Джон Сандфорд
Очите на жертвата (27)

27.

В Дома на покойника Лукас прекара десетина минути, приказвайки си с един ведър кръглолик погребален агент, на когото непрекъснато му се искаше да говори за голф.

— Мамка му, Лукас, вече два пъти ходих! — каза той. Със стик в ръката търкаляше две оранжеви топки по мокета, мъчейки се да ги вкара в обърната чаша от кафе в другия край на стаята. — Малко кално беше, но кой ти гледа. След две седмици започвам всяка сутрин…

— Искам да ми кажеш нещо за очите…

— С една дума, не ми дрънкай за голф — недоволно рече агентът и удари поредната топка, която мина покрай чашката. — На никого не му се приказва за голф. Знаеш ли колко трудно се говори за голф, когато си в погребалния бизнес?

— Предполагам — отвърна сухо Лукас.

— Добре тогава, кажи ми какво точно те интересува — въздъхна агентът и подпря стика на един от столовете.

Двамата се намираха в малкия апартамент над Дома на покойника, предназначен за нощния дежурен. „Доста хора умират през нощта — бе му казал агентът — и ако те няма на мястото ти, ще звъннат на някой друг. За повечето хора няма разлика кое погребално бюро ще се погрижи за покойника им.“

— Очите. Оставяте ли ги на мястото им, или ги вадите?

— Защо пък да ги вадим? — ведро възкликна агентът, наслаждавайки се на разговора. На Лукас му бе неприятно и той го виждаше ясно.

— Не знам, аз просто… абе не знам… Значи не ги пипате?

— Разбира се.

— Зашивате ли клепачите, залепвате ли ги… изобщо какво им правите?

— Не, не, веднъж склопени, те си стоят затворени.

— Ами хората, които идват да ги видят? Има ли някой от вас наоколо?

— Винаги има някой наоколо, но не задължително тук. Ако видим, че в залата влиза някой случаен минувач, разбира се, веднага слизаме при него. Откъде да го знаем, може да открадне я пръстен, я нещо друго. Ако обаче човекът вдъхва доверие, ако е роднина на починалия, в повечето случаи го оставяме сам. Може да надничаме от време на време, но повечето хора, искащи да си вземат последно сбогом, много мразят служители от бюрото да се въртят около тях. Изпитват чувството, че ги притискаме да свършват по-скоро, все едно като влезеш в някой магазин, и до теб да висне някой. Но въпреки това действаме според случая. Например веднъж цялото семейство ни предупреди за един техен роднина. Покойникът бе със златна гривна, някъде за около двеста долара, а роднината им бил крадец. Така че се наложи да не го изпускаме от поглед. Стоеше там на колене и се молеше, поглеждаше ни, после пак продължаваше да се моли… И така около половин час. Сетне роднините му ми казаха, че това била най-дългата молитва в живота му.

— Но теоретично, ако някой иска да влезе и да се добере до покойник… и да му извади очите… може да го направи, нали? Ако никой не ви е предупредил?

Агентът сви рамене:

— Не теоретично — спокойно може да го направи. Без проблем. Ама какво може да свърши за две минути?

 

 

Лукас държеше под мишница слушалката и Дел го хвана на излизане от Дома.

— Нещо е станало с Друз — каза му той. — Изчезнал е. Момчетата, дето го следят, казват, че няма начин да е излязъл от блока, обаче у него никой не вдига телефона, а той закъснява за репетиция.

— Какво смяташ да правиш? Да провериш в апартамента му?

— Не знам. Мисля да изчакаме още малко. Звъним през две-три минути, така че едва ли се е изплъзнал.

— Продължавайте в същия дух. Идвам.

Не му дойде наум за нея. Не веднага. Движението по Минехаха авеню бе доста натоварено и той се влачеше подир някакъв камион, който осуетяваше всичките му опити да го изпревари. Най-накрая успя на косъм и получи среден пръст от дългокос и намръщен шофьор. Без да му обърне внимание, настъпи газта, мина три светофара на жълто и чак тогава мисълта изникна в съзнанието му. Същият блок. Полазиха го тръпки. Лукас измъкна слушалката от джоба си и помоли да го свържат с Дел.

— Имам една приятелка в същия блок — каза му той без предисловия. — Актриса е в театъра, в който работи и Друз. Би ли й звъннал?

— Дадено.

Вече виждаше блока на около шест пресечки от I-94, по която в момента се движеше, когато Дел му се обади.

