Джон Сандфорд
Очите на жертвата (9)

9.

Вечерта сякаш се точеше безкрай — чувството, че чака, не го напускаше.

Помисли си дали да не се обади на Дженифър, да я помоли да му разреши да се види извънредно с дъщеря им. На два пъти посегна към телефона, но и двата пъти се отказа. Искаше му се да види Сара, но още повече му се искаше да се разберат с Джени. По някакъв начин. Да сложат край на това или поне да започнат да работят за помирението. А това, каза си той, не може да започне с телефонно обаждане, породено от моментно желание. Не и с Дженифър.

Вместо да се обади, седеше пред телевизора и гледаше тъп полицейски филм. После го изключи точно преди мъчителните опити на режисьора да създаде нещо подобно на кулминация — и ченгетата, и лошите бяха изпаднали в трудно положение, а на него изобщо не му пукаше какво ще стане. Изгледа късните новини, после се върна в кабинета и продължи работата по играта.

Бекър не излизаше от главата му. Следствието бавно затихваше. Усещаше отслабване на интереса у другите ченгета. Знаеха слабите места на случая — без очевидец или ясен заподозрян, имащ и мотив, и възможност, нямаше почти никакви шансове за арест, камо ли за съд. Лукас познаваше поне двама души, които бяха убили жените си и им се бе разминало. А също и една жена, убила любовника си. И в убийствата нямаше нищо екстравагантно. Никакви екзотични оръжия, никакви заплетени алибита, никакви наети убийци. Единият мъж бе използвал такаламида за гресиране, а другият — алуминиев триножник за фотоапарат. Жената пък бе употребила най-обикновен кухненски нож с дървена дръжка.

Просто го/я намерих така, отговаряха те на ченгетата. А когато те им бяха прочели правата, и тримата бяха поискали да извикат адвокатите им. И след това вече нямаше нищо, за което да се хванеш. Чиста, негримирана и почти непробиваема защита на глупак: не знам, някой друг глупак го е направил.

Лукас бе вперил поглед в стената зад бюрото. Имам нужда от това шибано дело. Ако делото „Бекър“ не успееше, ако интересът към него стихнеше и загаснеше, вероятно пак щеше да се плъзне в черната дупка на зимната депресия. Преди да потъне в нея, той бе мислил за душевните заболявания като за нещо, от което страдат само слабите хора, неспособни да се справят с проблемите на живота, или такива с генетически увреждания. Но вече не. Депресията бе така истинска, както тигър в джунглата, излязъл на лов. Ако си свалиш гарда…

Красивото лице на Бекър изплува в съзнанието му като цветен диапозитив. Бекър.

В единадесет и двадесет телефонът внезапно иззвъня. Той го изгледа с подозрение, потискайки нарасналото вътрешно напрежение. Дженифър? Вдигна слушалката.

— Лукас?

Гласът на Даниъл — прегракнал, напрегнат, нещастен.

— Какво има?

— Оня кучи син повтори — изсъска Даниъл. — Оня, дето уби жената на Бекър. Обади се в дежурната да ти дадат адреса и си дигай задника натам.

 

 

Малка искрица екзалтация? Едва доловимо облекчение? Лукас натискаше газта на поршето из нощните улици, префуча над Мисисипи, понесе се по другия бряг, вдигайки вихри от останалите от зимата листа по тротоарите и карайки окъснелите минувачи да обръщат учудено глави след него. Нямаше никакъв проблем да открие адреса: всички лампи в малката къща бяха запалени, а вратите — отворени. По тротоара се бяха събрали няколко групички съседи и от време на време някой от тях отиваше до съседната, обменяйки информация с делови вид, сякаш за да докаже на ченгетата наоколо, че присъствието му тук е абсолютно наложително.

 

 

Елизабет Армистед лежеше по гръб върху килима в хола й. Около главата й отдолу като ореол тъмнееше голямо петно кръв. Едната й ръка бе свита под тялото, другата — просната встрани с дланта нагоре, с леко свити пръсти. Лицето от носа нагоре бе унищожено. На мястото на очите зееше дупка, дълбока един пръст, пълна с кръв и разкъсана кожа. От горната й устна започваше още една голяма рана, разголваща ред бели изпочупени зъби. Пеньоарът й бе дръпнат нагоре почти до кръста и отдолу се виждаше бельото, което като че ли бе непокътнато. В стаята миришеше на мед — миризмата на прясна кръв.

