Джон Сандфорд
Очите на жертвата (29)

29.

Красотата танцуваше и кървеше, танцуваше и кървеше, танцуваше и кървеше, докато най-сетне се просна по гръб като разпънат на кръст, с широко разперени ръце и крака, върху огромния персийски килим в столовата. Никакви сънища с очи. Изобщо никакви сънища. Нямаше абсолютно нищо.

 

 

Болката го събуди.

През щорите се процеждаше светлината на мрачния ден, тялото му трепереше от студ, мускулите го боляха и потрепваха. Той седна, погледна се и си каза, че май е успял да се изкаля по някакъв начин, после разбра, че гърдите му са целите в засъхнала кръв. Когато се опита да се изправи, кървавата коричка се напука и люспите се посипаха по пода.

Нещо се бе променило. Чувстваше го. Нещо беше по-различно, но не можеше да каже какво точно. Не успя да си спомни. Опита се да порови в паметта си, но съзнанието му бе объркано и нищо не се получи. Не можеше да го открие. Той отиде в банята, пусна водата във ваната и я загледа как тече, как се върти, как се лее, и изведнъж запя така, както го бе учила госпожа Уилсън в пети клас:

— Frère Jacques, Frère Jacques, dormez-vous, dormez-vous?^[1]

Във ваната кръвта се разтвори, водата стана розова и Красотата се къпеше в нея, плискаше удивеното си лице и пееше всички песни, които може да научи един петокласник…

 

 

Огледалото се бе изпотило, когато той най-сетне излезе от ваната. Това винаги го дразнеше, защото не можеше да се огледа — трябваше първо да отвори вратата и да изчака хладният въздух да поеме изпаренията. Винаги се опитваше да изтрие огледалото с хавлията, но така не успяваше да го почисти както трябва.

Отвори вратата, студеният въздух го обгърна и това замалко не му върна паметта. Замалко… По огледалото се плъзнаха първите капки конденз. Бекър свали кърпата от закачалката и го избърса. А, ето го най-сетне…

Лицето му бе твърде далеч, установи озадачено. Той самият не бе толкова далеч. Беше си тук… Вдигна ръка, пипна влажната повърхност и лицето тръгна да се приближава, а заедно с него започна да расте и ужасът.

Това не бе Красотата. Това бе…

Бекър изпищя и залитна назад, неспособен да откъсне поглед от огледалото.

Оттам го гледаше трол. Със съшито сякаш от отделни парчета лице, с широко отворени, като че ли оценяващи го очи. И всичко изведнъж се върна: апартаментът, пистолетът и падналият на пода като спукан балон Друз.

— Неее! — изпищя Бекър на огледалото.

Сграбчи по кичур коса с ръцете си и дръпна силно, благославяйки болката, мъчейки се с всички сили да прогони трола от съзнанието си.

Но очите, студени и жестоки, плаваха из цялото огледало и не го изпускаха… Бекър изхвърча в коридора — пак огледала, нейните огледала, и в тях отново очите. Във всичките. Той се препъна, падна и запълзя по пода към спалнята гол, гърчещ се, охлузвайки коленете си по пода, драпайки като язовец към дупката си и трескаво търсещ месинговата табакера.

Очите вече бяха навсякъде — в полираната повърхност на нощното шкафче, в стъклата на прозорците, във водата в гарафата… Чакащи. Нямаше място за Красотата… Той глътна три кървавочервени нембутала и зелените яйчица луминал — три, четири, шест. А след тях виолетовите яйчица — ксанакс. Много ли е? Не знаеше, не помнеше. Може и да не стигнат. Взе още няколко хапчета в ръка и примижал, хленчещ, избягващ да гледа към лъскави повърхности, пропълзя в гардероба сред крачолите и ризите, свирайки се в убежището на изпълнената с аромати тъмнина. Първо трябваше да го хване нембуталът — ето, вече усещаше мекия му тласък, напъна на Красота… Бекър не го искаше. Желаеше другия, успокояващия ефект. И докато мислеше за това, тласъкът намаля, заля го успокоението… Луминалът бе следващият, след час — час и нещо щеше да го изглади, да му даде възможност да помисли как да се добере до Друз. Ксанаксът щеше да го държи спокоен…

В главата му, някъде от много далеч, едва-едва доловим, проговори глас: Друз. Намери Друз.

Бекър сведе поглед към хапчетата в шепата си. Щеше да намери Друз, ако медикаментите успееха да го поддържат във форма.

 

 

Лукас чакаше.