— Никой не вдига.

— Мамка му! — Лукас погледна часовника на таблото. Сигурно вече е на работа. — Би ли я потърсил в театъра?

Караше по крайбрежния булевард, криволичейки между колите по платното. Мина на червено през един светофар, подплаши двама минувачи на тротоара, вече виждаше блока малко по-нататък…

— Лукас, обадихме се, но нея още я нямало.

— Божичко… Слушай, трябва да проверя какво става с нея. Говорехме си с нея за делото и…

— Ще те чакам отпред. Два пъти вече разговарях с домоуправителката.

 

 

Дел тъкмо пресичаше улицата, когато спирачките на поршето изсвириха пред входа. Лукас изхвръкна от колата и го изчака на тротоара.

— Какво става?

— Нищо. Пак се обадих на домоуправителката, трябва да е… А, ето я.

Домоуправителката се показа на отворената врата на входа и Дел представи колегата си.

— Нищо официално — каза Лукас. — Добри приятели сме, знам, че е имала проблеми, а още не се е появила в театъра. Просто се безпокоя за нея.

— Добре. Все пак сте от полицията.

Те се качиха на шестия етаж, без да промълвят и дума, заслушани в тихото потракване на асансьора и загледани в сменящите се цифри на етажите. Пред апартамента на Каси нямаше никой. Лукас почука на вратата. Нищо. Отново почука.

— Отворете — каза той на домоуправителката и се дръпна.

Жената пъхна ключа в бравата и отвори. Дел се пъхна във вратата преди Дейвънпорт. Антрето бе изпълнено с някаква миризма…

— Стой там и не мърдай от мястото си! — викна Дел, хвана Лукас за яката и му попречи да влезе, спирайки с другата си ръка домоуправителката. — Стой тук, мамка му!

Дел се насочи към спалнята. Лукас бутна настрана стреснатата жена и го последва.

Каси.

Лицето й бе обърнато на другата страна. Той моментално разбра, но си помисли, че може да е… Цялото легло обаче бе в кръв, а когато, едва местейки крака, се приближи и видя очите й… огромната червена, зяпнала като резен диня цепнатина под брадичката й… и Друз на пода до леглото… потъналата в кръв стая…

Някой изстена високо — дълъг, клокочещ, ужасяващ вой — и той разбра, че ревът излиза от собственото му гърло, протегна трепереща ръка с блуждаещ поглед, докосна я…

— Каси-и-и!

Този път викът му разтърси стените на малкия апартамент, Дел се извърна и го изблъска навън като полузащитник на футболно игрище. Самият той крещеше:

— Не… не… не…

Домоуправителката, стиснала здраво ръце на гърдите си, погледна през вратата на спалнята, после залитна назад, без да откъсва поглед от сцената, и устата й беззвучно зяпна. Жената се хвърли към входа и повърна, после изпищя, пак повърна, отново изпищя и миризмата от повърнатото надви смрадта от касапницата в стаята.

Лукас се мъчеше да се отскубне от прегръдката на приятеля си и Дел не спираше да крещи:

— Не влизай, мамка му, Лукас, не влизай, не влизай бе, не влизай, трябва първо да огледат, тя е мъртва, Лукас, тя е мъртва…

Успя най-накрая да го блъсне на един стол и вдигна телефона.

— Тук имаме още един. Пратете всичко, с което разполагате, апартамент шест, четири, две. Всъщност двама са… да, единият е Друз.

Той се извърна отново към Лукас, който се бе изправил на крака, готов да се хвърли подир него. Обаче Дейвънпорт се извърна от спалнята и направи нещо, което изплаши Дел много повече от усилието му да стигне до Каси: спря се и вторачи поглед в стената на не повече от тридесетина сантиметра от нея. Без никакъв израз, без да помръдва, широко отворил очи.

— Лукас! — Никакъв отговор. — Дейвънпорт, за бога…

 

 

— Искаш ли да те закарам до болницата? — попита Слоун.

— За какво?

Дел го бе издърпал от стената, бе го натъпкал в асансьора, после го бе извел навън и бе изчакал заедно с него Слоун.

— Да ти инжектират нещо.

— Не.

— Ама ти си напълно скапан бе, човек — настоя Слоун. — Не бива така.

Той се бе настанил на волана на поршето, а Лукас седеше на дясната седалка като убит.

