Джон Сандфорд
Очите на жертвата (8)

8.

Натиск. Той разтвори пръсти, опипа таблетката в дланта си, близна я и усети киселата жилка, както и соления вкус на собствената си пот. Да не му дойде много? Трябваше да внимава. Днес не биваше да му тече кръв, щеше да се качва в колата. Веднага след това обаче го завладя желанието за действие и той престана да мисли.

Обади се на Друз от един обществен телефон.

— Трябва да рискуваме — каза му той. — Ако скоча на Армистед довечера, от полицията ще полудеят. И след това ще е доста трудно да се виждаме.

— Ченгетата още ли се мотаят около теб? — В гласа на Друз не звучеше безпокойство. Емоционалната му гама не включваше това чувство. Просто бе любопитен. — Искам да кажа, оная Армистед не отпада, нали?

— Не отпада. Онези все още се мотаят около мен. Страшно им се иска да ме пипнат, но нямат нищо. Армистед ще ги откара още по-надалеч от мен.

— Може да надушат нещо, ако намерят оня тип — каза троснато Друз.

— Точно затова трябва да се видим.

— В един?

— Да.

 

 

Снимките на Стефани бяха натъпкани в кутии за обувки в килера, в плетени кошнички из кухнята, натрупани на купчинки по масата в кабинета, напъхани из чекмеджета в бюрото. В библиотеката имаше три подвързани с кожа албума, пълни със снимки чак от детството й.

Бекър, чисто гол, спирайки от време на време да се огледа в някое от многобройните огледала из къщата, ровеше из антиките й, за да търси снимките. В едно от чекмеджетата откри спирала — отначало не можа да включи какво е, но когато разбра, поклати глава и я хвърли обратно вътре. Най-накрая, предполагащ, че е събрал всички снимки, си направи сандвич, сложи Кармина Бурана на Карл Орф в компактдискуредбата, седна в едно кресло и отново запрехвърля погребението през главата си.

Беше чудесен, помисли си той. Онзи печен тип, ченгето. Не можа да го разбере добре, но удряше Суонсън в земята. Усещаше го. Освен това… дрехите му бяха твърде хубави, заключи Бекър.

Докато дъвчеше, окото му долови някакво движение в другия край на стаята. Обърна се да го види — поредното огледало, едно от десетината ромбоидни огледала, сложени под френския аплик от двайсетте години. Той отново мръдна, настанявайки се по-удобно. Погледът му се прикова в едно от огледалата — от това разстояние приличаше на чернокож. Гениталиите му се отразяваха от друго огледало и той се засмя с неподправено удоволствие.

— Символ — каза на глас. — Но на какво, нямам представа.

После отново се разсмя, стана и затанцува джигата. Още бе под действието на киселината.

Някъде към обяд се облече, нахлузи пуловер отгоре, изсипа всички снимки в една пластмасова торбичка, мина през топлата връзка до гаража и се качи в колата си. Дали полицията не го следи? Съмняваше се: какво толкова можеха да очакват от него? Стефани вече бе мъртва. Все пак не биваше да рискува.

Излязъл от гаража, внимателно подкара през плетеница от улички и излезе пред малък супермаркет. Никой не го следеше. Пообиколи из супера, внимателно оглеждайки посетителите, купи си тоалетна хартия и салфетки, паста за зъби, дезодорант и аспирин и се върна в колата. Обратно през плетеницата улички — нищо. Спря пред една бакалничка и се обади по телефона, закачен на външната стена.

— Идвам.

— Добре. Сам съм.

Друз живееше в средно голям апартамент на левия бряг, в края на един от централните квартали, обитаван предимно от хора от театралните среди. Бекър, незабравил предпазливостта, два пъти обиколи сградата, преди да спре на паркинга и да натисне звънеца.

— Аз съм — каза той в домофона и щом вратата се отвори, мина с бързи крачки през фоайето и пое по стълбището.

Когато пристигна, Друз гледаше нещо за подводен риболов по кабела. Той изгаси телевизора с дистанционното и Бекър го последва вътре.

