Джон Сандфорд
Очите на жертвата (28)

28.

Пъхнал ръце в джобовете, Даниъл се разхождаше из кабинета си. Бе вдигнал щорите, но не бе светнал лампите и вътре бе почти тъмно.

— От отдел „Убийства“ са доволни — каза той. — Знаеш, не обичам да разрешавам дела заради обществения натиск, но по всичко личи, че вече сме го пипнали. Ти го хвана… Бекър обаче е нещо друго.

Лукас също бе прав — подпрян на перваза на прозореца, със скръстени на гърдите ръце.

— Ако Бекър отново извърши убийство и пак извади очи, тогава какво ще правиш? Проклетите медии ще направят факелно шествие пред управлението.

Даниъл вдигна ръце в отчаяние.

— Виж сега, знам за тази актриса и теб…

— Няма нищо общо с това — остро възрази Лукас. Още чувстваше главата си като дървена и, разбира се, Каси наистина имаше нещо общо с това. Отмъщението не бе достатъчен довод, но все пак бе нещо. — Може да е убита от Друз, но зад това е бил Бекър.

— Говори ли с лаборантите, преди да дойдеш тук?

— Не.

— Изследвали якето от гардероба на Друз. На гърба му намерили петно кръв. Не си го видял, защото е потъмняло и се е сляло с цвета на материята. Но то си е било там и хората са взели проби. Кръвта на Стефани Бекър е от същата кръвна група.

Лукас кимна:

— И аз мисля, че Друз е убил Стефани Бекър.

— А Джордж? Имаме маршрута на едно от такситата за нощта, когато е бил убит. От летището право до театър „Лост Ривър“.

— Ами Елизабет Армистед? За нея не съм толкова сигурен. Разпитах хората същата вечер, пък и на другия ден, и всички казаха, че Друз е бил там през повечето време.

Даниъл насочи пръст към гърдите му.

— През повечето време, а не минута по минута. Може да го е нямало половин час и това е било напълно достатъчно. А и жената, която е видяла убиеца пред къщата на Армистед, каза, че бил някакъв ремонтен работник. Звучи ми като актьорско изпълнение и в момента хора от „Убийства“ претърсват гардероба в театъра.

— А онова телефонно обаждане?

— Хайде стига, Лукас! Това тъй наречено „телефонно обаждане“ не се връзва по никакъв начин, както и да го погледнеш. А и онова хлапе от Мейпълууд е почти сигурно, че именно Друз е очистил жената… Как се казваше… а, да, Ром. — Даниъл заобиколи бюрото, отвори едно чекмедже, извади кафяв плик и го подаде на Дейвънпорт. — Тия неща ги намериха в апартамента на Друз.

Лукас отвори плика — вътре имаше снимки на Стефани Бекър и Елизабет Армистед. Очите им бяха извадени.

— Къде са ги намерили?

— В документите на Друз. Набутани навътре.

Детективът поклати глава:

— Говориш ми глупости. Прегледах ги всичките. Тези неща не бяха там.

— Вероятно ги е носил със себе си.

— И ги е сложил обратно там, преди да се качи горе да му размажат мозъка, така ли?… Виж какво, можеш да гледаш на това дело както си искаш. Да го продължиш като разследване за убийство или пък да прикриеш политическия си задник. Но така или иначе, трябва да продължим с Бекър. Можем да кажем на медиите, че делото е приключило, но не трябва да го изпускаме. И е необходимо да започнем с ексхумирането на тези хлапета.

— А какво ще кажем? — попита го Даниъл. — Как ще обясним…

— Няма да казваме нищо. Защо трябва да известяваме каквото и да било на когото и да било? Ако успеем да убедим родителите им да си пасуват…

Куентин отново започна да се разхожда из кабинета със сведена глава, замислено търкайки длани. Накрая кимна:

— Мамка му, мислех, че сме приключили с това.

— Докато не хванем Бекър, няма да сме свършили. За бога, нали изгледа касетите със Сибил?…

— А ти нали чу какво казаха адвокатите? Умираща жена, може би развила параноя, тъпкана с медикаменти… Хайде стига! Аз й вярвам, Мериъм й вярва, Слоун й вярва… ти също. Но никой съдия няма да изкара подобно нещо пред съдебните заседатели.

— Декларация на умиращ човек, заверена от…

— Ооо, стига тъпотии, Лукас… за бога!

— Знаеш ли кое не й стана ясно на Каси? Очите. Казваше, че Друз никога не би се занимавал с очите. А знаеш ли какво казва приятелката ми Ел за това? Оная, психарката? Казва, че той трябва да избоде очите. Така че ако Бекър е откачалка и убие още някого… Господи боже, не разбираш ли? Отново ще извади очите и тогава топките ти ще увиснат на пилона пред кметството вместо герба на града, това не ти ли е ясно?

Даниъл подръпна устната си, въздъхна и кимна:

— Действай тогава. Говори с родителите на децата. Ако са съгласни с ексхумацията, направи я. Ако кажат „не“, върни се тук и пак ще говорим. Не ми се ще да искам разрешение от съда, но…

 

 

На излизане Лукас срещна Андерсън в коридора.

