъби ми се ядно тя. — Разбира се, че можем, всичко е възможно в любовта…

Както при всички други случаи, когато не бях напълно съгласна с Индира, тя се отдръпваше от мен. Бях отказала да допринасям повече за измамата й, но много добре знаех, че през следобедите, когато лъжеше майка си, че ходи на срещи с приятелки, всъщност се виждаше с принца си. Нямах търпение училището да започне и да отведа и Индира, и себе си от Лондон.

Седмица по-късно Варун замина с полка си, а Индира потъна в дълбока депресия, отказвайки да напуска стаята си, уж заради някаква болест.

Две нощи преди да заминем за училището ни в Ийстбърн махарани ме извика в гостната.

— Скъпа Ани, мисля, че е време да обсъдим бъдещето ти.

— Да, Ваше Височество.

— Заповядай — тя посочи стола до камината, която винаги гореше, — седни. Чай?

Приех чашата и зачаках да разбера какво има да ми казва.

— Още не съм съобщила на Индира, но като заминавам за Индия след няколко дни, ще я взема със себе си. Болестта, която я мъчи в последно време, беше последната сламка. Искам всички да сме заедно в тези трудни времена, а за момента поне Индия е безопасно място. Е, знам, че за разлика от дъщеря ми — продължи с усмивка тя, — ти се справяш отлично в училище. Интересувам се от оценките ти. Още от малка си умно момиче, Ани, и оказваш добро влияние на Индира.

Опитах да прикрия срама си, хулейки се за участието ми в измамата от последните две седмици.

— Благодаря ви, Ваше Височество.

— Е, време е да попитам ти какво искаш, Ани. През следващите няколко седмици ще положиш матура и ще завършиш средното си образование. За Индира — въздъхна махарани — това не е важно. До осемнайсет месеца ще бъде венчана за махараджата на Дхарампур. Разбира се, в дома ни винаги ще има място за теб и Индира несъмнено ще иска да я придружиш в новия й дворец след сватбата. Но се чувствам длъжна да те попитам, Ани, дали наистина искаш да се завърнеш в Индия с нас? Или искаш да останеш в Англия и да продължиш образованието си?

— Не знам, Ваше Височество.

— Освен това получих писмо от лейди Селина от Естбъри Хол. Както вече знаеш, тя е стара приятелка на Минти, дъщеря ми. Сподели ми, че си й помогнала да роди детето си.

— Да, Ваше Височество, така беше.

— Е — продължи махарани, събирайки красивите си пръсти в шпиц пред лицето си, — в случай че решиш да останеш в Англия, Селина ти предлага да станеш бавачка на дъщеричката й в Естбъри Хол. Трудно й е да намери подходяща жена в тази криза.

Признавам си, че сърцето ми подскочи при мисълта да заживея в къщата, където Доналд щеше да се завърне след края на войната.

— Много мило от нейна страна и определено ще обмисля предложението й.

— Изборът, разбира се, е лично твой — продължи тя, — но аз смятам, че не бива да се ограничаваш до най-обикновена бавачка.

Знаех, че разполагам само с няколко секунди да проумея думите й. Тази жена, която далеч не беше длъжна да ме пита как виждам бъдещето си, но имаше великодушието и човечността да го стори, ми предлагаше да ме дари със свобода.

— Индия ми липсва ужасно — отвърнах искрено, — а ако остана тук, Индира също ще ми липсва. Тя ми е като сестра.

— Всички страдаме по Индия и приятелите си, когато сме в някоя далечна страна — съгласи се махарани, — но животът, който ще водиш там в качеството си на зряла жена, едва ли би те удовлетворил. Знам, че дъщеря ми ще страда по теб, но не искам да се затваряш в зенаната до края на дните си, потискайки острия си ум. И — въздъхна махарани — ще бъда откровена с теб: макар че на всяка цена ще опитам да ти помогна, шансовете да намериш добър жених са… ограничени.

— Да, знам.

— Затова, Ани, изборът е твой. С теб съм, независимо дали ще решиш да останеш тук, в Англия, и да довършиш образованието си — смятам, че би било несправедливо да се лишиш от това, предвид всичкия труд, който си положила досега, — или да се върнеш в Индия с нас с Индира. Вече съм ти купила билет за кораба, но лесно мога да го откажа.

— Ваше Височество, нужно ми е малко време за размисъл — отвърнах аз.

— Разбира се — каза тя. — Ще говорим пак утре сутрин. Да се надяваме, че Индира ще оздравее до заминаването ни.

— Да.

Станах и се отправих към вратата, а махарани ме последва и сложи ръка върху рамото ми.

— Не забравяй, Ани, познавам дъщеря си много добре. Прекалено много си приличаме. Сърцето ръководи главата й.