— Това ли са снимките? — кимна Карло към торбичката.

— Да. Донесох всичко, което успях да намеря.

— Искаш ли бира? — запита той неловко Бекър.

Не го биваше да забавлява гости — никой не идваше тук. Никога не бе имал приятели.

— Да.

На Майкъл изобщо не му се пиеше бира, но му беше приятно да участва в играта на приятелство между тях.

— Дано и той да е тук — каза Друз.

Взе бутилка бира от хладилника, донесе я и я подаде на Бекър, който бе клекнал в средата на стаята и тъкмо обръщаше съдържанието на торбичката на пода. Рукна шарен поток от цветни снимки.

— Ще го намерим — каза той.

— Едър, широкоплещест, скандинавски тип. Главата му като кана с мляко, бледо, почти дебело лице. Малко коремче.

— Познавам поне половин дузина мъже с това описание — отбеляза Бекър, отпи от бирата и направи гримаса. — Най-вероятно е някой от дружките й по антиките. Кофти, защото повечето не ги знам. Но може и да е някой от университета. Не знам. Тази връзка е единственото нещо, с което тая кучка ме е изненадала, откакто я познавам.

— Друго е кофти. Любителите на антики са хора, дето често ходят по театри. Хора на изкуството. И той може да ме види.

— На сцената? — възкликна Бекър. — Гримиран? Не вярвам. Та ти ще изглеждаш съвсем различен.

— Да, ама после, когато излезе във фоайето и започне да се лигави с тоя-оня из тълпата? Може да ме познае… Ако ме види, разбира се.

— Ще го открием — заяви уверено Бекър и доизсипа малкото останали снимки в купчината на пода. — Аз ще ги подреждам, а ти гледай.

Снимките бяха стотици и работата се проточи повече, отколкото бе мислил. Стефани с приятели, в гората, с роднини… Нито една с Бекър.

Когато купчината бе преполовена, Друз се изправи, оригна се и каза:

— Продължавай да подреждаш. Аз ще отида да се изпикая.

— Ммм — кимна Бекър.

Веднага след като Друз изчезна в тоалетната, той скочи, изчака секунда, ослушвайки се, после бързо се прокрадна в кухнята и отвори крайното чекмедже на шкафа под мивката. Карти, платени сметки, две отвертки, кибрит… ровеше в бъркотията бързо, после изведнъж намери ключа, пъхна го в джоба си и изтича обратно в стаята тъкмо когато водата в тоалетната протече. Бе идвал тук няколко пъти преди това, търсейки шанс да задигне ключа… Сега вече бе в джоба му.

— Още кандидати? — попита Друз, излизайки от тоалетната.

Бекър клечеше в средата на пода пред купчината снимки.

— Един-двама — отвърна той, вдигайки глава. — Хайде. Закъсняваме.

Имаше няколко едри руси мъже, но в края на краищата се намираха в Минесота. Карло на два пъти си помисли, че го е познал, но и двата пъти, след внимателен оглед под настолната лампа, поклащаше глава.

— Може би трябва да ги видиш на живо — предложи Майкъл. — Дискретно, разбира се.

— Не е нито един от двамата — поклати глава Друз.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Не можах да го видя хубаво, бях клекнал на пода, а той стоеше прав, но беше по-едър от тия типове. Почти дебел.

Той взе една снимка на Стефани с някакъв русокос мъж, поклати глава и я хвърли с рязък жест върху купчината на пода.

— По дяволите! — ядосано каза Бекър. — Бях сигурен, че ще го намерим някъде тук. — Снимките бяха разхвърляни около тях като купчина есенни листа — той си напълни шепата с рязко движение и ги хвърли към една от празните кутии. — Тая кучка говореше с всички, снимаше се с всички, на никого не даваше и минутка покой. Защо го няма? Трябва да е тук!

— Може да е някой нов. А може и да ги е скрила на друго място. Ти хубаво ли прерови нещата й?

— Цяла сутрин рових из тях. И намерих спирала, можеш ли да си представиш? В една пластмасова кутийка… Ченгетата нищо не казаха за това… Обаче нищо друго. Повече снимки нямаше.