— Същият тип, а? — попита Лукас, свел поглед към тялото.

— Сигурно. На мен се падна първият труп, а този изглежда точно негово копие — отвърна медицинският експерт.

— А да има нещо… по-така? — попита отново Лукас, оглеждайки се наоколо. Стаята изглеждаше непокътната.

— Не. Ноктите са здрави и под тях няма нищо. Изглежда, не е имало никаква борба и без съмнение е била убита точно на това място, обаче има и няколко кървави петна ей там, до масата. Аз не съм поглеждал, но момчетата казват, че по прозорците и вратите нямало никакви следи от взлом.

— Май не прилича на изнасилване…

— Не прилича. И около трупа няма никакви следи от сперма.

Един от детективите се приближи до Лукас и каза:

— Ела да хвърлиш едно око на оръжието.

— Видях го, като влизах — отвърна Дейвънпорт. — Чука, нали?

— Да, ама Джек е забелязал нещо интересно.

Двамата излязоха в коридора, където едно ченге, стиснало с два пръста найлоновата торбичка с чука, я повдигна пред погледите им.

— Какво? — попита Лукас, вперил присвити очи в предмета.

— Виж главата и разцепа. Не кръвта, гледай самия чук — посъветва го Джек.

Напрегнато впил поглед в метала, Лукас поклати глава:

— Не виждам нищо особено.

— Май не е свършил никаква работа, откакто е бил направен — каза ченгето със задоволство, вдигна чука още по-високо и гладката метална повърхност на главата проблесна на лампата. — Започнеш ли да набиваш или да вадиш гвоздей, по чука остават съвсем леки следи от главата му. А виж го този — гладък като бебешко дупе. Това проклето нещо изобщо не е било използвано. Готов съм да се басирам, че тоя тип го е донесъл с цел да я убие с него.

— Сигурен ли си, че е негов? А не неин?

Ченгето сви рамене:

— Жената има шест инструмента. Няколко отвертки, гаечен ключ и един чук. Кутийка гвоздеи и десетина дюбела. И всичко си е на мястото в едно чекмедже в кухнята. Не е била кой знае каква привърженичка на „направи си сам“. За какво са й два чука? Особено пък такъв голям и тежък като този? А пък и да е бил неин, как е успял тоя тип да го намери толкова бързо?

В прозорците проблесна ярка светлина и Лукас се извърна да погледне навън.

— Дойдоха от телевизията — рече детективът.

— Кажи на всички да си затварят устата. Утре сутринта Даниъл ще направи изявление. — Лукас отново се извърна към ченгето: — Значи го е донесъл със себе си, а?

— Така смятам.

Дейвънпорт помисли малко, смръщи вежди, после потупа Джек по рамото.

— Още не знам какво означава това — каза му той, — но ми се струва добро попадение. Ако наистина е нов, може би ще успеем да разберем откъде го е купил.

— Още сутринта ще се захванем с това.

— Добре, а за нея какво знаем? — попита Лукас, сочейки с палец през рамо към вратата на хола.

Армистед била актриса, разказа му Джек. Когато не се появила за представление, една нейна приятелка дошла да провери какво става, видяла тялото на пода и извикала полицията. Ако се съди по температурата му, все още по-висока от средната за стаята, вероятно е била мъртва четири часа преди да дойдат медицинските експерти в единадесет и няколко минути. Нямало никакви следи от взлом.

— А къде е тази нейна приятелка? — попита го детективът.

— В спалнята със Суонсън — отвърна ченгето, кимайки към задната част на къщата.

Лукас тръгна натам, оглеждайки мястото, мъчейки се да си състави мнение за начина на живот на убитата. Къщата бе украсена с вкус, но без много пари. Картините по стените бяха оригинали, но някак си груби, вероятно подарени от приятели художници. Килимите по пода бяха ориенталски, макар и поизносени. Дойде му наум за килима в къщата на Бекър и той се спря да пипне този, по който ходеше в момента. Стори му се тънък и хлъзгав, тъкан на машина — някаква синтетика. Нямаше нищо общо с онзи у Бекър.