Махарани ми загатваше, че знае за увлечението на Индира по принц Варун и ще се погрижи. Бях сигурна, че това е една от причините да вземе Индира със себе си и усетих как плещите ми олекват.

Същата нощ, докато Индира спеше, аз кръстосвах неспокойно из стаята ни. Бях развълнувана от новото и непознато чувство сама да взимам решенията си — държах съдбата си в свои ръце. Решах ли да остана сама в Англия, за да довърша образованието си, постъпвах доста смело; завърнех ли се в Индия с махарани и Индира, щях да имам закрилата на кралското семейство. Сетих се за онзи неприятен момент в Кралската академия на изкуствата и изтръпнах. Но ако уреденият брак на Индира наистина се състоеше, бъдещето ми щеше да е ограничено между стените на зенаната в новия й дворец, както деликатно беше посочила махарани. И почти със сигурност щях да остана стара мома до края на дните си.

А като се замислех, в Англия ме очакваха свобода и — опитах да призная пред себе си защо позицията, която Селина ми предлагаше, звучеше толкова изкушаващо — Доналд.

Знаех, че сме просто приятели, и разбирах, че предвид различното ни обществено положение, никога нямаше да бъдем нещо повече. Но завърнех ли се в Индия, всичко свършваше.

В крайна сметка постъпих като всеки млад човек, изправен пред труден избор: посъветвах се с родителите си. Седнах с кръстосани крака на пода, вдигнах поглед към небесата и ги попитах какво да правя. После зачаках отговора им…

 

 

— Реших, че искам да остана в Англия и да довърша образованието си.

Махарани ми се усмихна.

— Точно този отговор очаквах от теб, Ани.

— Мисля, че… — За пръв път изразявах на глас мислите, които навестяваха съзнанието ми от известно време, но се бяха прояснили чак снощи, след разговора с родителите ми. — Мисля, че искам да уча за медицинска сестра.

— Да, тази професия наистина ти подхожда — отвърна тя с топла, поощрителна усмивка.

— Ами принцеса Индира? Не сме се разделяли от почти шест години. Не искам да си мисли, че я изоставям.

— Както знаем и двете, Ани, сърцето на дъщеря ми е другаде в момента. Сляпа е за всичко останало.

— Да — съгласих се и двете се спогледахме разбиращо.

— Остави я на мен, Ани, аз ще се справя със ситуацията. Смятам, че е редно да изградиш собствения си живот. Ще ти изпращам ежемесечна издръжка, която би трябвало да покрива нуждите ти, и, ако желаеш, ще пиша на Селина, за да й съобщя, че приемаш предложението й за работа.

— Да, но само за лятото, Ваше Височество — казах аз. — След това ми се иска да постъпя като медицинска сестра в Доброволческия отряд за санитарна помощ и да участвам във военната мобилизация.

— Много благородно от твоя страна, Ани, а и ще те подготви за бъдещето ти. Е, решено ли е?

— Да. Не мога да намеря думи да ви благодаря за всичко, което правите за мен. Толкова сте щедра и мила. — Очите ми се напълниха със сълзи и аз прехапах долната си устна, за да ги спра.

— Скъпа Ани, моля те, не забравяй, че обещах на майка ти да се грижа за теб, когато те предаде в мои ръце. Искам да знаеш, че опитвам да запълня празнината в живота ти. Обещай, че ще ми пишеш, ако имаш нужда от нещо, защото не знам кога ще се видим отново. Ела тук.

Махарани отвори обятията си и аз влязох в тях.

— Обичам те като своя собствена дъщеря, скъпа Ани. Не се притеснявай да потърсиш помощта ми, ако някога ти потрябва.

— Благодаря ви, Ваше Височество — пророних аз с плувнали в сълзи очи. Прославих боговете, довели в живота ми тази прекрасна жена, незнайно как съчетала в себе си мощ и доброта. В онзи момент се чувствах истински благословена.

 

 

Както беше предвидила махарани, Индира не се разстрои особено, когато й казах, че оставам в Англия и се връщам в училището, за да взема матурата си.

— Ще ми пишеш, нали? — попита ме тя. — Всеки ден?

— Е, може би не всеки ден, защото ще имам много за учене — отвърнах с усмивка аз, — но определено ще е често.

След като затворих пътническия си куфар и двете слязохме на долния етаж, тя ме погледна внезапно.

— Нали уж не ти харесваше в Англия? Защо искаш да останеш?

— Защото знам, че така трябва — отвърнах аз.

Чак след като целунах махарани за довиждане и прегърнах Индира за последен път, преди да се кача на задната седалка на колата, която щеше да ме отведе далече от тях — и то може би завинаги, — осъзнах колко съдбоносно решение бях взела.