Джон Сандфорд
Очите на жертвата (2)

2.

Дел беше висок мъж, може би малко ръбест и неугледен. Той си вдигна краката на седалката и крачолите на джинсите му се дръпнаха нагоре, за да открият кожените му кафяви обувки и връзките им, намотани през дупките в тях. Обувките бяха напукани и с токове, покрити със засъхнала кал. Такива, каквито можеш да видиш в боклукчийския контейнер, помисли си Лукас.

Изпи последните глътки от диетичната си кола и хвърли поглед през рамо към вратата. Нищо.

— Тоя шибаняк закъснява — каза мързеливо Дел.

Лицето му проблесна първо в жълто, после в червено, заедно с рекламата на „Будвайзер“ от витрината.

— Ще дойде.

Лукас улови погледа на бармана и посочи празната си кутия кола. Мъжът кимна и бръкна във фризера. Беше дебел човек, с изцапана с горчица престилка, завързана пред изпъкналото му шкембе, и едва се поклащаше, докато идваше към тях да донесе поръчката.

— Кинта — изръмжа той кратко.

Лукас му подаде еднодоларова банкнота. Барманът внимателно ги огледа, накани се да ги пита нещо, после се отказа и бавно се върна зад бара.

„Не изпъкваме много в обстановка като тази“, каза си Лукас. Дел бе облечен в джинси и сива като на затворник блуза с охлузена яка, дънково яке, а главата му бе обхваната от стегната лента, направена от вратовръзка. Не се бе бръснал от седмица насам и очите му бяха като на настъпена жаба.

Над кашмирения си пуловер Лукас бе облякъл кожено яке, а на краката си бе нахлузил дънки и каубойски ботуши. Тъмната му каса бе рошава и падаше по твърдото му квадратно лице, малко бледо след отиващата си вече зима. Бледността му почти скриваше белезникавия белег, спускащ се по диагонал през веждата и бузата му — виждаше се само ако стиснеше челюсти. Когато това ставаше, белегът изпъкваше като бледа браздичка, издълбана върху още по-бледа кожа.

Сепарето им бе разположено до прозорец. Стъклата му обаче бяха покрити със сребърно фолио, така че хората отвътре виждаха навън, но тези отвън не можеха да видят какво става вътре. Под прозореца бяха подредени сандъчета с цветя, редуващи се през едно с радиаторите. Бяха пълни с изкуствени, пластмасови петунии и някакви други цветя, чиито имена, ако имаха такива изобщо, едва ли някой знаеше. Дел дъвчеше „Дентайн“ — някаква нова дъвка — и през няколко минути я сменяше с нова. Добре раздъвканото парче изваждаше от устата си и го пъхаше в сандъчето. След цял час чакане изкуствените петунии бяха заприличали на новогодишни елхички, нацвъкани с малки розови петънца дъвка.

— Ще дойде — повтори Лукас. Но не беше толкова сигурен. — След малко ще дойде.

Четвъртък вечер, силен пролетен дъжд, който ту спираше, ту отново започваше, и ето че барът ставаше тесен за клиентите. Три проститутки — две чернокожи и една бяла, се бяха скупчили на бара, пиеха бира и допрели глави една до друга, разглеждаха някакво списание. И трите бяха влезли с еднакви, блестящи червени найлонови шлифери, които прилежно бяха сгънали и сложили на табуретките, за да седнат върху тях. Проститутките винаги гледаха връхните дрехи да са им подръка.

В края на бара седеше самотна бяла жена. Бе с руса фризирана коса, с воднистозелени очи и голяма уста с тънки устни, като че ли вечно готови да потрепнат. Раменете й бяха свити, сякаш непрекъснато седеше нащрек. Още една проститутка — обръщаше джин след джин с тевтонско постоянство.

Мъжете в бара не се интересуваха от тях. Двама бяха обикновени безделници — с камуфлажни шапки на главите, единият с калъфче със сгъваем нож на колана. Убиваха времето в игра на минибоулинг. Други двама, които май живееха в този квартал, си приказваха с бармана. Пети мъж седеше сам на маса пред купичка фъстъци и давеше мъката си в чаша уиски. Сръбваше, лапваше фъстък и промърморваше нещо в яката си. Още половин дузина мъже и една жена седяха по паянтовите столове около очуканите и прогорени от цигари маси в другия край на бара и потънали в собствения си цигарен дим, гледаха плейофите на NBA.

— Напоследък не казват нищо по телевизията за дрога — рече Лукас, опитвайки се да подхване някакъв разговор.

Партньорът му цяла вечер се мъчеше да каже нещо, но още не го бе изплюл.

— Медиите изприказваха всичко, което имаха — отвърна Дел. — Сега се опитват да разнищят нещо за някаква нова дрога. Май й викат лед и като че ли идва от Западния бряг.