Вратата на спалнята бе отворена и когато той надникна вътре, завари Суонсън да бърше със салфетка стъклата на телените си очила, седнал на един стол. На леглото лежеше по гръб жена и единият й крак висеше отвън. Другият крак бе направил кално петно на жълтата покривка, но това, изглежда, не й правеше впечатление. Лукас почука на касата и влезе. Суонсън вдигна глава към него.

— А, Дейвънпорт. — Детективът си сложи очилата, намести ги с пръст, въздъхна и продължи: — Шибана работа.

— Същият тип ли е?

— Да. А ти какво ще кажеш?

— Май си прав. — Лукас погледна към жената. — Вие ли намерихте тялото?

Беше червенокоса, според него на около тридесет и пет и по принцип хубава. Тази вечер обаче очите й бяха подути от плач, носът й бе зачервен и течеше. Не си даде труда да се изправи и да седне, а само вдигна ръка към челото си и отмахна кичур коса от очите си. Изглеждаха тъмни, кажи-речи черни.

— Да. Дойдох тук веднага след представлението.

— Защо?

— Притеснихме се — отвърна тя и подсмръкна. — Всички. Дори да е със счупен крак, Елизабет пак би дошла. А след като нито дойде, нито се обади, всички си помислихме, че нещо се е случило с нея. Я катастрофа, я нещо друго. И ако не я намерех тук, щяхме да започнем да звъним по болниците. Звъннах и след като никой не отговори, отидох да погледна през прозореца. И я видях просната на пода… Вратата беше заключена, затова отидох да се обадя на полицията от съседите. — Изведнъж очите й се присвиха и тя изтърси: — Ти си ченгето, дето уби оня индианец.

— Ммм.

— Дъщеря ти добре ли е? По телевизията казваха…

— Добре е — прекъсна я Лукас.

— Божичко, сигурно е било лоша работа! — Жената седна с бързо движение, направено без никакво усилие. Очите й вече бяха смарагдовозелени и Дейвънпорт забеляза, че един от предните й зъби е лекичко кривнат спрямо останалите. — Ти ли ще гониш тоя тип? Убиеца?

— Помагам в следствието.

— Дано да го хванеш и да пречукаш тоя кучи син — каза жената с оголени зъби и широко отворени очи.

Скулите й бяха високи, а носът — леко костелив, грапав келтски тип.

— Ще се радвам, ако го хванем — отвърна Лукас. — Кога и кой е разговарял с Армистед… с Елизабет за последен път?

— Днес следобед. Около три часа имахме репетиция. — Жената загали буза с връхчетата на пръстите, припомняйки си събитията, вперила невиждащ поглед в покривката на леглото. — След това тя се прибра вкъщи. Една от касиерките се опитала да й се обади по телефона час преди началото на представлението, но никой не й отговорил. Това е последното, което знам.

— А защо й е звънила? Защото вече е закъснявала?

— Не, някой й се обадил за гратиси и касиерката искала да провери дали е вярно. Обаче Елизабет не отговорила…

— Бъки и Карл са в театъра и говорят с хората — вметна Суонсън.

— Проверихте ли Бекър? — попита го Лукас.

— Не. Утре това ще е първата ми работа. Ще го накарам да си припомни минута по минута къде е бил тази вечер.

— Бекър не беше ли името на онази дама, дето я убиха наскоро? — попита жената от леглото, загледана някъде между двамата.

— Мъжът й — отвърна кратко Лукас. — А вашето име как е?

— Лаш… Каси.

— Актриса ли сте?

— Да — кимна.

— На пълен работен ден?

— Играя малки роли — каза тя печално, разтърсвайки червените си коси. Бяха къдрави и се разсипаха в безпорядък по раменете й. — Обаче на пълен работен ден.

— Срещаше ли се Армистед с някого?

— Не точно… Какво общо има Бекър с това? Да не е бил заподозрян? — Този път вниманието й бе съсредоточено само върху Лукас.

— Да — отвърна той. — Когато съпругата я убият, първото нещо е да се разбере дали не го е направил съпругът.

— Значи не мислите, че той е извършил всичко това?

— Когато са убили жена му, той е бил в Сан Франциско — продължи Лукас. — Това тук ужасно прилича на него, затова смятаме, че убиецът е бил същият.