Друз започна да ги събира и да ги хвърля в кутиите.

— И какво ще правим сега? Продължаваме ли? С Армистед, искам да кажа?

— Рисковано е — призна Бекър. — Ако не го намерим и свършим тая работа с Армистед, това може да го накара да се разкрие на ченгетата. Особено ако има алиби за времето, когато Армистед пукне. Защото, доколкото знаем, той се крие, тъй като се страхува, че ченгетата мислят, че той го е направил.

— Ако не смотаем Армистед в близко време, тя ще ме изрита — заяви Друз с безразличие. — Мрази ме и в червата. В момента сме закъсали за пари и аз ще съм първият, който ще изхвърчи.

Бекър направи няколко крачки из стаята, размисляйки.

— Слушай. Ако тоя тип, приятелят на Стефани, се предаде на полицията, те ще ми кажат по един или друг начин. Няма дори да се изненадам, ако го докарат да ме види. Просто за да са сигурни, че не съм бил аз… Тъй или иначе, ако разбера кой е, преди да му се е удал случай да види теб, ще го премахнем. Така че ако пречукаме Армистед и ти гледаш да не се показваш много, освен когато си на работа…

— А и тогава ще гледам да не свалям грима…

— Да.

— Значи така ще направим — каза Друз. — Може да успеем да му светим маслото на кучия син. А ако не стане, ще продължаваме да работим по въпроса.

— Ще разбера кой е… — увери го Бекър. — Рано или късно. Въпрос на време е.

— А как ще говорим, ако ченгетата те държат под око?

— Измислил съм го.

Съседът на Бекър в патологичното отделение работеше в Англия. Малко преди да тръгне, двамата бяха побъбрили за работата си и Майкъл бе забелязал — без особен интерес тогава — че колегата му има телефонен секретар в най-долното чекмедже на бюрото и под него се подава упътването за работа с него. Късно една вечер, когато в отделението нямаше никой, Бекър бе преодолял едновремешната брава на вратата на съседния кабинет, беше включил телефонния секретар и с помощта на упътването бе въвел нови кодове за дистанционно прослушване на оставените съобщения. И сега ги даде на Друз.

— Можеш да се обаждаш от всеки телефон с бутони и да оставяш съобщения. Аз мога да направя същото, за да ги чуя, а също така и да оставям за теб. Просто през няколко часа трябва да вдигаш телефона и да проверяваш дали не съм оставил нещо.

— Добре — отвърна Друз. — Обаче гледай да не забравяш да триеш старите.

— Ама ти можеш също да ги триеш дистанционно — възкликна Бекър и му обясни как става.

Друз надраска кодовете в бележника си.

— Значи всичко е договорено — каза той, прибирайки бележника във вътрешния си джоб.

— Да. Известно време не трябва да се виждаме.

— И ще смотаем Армистед, както смятахме?

Бекър погледна трола и по устните му пробяга усмивка. Друз помисли, че сигурно е от най-обикновена радост.

— Да — отвърна той. — Ще я смотаем. Довечера.

 

 

Витражите в кабинета на Бекър бяха от една лютеранска църква в Северна Дакота, чието паство я бе изоставило в търсене на по-топли климатични пояси и по-добра работа. Стефани ги бе купила от църковните настоятели, бе ги натоварила на камион, бе ги докарала в Минеаполис и се бе научила как да ги слага. Реставрираните витражи самотно проблясваха в тъмата над главата му — нямаше вече кой да им обърне внимание. Вместо това, Бекър се бе съсредоточил в пружината, развиваща се в момента в стомаха му.

Мрачно оживление… но нещо доста бърза.