— Шибан лед — промърмори Лукас и поклати глава.

Погледът му попадна върху собственото му отражение във витрината. Не е зле, каза си. Побеляващите кичури в тъмната коса не се виждаха, не се забелязваха и тъмните кръгове около очите, бръчките, започнали да се оформят около устата му. Май нямаше да е зле да отчупи едно парче от това стъкло и да се обръсне с него.

— Ако чакаме още малко така, ще се наложи спешно да й се направи банкнотопреливане — каза Дел, кимайки към пияната курва.

Лукас й беше дал двайсетачка, от която вече й бяха останали само центове.

— Ще дойде — упорито настоя той. — Тоя шибаняк бленува за поредната си доза.

— Ранди не е толкова умен, че да бленува — каза Дел.

— Сигурно скоро ще цъфне — продължи да настоява Лукас. — Не може да я остави да виси тук вечно.

Проститутката беше примамка. Дел я беше намерил в бар в Сейнт Пол преди два дни и я бе довлякъл обратно в Минеаполис с една стара заповед за обиск. Лукас пък бе пуснал слух, че е пропяла за Ранди, за да отърве присъда за притежание на кокаин. Ранди, от своя страна, бе накълцал лицето на една от информаторките на Лукас. Курвата бе присъствала на сцената.

— Ти още ли пишеш стихове? — попита Дел след малко.

— Нещо май се отказах вече — отвърна му.

Дел поклати глава:

— Не е трябвало.

Лукас погледна към пластмасовите цветя под витрината и тъжно каза:

— Остарявам вече. За да пишеш поезия, трябва да си или млад, или наивен.

— Ти си три-четири години по-млад от мен — възрази партньорът му.

— Ама и двамата не сме чиста вода ненапита — отбеляза Лукас.

Опита се да придаде шеговит тон на думите си, но не успя.

— Е, това е самата истина — каза сериозно Дел.

Наркоманът винаги изглежда изпит и изцеден. Дел обичаше да лети малко повече, отколкото трябва, и често си вреше носа в коката. Това вървеше с работата — наркоченгетата никога не излизаха чисти. Обаче Дел… торбичките под очите бяха най-забележителната му черта, косата му бе сплъстена и мръсна. Като смъртно болна котка, той вече не можеше да се грижи сам за себе си.

— Наоколо е пълно със задници и вече започвам да ставам като тях.

— Колко пъти водим този разговор? — попита го Лукас.

— Най-малко сто — отвърна Дел.

Отвори уста да продължи, но бе прекъснат от внезапно надигналите се шумни възгласи от дъното на бара и от възбуден мъжки глас:

— Видя ли го тоя негър как лети?

Едната от чернокожите курви на бара рязко изправи глава, присви очи нататък, но след това отново насочи вниманието си към списанието, без да каже дума.

Дел вдигна ръка към бармана.

— Двойка бири — подвикна той. — И два чипса.

Барманът кимна и Лукас се обърна към партньора си:

— Мислиш, че Ранди няма да дойде ли?

— Става късно — отвърна Дел. — И ако пия още една кола, ще трябва да ми трансплантират още един пикочен мехур. — Бирите дойдоха и той продължи: — Чу ли за онова убийство снощи? Дето някой убил онази жена на хълма? Пребита до смърт в собствената й кухня.

Лукас кимна. Точно това май искаше да му каже Дел цяла вечер.

— Аха. Видях го по новините. И подочух още някои неща из службата…

— Тя ми беше братовчедка — каза Дел, притваряйки очи. После отпусна глава назад, сякаш обхванат от пристъп на умора. — Израснахме заедно около реката. Нейните цици бяха първите, които видях в живота си.

— Братовчедка? — възкликна Лукас и изпитателно изгледа другия.

Нещо като защитна реакция, ченгетата често се шегуваха на тема смърт. Колкото по-ужасна беше, толкова по-солени ставаха шегите. Обаче трябваше да внимаваш с езика, ако в семейството на твой приятел има смъртник.

— Ходехме заедно за риба, можеш ли да повярваш? — Дел се извъртя така, че да се облегне на рамката на витрината. Брадатото му лице бе удължено и сериозно. Като на някой генерал от Гражданската война, помисли си Лукас. — Стигахме до язовирчето „Форд“, дето е само на две пресечки от дома ти. С отрязани от някое дърво пръчки вместо рибарски пръти, найлонова корда и топчета тесто за стръв. Тя падна от скалата. Подхлъзна се на мъха и плесна долу във водата…

— Не е внимавала…

— Тогава беше… на колко… на петнайсет. Беше облечена с тениска… отдолу без сутиен — продължи Дел. — И тениската бе залепнала за нея. Тогава й казах: „Абе така и така всичко се вижда, защо не вземеш поне да я свалиш?“. Майтапех се, разбира се, но тя го направи. Зърната й бяха като розички, човече, разбираш ли? Такива едни… светлорозови. Цели два месеца ходих надървен… Стефани се казваше.