— Аха.

Тя разочаровано прехапа долната си устна. „Иска да намери убиеца — помисли си той — и ако зависи от нея, ще го убие на място.“

— Ако се сетите нещо, обадете се — каза Дейвънпорт.

Погледите им се срещнаха за миг, докато той й подаваше визитката си — двамата за кратко се прецениха един друг — после тя кимна:

— Добре.

Лукас тръгна към вратата, извръщайки се назад само за да види как тя замислено го изпраща с поглед, сетне продължи по коридора към хола.

 

 

Ченгето с чука разговаряше с един униформен полицай, който водеше зад себе си някаква жена на средна възраст. Непознатата, облечена в розов халат и с бели маратонки, се мъчеше да се промъкне към арката, водеща към хола, но ченгето бе препречило с крак пътя й и я питаше:

— А сега бихте ли казали как изглеждаше?

— Ами както вече ви рекох, приличаше на водопроводчик. Носеше нещо като чанта за инструменти и аз викам на Рей — т’ва е мъжът ми, Рей Елис, господин и госпожа — та викам му: „Ей, тая Армистед май си има проблеми с водопровода и дано да не е от главната мрежа“. Откак живеем тука, два пъти вече копаят нашата улица заради водопровода, кметството, искам да кажа, а сме тук едва от седемдесет и първа и човек може да си помисли…

Тя отново се опита да се прокрадне странично покрай ченгето към арката, мъчейки се да погледне вътре.

— Вие май не обичате госпожица Армистед, а? — попита Лукас, приближавайки се към тях.

Жената се дръпна малко назад, губейки позиция. Усетила се късно, в погледа й проблесна раздразнение.

— Това пък откъде ви дойде наум? — дръпнато запита тя и в гласа й се прокрадна свадлива нотка.

— Чух ви да казвате „тая Армистед“…

— Ами викаше, че е артистка, и аз рекох на Рей…

— Вашия мъж…

— Аха. Та му викам: „Рей, на мен не ми изглежда артистка“. Искам да кажа, знам как изглеждат те, нали така? А тя не ми прилича на артистка, даже много обикновена ми изглежда всъщност. И му казвам на Рей: „Щом вика, че е артистка, няма начин да си няма още нещо“.

Жената присви очи лукаво.

— Искате да кажете, че се е занимавала и с нещо друго? — попита Джек.

— Ако питате мен… Хей, това да не е оръжието на престъплението?

Очите на жената се разшириха, когато разбра какво държи полицаят в найлоновата торбичка.

— Не се разсейвайте! — прекъсна я Лукас нетърпеливо. — Онзи мъж, дето сте го видели на вратата… Защо казахте, че приличал на водопроводчик?

— Щото беше облечен така — отвърна, неспособна да откъсне очи от чука, докато полицаят не го скри зад гърба си и тя отново погледна към Лукас. — Не можах да го видя добре, ама беше облечен в работни дрехи, нали ги знаете, едни такива тъмносини и с шапка с надпис. Дето водопроводчиците ги носят.

— Не го ли видяхте в лице?

— Ами! Когато го зърнах, той вече бе на предната й площадка, с гръб към мен. Видях го отзад, забелязах, че е с шапка.

— А да мярнахте пикап или някаква кола?

Тя смръщи вежди.

— Не, като го споменахте сега, се сещам, че до тротоара нямаше никаква друга кола, освен омнито на госпожица Армистед, което винаги забелязвам, защото едно време Рей имаше същото, когато беше женен за първата си жена, сребристо, само че неговото бе „Плимут Хърайзън“.

— А видяхте ли го, като си тръгваше?

— Ами! Аз сигурно съм миела съдовете тогава.

— Добре — каза Лукас. — Благодаря.

Нищо. Вероятно е видяла убиеца, но това не им помагаше особено. Освен ако…

— Само още един въпрос. Мъжът носеше ли някакви водопроводни инструменти или нещо такова, или просто на вас ви се стори, че е водопроводчик?

— Амиии… — Тя май не можа да разбере въпроса. — Просто… приличаше на водопроводчик. Виждаш такъв като него на улицата и си викаш: „Този е водопроводчик“.