— Чу ли? — попита го той.

— Какво да чуя? — отвърна му с въпрос Дейвънпорт.

— Момчетата от лабораторията казват, че по ръцете на Друз нямало и следа от барут. Може да си е увил ръката в кърпичка, ама…

— И какво искат да кажат с това?

— Може да не се е самоубил. Според съдебномедицинския експерт цялата сцена на местопрестъплението е малко странна. Що се отнася до… начина, по който го е направил и по който е стоял, когато е натиснал спусъка. Не могат да разберат и как така пистолетът е останал под него. Цевта е била на пет до десет сантиметра от слепоочието му, когато е дръпнал спусъка, и тогава откатът е трябвало да изпрати ръката встрани заедно с оръжието. А тялото е трябвало да отхвръкне в противоположната посока. Вместо това обаче той мирно и тихо се е срутил на пода и е затиснал пистолета.

— Медиците още ли работят по него?

— О, да. Взели са проби от всичко. Не знам защо, но става все по-любопитно.

 

 

Лукас седеше в кабинета си, премисляше нещата отново и отново, чувствайки как мракът на депресията е готов всеки момент да изплува някъде от покрайнините на съзнанието му. Ако престанеше да се концентрира, веднага щеше да го завладее. Затова направи усилие и се върна на въпроса: дали Друз е убил Каси? Въпреки неизяснените въпроси, изглеждаше доста вероятно. При повечето убийства най-очевидният отговор бе обикновено и най-верният, но при всички следствия винаги имаше аномалии. Пистолетът не би трябвало да е под Друз, но може пък наистина да е станало така.

Едно от пипалата на мрака се изплъзна: ако Каси го бе идентифицирала предния ден и Любовника се бе обадил с категорично потвърждение…

Тоя шибан Любовник…

Лукас изведнъж сви вежди, вдигна телефона и набра номера на Слоун в отдел „Убийства“. „Той си е у дома — уведомиха го оттам — и се опитва да дремне малко.“ Лукас му позвъни и го измъкна от леглото.

— Снощи, докато ме бяхте дрогирали и спях, някой обажда ли се?

— Не.

— Хммм. По кое време идентифицирахме Друз и пуснахме съобщение за медиите, че той стои зад убийствата?

— Тази сутрин… Искам да кажа, те разполагаха с името на Друз още снощи, някъде около полунощ, но само името, нищо повече. До тази сутрин не бяхме пускали никакви съобщения за серийни убийства и тъй нататък…

— Ъъъ… добре. Благодаря.

Затвори и остави Слоун пак да си легне, после набра телефона на TV3 и се свърза с Карли Банкрофт.

— Обажда се Лукас. Пуснахте ли името на Друз снощи в новините?

— Не, оставихме го за рано сутринта — отвърна тя. — Нямаше да е зле, ако ми беше помогнал…

— Бях малко… Не бях във форма — рече Лукас. — А другите канали? Те пускали ли са го?

— Доколкото знам — не. Излъчихме съобщението, което направиха вашите пресаташета тази сутрин. Никой не вдигна патърдия, макар че за такова нещо си струваше. Кога ще успееш да ни кажеш нещо? Ти си ги намерил, нали? Какво…

— Наистина не мога да говоря сега — пресече я Лукас. — Ще ти се обадя по-късно.

Затвори и се облегна назад, разтърквайки слепоочията си с пръсти. Любовника не се бе обаждал.

 

 

Когато се прибра, колата на Дженифър бе пред дома му. Той мина бавно покрай нея, изчака вратата на гаража да се вдигне, после вкара поршето вътре и излезе. Тя вече бе вън от колата си и го чакаше.

— Как си? — попита го.

Под шлифера бе облечена с черна блуза. На ушите й висяха златни обици, проблясващи под късо подстриганата руса коса.

— Какво искаш? — попита я той толкова студено, че тя неволно отстъпи крачка назад.

— Исках да разбера как си…

— Ел ли те прати?

Дженифър бе опряла гръб в колата и Лукас се надвеси над нея. Ръцете му, пъхнати в джобовете, се свиха в юмруци.

— Тя просто ми каза, че си имал проблеми.

— Твоята помощ не ми е нужна — отряза я той. — Когато ми беше нужна, някой ме навря на кучето в задника.

После се извърна и тръгна обратно към гаража.

— Лукас…

Съзнанието му работеше като товарен влак, помъкнало вместо вагони факти, събития, спомени и възможности зад плътно стиснатите му за миг клепачи, и нищо не можеше да го спре. Дженифър. Зелени очи. Сочни устни. Сара. Малко вързопче, скимтящо от страх и възторг, когато го подхвърляше нагоре. Двете в стаята на бунгалото до езерото, Дженифър обляна от лунна светлина, Сара започва да пълзи…

Изпита усещането, че се намира на кръстопът и пред него изведнъж изникват десетки хиляди възможности, но не можеше да се оправи с тях… с всичките тези разклонения.

— Просто… си иди — уморено рече той.