Втората къща бе малко над нивото на улицата — с раззеленяващ се двор, с прилежно подредени цветни лехи. В алеята пред къщата бе паркиран форд таурус комби — колата на съпруга. Бе се върнал вкъщи минутка след пристигането на двамата. Дейвънпорт остана да чака в колата, а Слоун влезе вътре.

Стимулантът започваше да си показва рогата. Лукас се чувстваше напрегнат и изострен като крайчеца на счупено стъкло… и крехък като него. Стоеше в колата, слушаше Крис Риа, пееше заедно с него „Дайтона“ и потропваше с длан по волана, следвайки ритъма на песента.

Слоун излезе. Без да се оглежда, бързо се приближи с лист в ръка и се вмъкна на дясната седалка.

— Готово — каза той. — С жената всичко беше наред, но по едно време си помислих, че мъжът й ще се пречупи.

— Няма значение, нали го взехме… — отвърна Лукас.

 

 

Техниката на ексхумация бе показно ефективна. Малка като детска играчка фадрома загреба първия слой пръст от метър и половина и го струпа върху предварително проснато до гроба полиетиленово платнище. После двама от гробарите изгребаха останалия половин метър с лопати, спуснаха куките, закачиха ковчега и машинката го вдигна.

Лукас и Слоун последваха буса на съдебномедицинския отдел в града и докато хората разтоварваха ковчега, влязоха да поговорят с експерта.

Луис Нет тъкмо навличаше мантата върху ежедневния си костюм, когато двамата влязоха.

— Някой да ти се е обаждал за другото? — попита го Лукас.

Другото дете бе погребано в близкото градче Куун Рапидс.

— Пътува насам — отвърна Нет. — Ако изчакате малко, момчета, след няколко минути ще ви дам заключение… в зависимост от състоянието на трупа, разбира се.

— Как ти се струва? — попита Слоун.

— Ами… Момиченцето е погребано от „Самарянски братя“. Те са доста точни, а и тялото не е стояло кой знае колко дълго в земята. Мисля, че шансът ни е добър, ако ковчегът е още плътно затворен. Ако е протекъл обаче… — Той сви рамене. — Сами разбирате…

— Ще изчакаме — каза Лукас.

— Можете да дойдете и да гледате, ако ис… — предложи им Нет.

— Не, не — побърза да го прекъсне Дейвънпорт.

— Щом нямаш нищо против… май ще дойда — каза Слоун. — Никога не съм виждал такива работи.

Кабинетът на съдебномедицинския експерт приличаше на най-обикновена адвокатска кантора, дори на директорски кабинет и изобщо на всякакъв друг, само не на такъв, в който се разчленяват човешки тела с научна цел. По бюрата седяха секретарки, взиращи се в зацапани компютърни екрани. Всяко работно място носеше белега на човека, трудещ се на него — порцеланови жабчета, бебета с розови дупета, мънички ангелчета със събрани в молитва длани, фотокопия на заповеди от висшестоящите и с карикатури на низшестоящите.

В задната стая разчленяваха тялото на отдавна починало момиченце.

Лукас се загледа в една от карикатурите, изрязана от Нюйоркър. На нея бяха изобразени двама еднакво изглеждащи бизнесмени със скандинавски черти и с куфарчета в ръце, застанали пред секретарката на някаква голяма клечка, явно в Манхатън. Секретарката говореше по интеркома: „Минеаполис и Сейнт Пол дойдоха, сър“.

Той се дръпна встрани, седна на дивана и склопи очи, но те не искаха да стоят затворени. Отново ги отвори, впери поглед в стената, постоя така две секунди, после се размърда — не го свърташе — взе списание отпреди девет месеца, прелисти го, прочете две думи и отново го хвърли на масата.

Часовникът над главата на секретарката показваше четири и петнайсет. В четири и половина Лукас стана и се разходи из кабинета, пъхнал ръце в джобовете.

Първи излезе Слоун. Дейвънпорт закова на място, вперил поглед в него.

— Позна — само каза Слоун.

Нещо сякаш се скъса в корема на Лукас. Пипнаха го.

— Очите?

— Изрязани. Нет вика, че е направено със специален нож, „екзакто“ ли, как го каза там… обаче според мен си е скалпел. Нещо, което върши сериозна работа.

— Могат ли да направят снимки или нещо такова?

— Ами че те тъкмо се занимават с очите — отвърна Слоун с такъв тон, сякаш Лукас би трябвало и сам да се сети. — Слагат ги в малки бутилчици с формалин…

— Божичко…