Значи може и да е бил водопроводчик. А може да е бил и актьор…

Лукас се отдръпна до арката към хола. Един от екипа снимаше трупа и стаята с видеокамера — светлината от прожектора придаваше на лицето на убитата неестествено бял цвят. Той погледа работата на екипа, после излезе навън. Униформеният полицай разпъваше жълтата лента отвъд храстите на двора, а отпред, по тротоара на улицата, се тълпяха поне половин дузина телевизионни екипи. Чу как името му се разнесе сред репортерите и светлините изведнъж го заляха отвсякъде, докато слизаше по стълбите на площадката.

— Дейвънпорт…

Репортерите се втурнаха напред като акули, но Лукас поклати глава.

— Сега не мога да ви кажа нищо, момчета — подвикна той, спирайки ги с ръка.

— Кажи ни тогава само защо си тук — подвикна една от репортерките. Беше вече доста възрастна за тази работа, може би на малко повече от четиридесет, готова да отпадне всеки момент. — Хазарт, наркотици? Какво?

— Хей, Кати, наистина искам да оставя това на момчетата от „Убийства“.

— А да има нещо общо с ония типове, дето продават оръжие?

Лукас се ухили, поклати глава и си запробива път към колата. Ако останеше още малко, някой можеше да се сети, че работи по делото „Бекър“ и да свърже двете убийства.

Подкарвайки колата, той се замисли, опитвайки се да направи същото. Ако първото убийство е било платено от Бекър, какво означаваше второто? Трябваше да има някаква връзка — стилът бе абсолютно същият — но беше трудно да се повярва, че Бекър има някакъв пръст и тук. Суонсън и останалите бяха почти категорични: ако е имал някакви връзки с тази жена, едва ли би рискувал да я убие. Освен ако не е глупав или луд. А никой не бе казал, че е глупав.

Лукас спря на червен светофар, натиснал с единия крак съединителя, а с другия лекичко форсираше двигателя на място. Първото убийство имаше всички признаци на случайно събитие. Наркоман влиза в чужда къща в богат квартал, търсейки нещо за крадене, което по-късно да размени срещу дрога. Неочаквано обаче идва жената, той я убива в наркоманския си транс, после бяга. Ако репутацията на Бекър сред роднините му не беше такава, ако Слоун не се бе обадил на бившия му командир във Виетнам, досега убийството вероятно щеше да бъде класифицирано като свързано с дрога.

Обаче второто убийство изглеждаше така, сякаш бе предварително планирано: наскоро купеният и изоставен в хола чук, от къщата нищо не липсва. Така наркоман не би постъпил. Той би задигнал нещо… И от къщата на Бекър нищо не липсваше.

Лукас поклати глава, усетил се, че червената светлина е станала жълта и след това зелена. Тъкмо се канеше да отпусне съединителя и да мине на жълто, когато покрай него профуча черен „Нисан Максима“, кривна на една боя пред него и спря. Дейвънпорт инстинктивно скочи на педала на спирачката, колата закова на място и двигателят изгасна.

— Педал такъв! — измърмори той и посегна към дръжката на вратата.

Другият шофьор се оказа по-бърз. Докато детективът отваряше вратата, от нисана изхвръкна висока русокоса жена, прекоси с напрегната усмивка разстоянието до вратата му и спря. TV3. От две години работеше за този канал и Лукас вече се бе срещал с нея няколко пъти.

— По дяволите, Карли!

— Стига, Лукас — прекъсна го жената. — Знам как работеше с Дженифър и с още един-двама. Искам и мен да включиш в списъка. Какво е станало там?

— Слушай…

— Виж к’во, договорът ми изтича след два месеца. И с моите шефове си приказваме на тема пари. Искам им шейсет, а те ми викат: „Може и да стане, ама може и да не стане. Скоро да си правила нещо за нас?“. Така че ми трябва нещо и това нещо си ти.

Сложила ръка на талията си, кръстосала крака в глезените, тя стоеше и го гледаше в очакване.

— А аз какво печеля от цялата тази работа?

— Искаш ли някой вътре в Тройката? Имаш го.

Лукас я гледа известно време, без да проговори, после кимна.

— Доверявам ти се само веднъж — вдигна пръст той. — Изпържиш ли ме, втори път няма да те погледна.