 

 

Опита се да заспи, но не можа. Твърде много неща му се въртяха в главата. Най-накрая, поглеждайки часовника, вдигна телефона, свърза се с Института по изкуствата в Минеаполис и попита до колко работи магазинът за подаръци. Имаше още малко време.

Лукас се разбърза, опитвайки се да не мисли. Движение, движение и никакви разсъждения. Не се притеснявай за пистолетите. Те си стоят долу в мазето, проблясват в тъмнината и… да вървят на майната си, нека си мъждукат…

В магазина за подаръци нямаше никой, с изключение на отегчената продавачка, която бе облечена така добре, че Лукас си помисли дали не работи на доброволни начала.

— Мога ли да ви помогна? — попита го тя.

— Да. Интересува ме художник на име Одийон Редон. Какво имате за него? Календари, брошури?

Пет минути след това той седеше в колата и ровеше из жабката за хартия. Най-сетне намери една фактура от магазин за гуми. Лукас я обърна, изглади я върху документите на поршето, които бе сложил в скута си, и започна нов списък.

 

 

По-късно, все още изпитващ страх от леглото, Лукас седна в гостната с бутилка „Кънейдиън Клъб“ и впери поглед в таблиците си.

Таблица „Убиец Едно“ беше пълна: Друз. Трол, як, набит, със странна форма на главата, убиец на Стефани. По това вече нямаше никакво съмнение. Ако работи заедно с Бекър, сигурно е убил и Джордж, тъй като по това време патологът бе с Лукас. Може да е убил и Каси. Може да е убил и Армистед. Може да е убил и жената в търговския център, но защо? Тя изобщо не се вписваше в модела. Не бе у дома си, не бе от академичните/артистичните кръгове… Освен това откъде са дошли снимките с липсващите очи?

„Убиец Две“: има ли изобщо такъв? Бекър ли е? Следите около мястото, където бе намерен Джордж, предполагат наличието на още един човек. И как Друз би намерил Джордж, ако Бекър не му го е посочил? (Възможност: бил е на погребението на Стефани?) Защо е трябвало да кара джипа на убития на летището? Как е успял да премахне Армистед? Какво е това телефонно обаждане? Съвпадение — някой наистина се е опитвал да се сдобие с безплатен билет?

Отговорите на тези въпроси бяха някъде там, в модела. Лукас усещаше това, но не можеше да го види.

Той извади фактурата от гумите. Най-отгоре бе написал „Любовника“. Впери поглед в нея, затвори очи и запрехвърля данните в главата си.

 

 

В шест сутринта позвъни на Дел.

— Трябва да се видим и да поговорим — каза му той.

Дел бе известен с афинитета си към стимулантите.

— Исусе Христе, човече, в шест сутринта? Ти си бил по-зле и от мен…

Лукас подкара в дрезгавината на зараждащото се утро — пак предстоеше студен и мрачен ден. Радиостанциите бяха започнали предаванията си с информация за пътуващите и той слушаше с половин ухо, докато изкарваше поршето на I-94 към Минеаполис.

Дел го посрещна на вратата, облечен в леко пожълтели шорти и тениска без ръкави, която би допаднала на Кларк Гейбъл. Когато му каза какво иска, Дел поклати глава и рече:

— Лукас, ще се убиеш.

— Не. Просто трябва да бъда буден известно време. Знам какво правя.

Дел го погледа, после кимна, отиде до спалнята и се върна с оранжево пластмасово шишенце.

— Десет капки. Здраво рита. Не се опитвай обаче да увеличаваш дозата.

— Благодаря ти — отвърна Лукас.

Откъм спалнята долетя сънлив женски глас:

— Дел?…

— Минутка — полуизвърна глава нататък Дел и отново отправил поглед към Лукас, се усмихна слабо: — Черил. Какво да ти кажа?…

 

 

Стимулантът го ободри. Той зави на юг и погледна часовника. Беше почти седем. Слоун сигурно вече е станал.

— Как се чувстваш? — попита го съпругата му, отваряйки вратата.

— Всички се интересуват от това — ухили се Лукас. Беше ниска жена, може би леко пълничка, излъчваща майчинска грижовност и в същото време сексапил. Харесваше я. — Станал ли е?

Тя извърна глава:

— Слоун? Лукас е дошъл.

— На верандата — подвикна отвътре мъжът й.

— Абе тоя Слоун няма ли си малко име? — запита Лукас, влизайки.

— Де да го знам — отвърна тя. — Не съм го питала.

Слоун бе седнал на остъклената веранда и с цигара в ръка ядеше черешов пай. До ръката му имаше и кутия кока-кола.

— Истинска дърварска закуска — отбеляза Лукас.

— Не говори толкова силно — каза Слоун. — Още не съм се събудил.

— Искам да омаеш със сладки приказки едни хора. — В управлението Слоун бе известен като най-добрия по разпитите. Хората му казваха какво ли не. — Ето имената и адресите.

— Защо са ти? — попита Слоун, поемайки листа.

— Децата им са починали — отвърна Лукас. — А аз искам да ги изкопаем от гробовете им. Желая да стане днес.