— Просто ме закарай до вкъщи — продължи Дейвънпорт с монотонен глас.

Бурята в главата му се бе върнала, стихията, от която се страхуваше най-много. Лицето на Каси. Нещата, които можеше или би могъл да стори, тези, които тя би направила. В главата му отново се въртяха хиляди варианти, милиони пропуснати възможности… Ако бях направил така, а тя иначе… или не… ако аз така, а той иначе, а тя… Хиляди и хиляди, цепещи главата му варианти, водещи единствено към живот или смърт. В съзнанието му изплува и лицето на Сибил.

— Спасихме живота на жена, която ще си отиде след седмица, а… — изстена той.

— Да, но вероятно Бекър ни е в кърпа вързан. Адвокатите тъкмо гледат касетите.

— Абе шибана история! — каза все със същия монотонен глас Лукас и оброни глава на гърдите си. Искаше му се да ревне, но не можеше. После продължи: — Отидох в Дома. Ако бях дошъл тук… — И веднага след това: — Защо, мамка му мръсна, става така, че всяка жена, свързана по някакъв начин с мен, си го отнася? Проклятие ли някакво, или какво?…

И сетне пак:

— А можех да я спася…

— Трябва да се обадя по телефона — каза внезапно Слоун, отбивайки в паркинга на един супер. — Само минутка.

Той набра телефона на Ел Кругър и оглеждайки се към поршето — виждаше само темето на Лукас — зачака. Отговори му телефонистката от централата. Слоун й обясни, че трябва спешно да говори с нея по полицейска работа. Жената го увери, че ще я потърси, и започна да звъни. Минутка след това му каза, че монахинята била на вечеря у приятелка и помоли Слоун да изчака на телефона.

— Лукас? — чу се след малко гласът й в слушалката.

— Не, обажда се неговият приятел Слоун. Лукас има проблеми…

Когато се върна в колата, Дейвънпорт бе затворил очи и дишаше съвсем бавно, сякаш бе заспал.

— Добре ли си? — попита стреснато Слоун.

— Тоя шибан Любовник. Ако се беше свързал с нас, щях да му покажа снимката на Друз начаса и моментално щяхме да го сгащим. Обаче не, трябваше да измисляме тая тъпотия с обявите…

— Хайде стига! — прекъсна го Слоун. — Вече нищо не можем да направим.

 

 

Ел чакаше пред дома на Лукас заедно с още една монахиня и малка черна кола.

— Как си? — попита го тя.

Той поклати глава, отмествайки поглед встрани. Да я погледне в очите му се стори ужасно тежко, направо невъзможно изпитание.

— Ще извикам приятелката си, за да ти даде нещо успокоително.

— В главата ми отново се въртят ония работи… — промълви съкрушено той.

И пистолетите — усещаше присъствието им долу в мазето. Не така силно, не както миналата зима, но тъй или иначе ги усещаше.

— Ще се обадя на моята приятелка.

Ел го хвана за лакътя, после за ръката и го поведе към вратата като изгубено дете, а Слоун и другата монахиня ги последваха.

 

 

Лукас се събуди на другата сутрин скапан.

Успокоителните го бяха тласнали в пропастта на дълбок сън без сънища. Бурята в главата му се бе разнесла, но все още чувстваше, че е някъде там, съвсем наблизо, отвъд хоризонта. Колебливо стана, изправи се до леглото, олюля се, но се оправи. После тръгна към вратата на спалнята, отвори я и замалко не падна върху дивана пред нея. Слоун го бе издърпал там и сега, стреснат, трескаво се мъчеше да се изправи.

— Лукас, чакай…

По тениска и панталони, увил се в едно одеяло, колегата му изглеждаше уморен и уплашен.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Слоун сви рамене:

— Ами… помислихме, че няма да е зле да остана, в случай че хукнеш някъде насън.

— В случай че хукна към пистолетите, а?

— Ами… нещо такова — призна Слоун, поглеждайки го в очите. — Изглеждаш ужасно. Как се чувстваш?

— Както изглеждам — отвърна той. — Трябва да изровя едни умрели деца.

С просто око можеше да се види как кръвта се отцежда от лицето на Слоун и въпреки състоянието си, Лукас не можа да сдържи усмивката си — такава, каквато би могла да пусне вдовица в деня преди погребението на мъжа си.

— Стига бе! Не бой се, не полудявам. Чакай да ти разкажа някои неща за Бекър.