Той го потисна и седна на ориенталския килим с един мокър чук и кутия салфетки. Бе купил този чук преди месеци и никога не го бе използвал. От едната страна инструментът бе с кръгла глава за забиване на гвоздеи, а от другата — с разцеп за ваденето им. Държеше го в мазето, скрит в едно чекмедже. Знаеше за лабораториите по криминалистика достатъчно, за да се страхува от възможността химическият анализ да улови нещо уникално за къщата — например препаратите на Стефани за полиране, стъклен прах или някое микроскопично парченце цветно стъкло. Нямаше смисъл да рискува. Изми чука с препарат за миене на чинии, после седна на килима и го избърса със салфетките. От този момент нататък щеше да го пипа само с ръкавици. Уви го в още салфетки и го остави на килима.

Има още много време, помисли си. Погледът му безцелно обходи стаята и се спря на сакото му, увиснало на облегалката на един стол. Стана, бръкна във вътрешния му джоб, измъкна табакерата и надникна в нея замислено. Тази вечер никаква Красота. Това, което му предстоеше, искаше хладен разум. Сложи таблетка РСР на езика си и бавно, предвкусвайки удоволствието, я глътна. И един метамфетамин… просто така… Обикновено амфетамините бяха крилете на Красотата, но не едно върху друго…

 

 

Елизабет Армистед бе актриса и член на борда на директорите на театър „Лост Ривър“. Веднъж бе играла и на Бродуей.

— Кучката не ще да ми даде никаква роля. — Друз тогава се бе напил, същата вечер преди осем месеца, когато планът се бе оформил в главата на Бекър. — Също като в оня филм… как му беше името? Там… във влака?… Ще ме изрита. Заобиколила се е с хубави момчета. Обича красавците. А с това лице…

— Какво стана?

— Бордът гласува да поставим Сирано^[1]. И кой взема главната роля? Джералд. Хубавото момче. Гримират го да е грозен, а на мен ми бутат една пика в ръцете, и то само в баталните сцени. Преди да дойде тая кучка — казват, че играла и на Бродуей, големи яйца, ама нали затова я взеха, тя иначе не може да играе — бях все пак нещо. И ето ти тебе изведнъж… с шибана пика в ръцете.

— И сега какво смяташ да правиш?

Друз бе поклатил глава:

— Не знам. Работа трудно се намира. Като съм на сцената, с всичкото това осветление, с грим, това лице е окей. Ама като си тръгвам от гримьорната, хората ме гледат — тези от театъра, човече — зяпат ме и викат: „Брей, ама ти си бил грозен“. А театралите никак не обичат грозниците. Обичат само красавците.

Тогава Бекър го бе попитал:

— Ами ако Елизабет Армистед я няма?

— Какво искаш да кажеш?

Обаче Бекър вече бе доловил мигновения котешки проблясък, когато Друз бе вдигнал глава към него, и бе разбрал, че идеята се мотае някъде дълбоко в подсъзнанието му. Ако Армистед я няма, положението ще е съвсем друго. Също както би било и с него, ако Стефани я няма…

Откакто ги бе купил преди три месеца, Бекър бе натъпкал работните дрехи в един сак и ги бе скрил в задния край на едно от чекмеджетата. Бяха сини — такива обикновено носят автомонтьорите. Той ги навлече върху дънките и фланелката, измъкна и шапката от сака и я сложи. Друз разбираше от костюми и му бе казал да си купи точно такъв. Този означаваше работник и погледите на хората щяха да минават през него като през празно пространство.

Бекър погледна часовника си и ето че първата дислокация беше налице, изпълвайки го с възбуда — часовникът се удължи, обгръщайки китката му като кренвирш. Прекрасно! Мощта също идваше, затъмнявайки зрението му, променяйки всичко към ултравиолетовия край на спектъра. Той бръкна в джоба за табакерата, извади нова таблетка и я глътна.

Красота… Залитайки, тръгна през стаята, усещайки напъна на мощта във вените си — двеста пъти по-силен от никотиновия. Затисна мощта обратно в един ъгъл, задържа я там, усети напрежението.

Времето вече напираше. Забърза надолу по стълбите, спря се до прозореца да види колко се е стъмнило, после внимателно вдигна чука и го пъхна в десния си джоб. Останалата част от екипировката му — клипбордът, магнитометърът и личната табелка на гърдите — беше в бюрото на Стефани.