— Прекрасно — съгласи се блондинката. — Същото важи и за мен. Ако ме изпържиш или дори намекнеш, ще отрека всичко и даже ще те дам под съд за клевета.

И двамата бяха по средата на улицата, доближили лице срещу лице. Един черен „Транс Ам“ мина покрай тях, намали и прозорецът плавно се смъкна. От него се подаде момчешка глава със странна прическа.

— Какво става тук? — попита главата.

— Полиция — отвърна Лукас. — Хайде, движение!

— Чисти сме — каза хлапето, прибра глава и продължи нататък.

— И така, какво е станало? — попита Карли, изпращайки колата с поглед и след това обръщайки се към детектива.

— Чувала си за убийството на Бекър, нали?

— Естествено.

— Това е същото. Убита е жена на име Елизабет Армистед от театър „Лост Ривър“, актриса…

— О, боже, ами че аз я познавам… искам да кажа, гледала съм я… Значи искаш да кажеш, че убиецът е същият?

Жената пъхна дългия си червен нокът в устата и го захапа.

— Не сме много сигурни…

— Как е била убита?

— С чук. Ударил я отзад по главата, след това извадил очите й, също както на Стефани Бекър.

Светлините на светофара се сменяха и косата на жената пламваше ту в зелено, ту в червено, ту в жълто.

— Исусе Христе! Има ли шанс това да се появи утре сутринта и по другите телевизии?

— Казах на хората там да си затварят устата, докато шефът не направи изявление — каза Лукас. — Ако някой вече не е изпял нещо, ще го имаш само ти…

— Там никой не говори — увери го тя. — Добре, Лукас, много се радвам. Ако искаш да узнаеш нещо от нашата телевизия, само ми се обади. Задникът ми е в ръцете ти.

— Де да беше — ухили се той. Жената също се усмихна широко и докато жълтата светлина се сменяше с червена, добави: — Друго нищо особено няма.

— Повече не ми и трябва — каза тя, връщайки се към колата си. — Защо да разводнявам хубавата история със скучни факти!

Остави го на улицата, колата й направи широк, забранен обратен завой на червено и изчезна в нощта. Лукас се засмя и се върна в поршето. За първи път от месеци насам имаше с какво да се занимава. Отново разполагаше с работа.

 

 

По-късно се замисли: дали някой не се е помъчил да имитира убийството? Обаче мисълта не се задържа дълго — начинът на извършване на второто твърде много напомняше това на Бекър. В пресата нямаше достатъчно информация, по която евентуалният имитатор би се водил. Убийствата би трябвало да са извършени от един и същи човек: човека с работните дрехи — пропуск за свободен достъп.

Стъпка по стъпка стигаше до заключението, че на главите им отново се бе стоварил поредният психопат. Добре, но след като е маниак, защо при Армистед е отишъл с предварително подготвено оръжие, а при Бекър — не? Бе убил Стефани Бекър с бутилка, взета от кухнята. Обстановката в къщата й навеждаше на мисълта за убийство, извършено импулсивно от крадец, който се е уплашил и е избягал. А при Армистед — не. И въпреки това делото бе на един и същи човек.

Освен това и при двете жени нямаше следи от сексуално насилие. Сексът по някакъв начин обикновено винаги присъства при серийните убийства.

Ако Бекър бе платил за първото убийство, възможно ли бе да е отприщил тъмните нагони на някой маниак?

Не. Тези работи не ставаха така.

Лукас бе работил по две дела, свързани със серийни убийци. И в двата случая медиите разсъждаваха върху ефекта, който публичността оказва върху психиката на престъпника — дали непрестанните описания на убийци не създаваха още убийци? Дали филмите с насилие или порнография не притъпяваха хуманността у човека, отприщвайки по този начин способността му да убива? Лукас не мислеше така. Серийният убиец според него представляваше късче каучук, пресовано чрез грубо отношение, чрез тежко минало, чрез химически реакции в мозъка. Налягането, необходимо за подобно пресоване, не може да се получи от такива периферни дразнители като телевизията. Серийният убиец не избухваше като фойерверк, запален от някой си…

Объркана работа. И интригуваща. Без да се усети, Лукас бе започнал да си подсвирква тихичко, едва доловимо…