Известно време Лукас не каза нищо, загледан в лицето на другия, после проговори:

— Да не би да работиш по това?

— Ами! Не ме бива по такива работи, да мисля за разни неща — каза Дел, обръщайки длани към Лукас безпомощно. — Вчера бях цял ден с вуйчо и вуйна. Като утрепани са. И не могат да разберат защо не мога да направя нищо.

— Защо, какво искат да направиш?

— Да арестувам мъжа й. Доктор е в университета. Патолог. — Дел отпи от бирата си. — Майкъл Бекър.

— Стефани Бекър? — пророни замислено Лукас и челото му се набръчка. — Звучи ми познато.

— Сигурно. Обичаше да се бърка в разни движения. Може даже да си я виждал. Преди около две години се занимаваше с проучвателна дейност за ония от гражданските права. Работата обаче е там, че когато е била убита, нейният старец е бил в Сан Франциско.

— Значи той отпада — заключи Лукас.

— Освен ако не е наел някого. — Дел вече се бе навел напред и очите му бяха широко отворени. — Твърде удобно ми изглежда това алиби. Лично аз мисля, че на него нещо му хлопа дъската.

— Какво искаш да ми кажеш?

— У Бекър има нещо ненаред. Не съм сигурен дали я е убил, но мисля, че може да го е направил — опита се да поясни Дел.

Един мъж с тениска се спусна към бара, размахвайки банкноти, плесна ги на бара, подвикна на бармана: „Рестото после“ — и хукна обратно към мястото си пред телевизора, понесъл три бири.

— А има ли мотив? — попита Лукас.

Дел сви рамене:

— Обичайния. Пари. Мисли, че по-добър от него няма и не може да се начуди защо, въпреки това, е беден.

— Беден? Доктор, пък бед…

— Сещаш се какво искам да кажа — прекъсна го Дел. — Да, доктор е и трябва да е богат, а в университета работи за седемдесет-осемдесет бона годишно. Патолог е, а такива сред обикновените граждани не се търсят особено.

— Хм — изсумтя Лукас.

Вън на тротоара, отвъд еднопосочното стъкло, мъж и жена, свили глави под един чадър и придобили по този начин известно чувство за уединение, забавиха крачка, за да запалят една цигара с марихуана. Жената бе облечена с къса бяла пола и черно кожено яке. Поршето на Лукас бе спряно до тротоара и мъжът се спря да го огледа, предавайки цигарата на момичето. То опъна здраво, задави се за миг, после я върна.

— Време е за лекарството — каза Дел, загледан в тях.

Протегна ръка и с няколко бързи движения на пръста нарисува на мокрото стъкло усмихнато лице.

— В службата чух, че… при нея имало някакъв тип. При братовчедка ти, искам да кажа.

— Още не знаем за какво става въпрос — призна Дел, бърчейки чело. — Имало е някой при нея, вярно. Имали са сексуален контакт, медиците ни казаха, и не е било изнасилване. А мъжът, за когото става въпрос в протокола…

— Свада между влюбени?

— Не мисля. Убиецът явно е влязъл отзад, убил я е и е излязъл по същия път. Тя е правела нещо на мивката. Когато от полицията влезли вътре, още е имало пяна по ръцете й и в мивката. Няма никакви следи от борба, никакъв знак за оказана съпротива. Както си е миела чиниите — чат.

— Не ми прилича на свада между влюбени.

— И на мен. Един от отряда се запитал как убиецът е успял да се добере толкова близо до нея, като се има предвид, че не е бил любовникът… Как е успял да стигне толкова близо, без тя да го усети. Направили проверка и установили, че пантите на вратата били смазани съвсем наскоро. Най-много преди една-две седмици.

— Аха. Бекър.

— Да, ама не е кой знае колко…

Лукас отново обмисли чутото. Силен порив на вятъра запрати дъжда в прозореца и капките яростно барабаниха няколко секунди по стъклото, след това също тъй рязко престанаха. По тротоара мина жена с червен чадър.

— Виж какво — каза Дел. — Не съм седнал тук просто да си чеша езика… Надявах се да те накарам да хвърлиш поглед на тази работа.

— Ооох, човече… Мразя убийствата. Освен това толкова отдавна не съм вършил оперативна работа, че… — Лукас разпери ръце безпомощно.

— Но това е друго. На теб ти трябва някой интересен случай — възрази Дел, насочвайки показалец към него. — Ти си по-скапан и от мен, а аз съм направо развалина.