Клипбордът, заедно с няколкото листа, защипани на него, вървеше заедно с костюма. Магнитометърът — също. Друз го бе намерил в отпадъците на един магазин за електроуреди и го бе купил на безценица. С огромен кръгъл циферблат, уредът е бил направен, за да измерва магнитното поле около електропроводи. А табелката бе старата лична карта на Бекър от болницата. Бе я ламинирал, бе й пробил дупка и сега я провеси на врата си.

Пое дъх, помисли малко да не е забравил нещо, мина през топлата връзка до колата и отвори вратата на гаража с дистанционното. После излезе на улицата, покара малко по нея и сви в друга, а след нея — в трета. Погледна в огледалото. Никой.

Заобикаляйки по задни улички, той се добра до къщата на Армистед за малко повече от осем минути. „Трябва да запомня това“, каза си той. Ако Друз заподозреше нещо, Бекър трябваше да знае точното време на пристигането си. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че тя ще е там, където той му бе казал.

— Тя първо медитира половин час, после изпива чаша билков чай и идва на репетиции — бе го уверил Друз, въвеждайки го в ситуацията. — И много държи на това. Веднъж бе пропуснала медитацията си и след това цял ден си забравяше репликите.

Друз… Първоначалният план бе Бекър да му се обади по телефона, преди да тръгне за къщата на Армистед. Веднага щом се чуеше с него на един от телефоните в театъра, Друз трябваше да се обади на касата с калифорнийски акцент и да каже: Казвам се Доналдсън Уитни. Елизабет Армистед ми каза, че ще запази два билета за мен. Минавам през града много набързо, но за нея винаги съм готов да отделя време. Бихте ли й се обадили, за да съгласувате?

О, щяха да се обадят и да съгласуват. Винаги го правеха. Твърде много гратисчии имаше на този свят. Обаче Доналдсън Уитни беше театрален критик от Лос Анджелис. Армистед щеше да се надуе като пуйка… а хората на касата щяха да го запомнят. И точно това бе целта на занятието: да се създаде впечатление за наличие на последен човек, разговарял с мъртвата, а в това време Друз щеше да е вече гримиран и на сцената, готов за репетиции… с осигурено алиби. Карло го бе предложил така и Бекър не бе намерил какво да възрази.

Той обаче щеше да дойде по-рано — Друз нямаше защо да го знае. Ченгетата обаче щяха да се оправят…

И веднага след като свършеше с Армистед, той щеше да се обади по телефона, все едно че тъкмо тръгва от къщи. Тогава Друз щеше да се обади от името на Доналдсън Уитни и ако Армистед не вдигне телефона, когато й се обадят от касата… е, значи просто не си е била у дома. И едва ли Бекър ще е виновен за това…

Бавно измина последните метри до къщата й. Бе обикалял около нея и по-рано, сега не забеляза никакви промени. Тук парцелите бяха малки, но къщите кипяха от живот. Един човек повече или по-малко едва ли щеше да бъде забелязан. В задния край на къщата светеше. Сребристият й додж бе паркиран до тротоара пред входа, където обикновено го оставяше. Той паркира колата от другата страна на къщата, под едно отрупано с пролетни пъпки дърво, събра екипировката си, облегна гръб на седалката и затвори очи.

Също като на цифров дисплей — едно, две, три, четири, пет… Тихи стъпки. Той пусна мощта навън лекичко и когато отвори очи, воланът пред него се бе превърнал в огромен обръч. Усмихна се слабо, остана за миг така, за да почувства огнената тръпка в кръвта си, после излезе от колата, смени слабата усмивка със загрижена и заобиколи ъгъла на къщата към входа. Натисна звънеца. Още веднъж.

Армистед. По-едра, отколкото си я бе представял, в пеньоар. Бледо овално лице, тъмна коса, стегната назад в сложен кок, защипан с дървена шнола. Отпуснато лице, сякаш току-що е станала от сън. Верига на вратата. Тя надникна навън с огромни тъмни очи. На сцената сигурно изглеждаше добре.

— Да?

— От газовата компания. Да ви мирише на газ в къщата?

— Не.

Свел поглед към клипборда в ръката си, Бекър каза:

— Тук пише, че имате уреди на газ. Сушилня, бойлер.

Тази информация бе осигурена от Друз при едно парти у Армистед.

— Да, долу в мазето — отвърна тя.

Това, че знаеше какво има в дома й, потвърждаваше занятието му.

— Уредите ни показаха някои критични флуктуации в налягането на тази улица, дължащи се на повреден клапан. Нося си уреда тук… — Бекър вдигна циферблата пред очите й. — … и бих искал да извърша някои измервания в мазето ви просто така, за всеки случай. На другата улица избухна пожар и може би сте чули пожарните сирени…

— Ъъъ, медитирах в момента… — Но вече сваляше веригата от вратата. — И ужасно бързам, трябва да ходя на работа.

— Само минутка-две — увери я той.

И вече бе вътре. Пъхна ръка в джоба, стисна дръжката на чука и изчака да чуе тихото хлопване на вратата.

— Минавате през кухнята и слизате надолу по стълбите — напъти го Армистед.

Гласът й бе ясен и силен, с нетърпелива нотка. Заета жена, която са прекъснали.

— През кухнята?

Бекър се огледа. Пердетата бяха плътно затворени, из въздуха се носеше аромат на диви цветя и той разбра, че това вероятно е билковият й чай. Мощта изведнъж бликна навън от ъгъла на съзнанието му и зрението му моментално потъна в синя омара…

— Елате, ще ви покажа — каза нетърпеливо Армистед, обърна гръб към него и тръгна към задната част на къщата. — Не съм подушила нищо.

Бекър направи крачка след нея, започна да вади ръката с чука от джоба си и изведнъж от носа му рукна кръв. Той пусна уреда и вдигна ръка да я спре, Армистед забеляза движението с периферното си зрение, обърна се, видя кръвта, отвори уста… да извика?

— Не, не — побърза да каже той и устата й бавно започна да се затваря… толкова бавно… всичко бе толкова бавно… — Ааа, за втори път днес… Като малък си ударих носа… На пет годинки… Не мога да повярвам… Имате ли някакви салфетки?

— Да.

Очите й бяха широко отворени, ужасени, вперени в кръвта, капеща по работните му дрехи.

Двамата бяха на килима в предната стая и тя започна да се извръща, тръгвайки да търси салфетки. Мощта забави движенията й още по-силно и разпали желанието му незабавно да се наслади на момента. Не биваше да има борба, мятане и никакви рискове. Не биваше да й дава да го драска или удря… Това бе просто работа, обаче мощта знаеше какво иска. Жената тъкмо казваше: „Ето тук, в кухнята…“ — и се извърташе, а Бекър, притиснал нос с ръка, пристъпи още една крачка, извади чука от джоба и замахна с него като с тенис ракета — съкрушителен форхенд, с участие на мускулите на гърба и раменете.

Чукът удари сякаш два пъти — най-напред много силно, а след това като че ли по-слабо, с мокър плясък, пробивайки сякаш дупка в глинена стена — и от удара Армистед се завъртя обратно. Не беше мъртва — очите й бяха широко отворени, устните й потрепваха и от тях се точеше лига, краката й се огъваха, готови да й изневерят. Тя се смъкна на пода, умирайки, но още без да го знае, опитвайки да се бори, вдигнала ръце, отворила уста… и Бекър вече бе отгоре й. С една ръка на гърлото, с отпускащо се тяло. Избягвайки ноктите й, удряйки с тъпия край на чука в челото, веднъж… два пъти… и край.

Беше се запъхтял като локомотив, мощта не го пускаше, блъскаше в кръвта му, в сърцето, плискаше кръв по лицето му. Не бива да пада върху нея… Той избърса кръвта от лицето с ръкава си и сведе поглед към нея — очите й бяха полуотворени…

Очите й.

Внезапно уплашен, Бекър обърна чука в дланта си.

С острия му край щеше да…