— Благодаря…

Лукас отвори уста да зададе следващия си въпрос, но вниманието му беше привлечено от двама минувачи, бавно движещи се пред витрината. Единият от тях бе африканка с много светла кожа, с тъмен шлифер и широкопола шапка в тон с него. Другият бе високо, мъртвешкибледо момче, нахлупило на главата си малка алпийска шапчица с втъкнато в нея перо.

Лукас изправи гръб.

— Ранди.

Дел обърна поглед към улицата, после се пресегна през масата и хвана партньора си за лакътя.

— По-спокойно, а?

— Тя беше най-добрата ми информаторка, човече — каза Лукас със стържещ като чакъл глас. — Почти приятелка.

— А стига глупости бе! Спокойно.

— Остави го да влезе вътре… Ти ставаш първи, прикриваш ме. Оня ме знае по физиономия…

Пъхнал дълбоко ръце в джобовете на палтото си, Ранди влезе първи. После застана пред вратата и постоя малко така, но никой не го забеляза. До края на мача по телевизията оставаха още дванадесет секунди, „Селтикс“ изоставаха с една точка, в момента им бяха били фал и им вкараха още две. Всички в бара, с изключение на пияната курва и киселия старец на масата, който си говореше в яката, бяха вперили поглед в екрана.

След Ранди влезе жената и затвори вратата.

Лукас излезе от сепарето, плътно следвайки Дел. Красива е — каза си той, хвърлил поглед през рамото на партньора си към жената, и веднага след това сниши глава. — За какво се мъкне с такива лайна като Ранди?

Ранди Уиткоум беше на седемнадесет години и голям фукльо с пистолет и нож, а понякога и с черен бастун с голяма златна топка в единия му край. Имаше дълго, обсипано с лунички лице, гъста рижа коса и два предни зъба, които леко се подаваха навън, стърчейки в различни посоки. Той се отърси като куче и от скъпото му палто от туид се разхвърчаха капки. Беше твърде млад за палто от туид и твърде слаб и откачен, за да оцени качествата му. Оглеждайки се още веднъж, той тръгна по посока на бара към пияната курва, приближи се до нея и се спря в очакване да го забележи. Тя обаче изобщо не вдигна глава, докато Ранди не извади едната си ръка от джоба и не плъзна по плота към нея голям железен ключ, който издрънча в малката купчинка монети до нея.

— Мариии — пропя Ранди с гальовен глас.

Барманът дочу необичайния за бара му тон и се извърна към него. Дел и Лукас бързо се приближаваха, но Ранди не ги виждаше. Цялото му внимание бе насочено към Мари.

— Мариии, бебче — изчурулика той отново с меден глас. — Чух, че си бъбрела с ченгетата…

Мари се опита да се смъкне от табуретката, оглеждайки се с див поглед за Лукас. Табуретката падна назад и тя се хвана за бара, залитайки. Ранди тръгна да заобикаля ъгъла на барплота, но Лукас вече бе точно зад него. Сграбчи момчето за едната ръка, притисна лакът в гърба му и го тресна в бара с лицето напред.

Барманът викна:

— Хей, хей…

Дел обаче бързо му тикна значката под носа, докато в същото време Мари падна на пода и чашата й се счупи.

— Полиция! Никой да не мърда! — извика Дел.

После измъкна късоцевния черен револвер от кобура на кръста си и го вдигна пред лицето си така, че всеки да го види.

— Ранди Ърнест Уиткоум, лайно такова — започна Лукас, притискайки гърба на момчето с лакът към бара и подпирайки глезените му с крак. — Ти си арес…

Бе проснал Ранди по корем върху бара и с една ръка го стискаше отзад за лакътя, докато с другата бъркаше под якето да извади белезниците. Хлапакът кресна: „Не“, но продължаваше да лежи.

Лукас посегна да го хване за крака, но Ранди се разрита и се заблъска в бара. Единият му крак закачи бузата на полицая съвсем леко, но достатъчно, за да го заболи, и той залитна назад.

Ранди се изхлузи през бара, падна от другата му страна, бързо претича на четири крака, изправи се в другия му край и стиснал бутилка водка „Абсолют“, замахна към главата на Дел. После се обърна към задния вход на бара и хукна натам. Лукас се хвърли след него, макар да знаеше, че задната врата е заключена. Ранди се блъсна в нея веднъж, втори път, после се обърна към тях с обезумял поглед, размахвайки в ръка проблясващо шило. Това бе модерно напоследък сред измета на града. Защипано за джобчето на ризата, то приличаше на най-обикновена химикалка. Обаче махнеш ли капачката, отдолу се появява десетсантиметров стоманен скалпел със зловещ, остър като игла връх.

— Хайде, скапано ченге такова! — викна Ранди, пръскайки слюнка така, че стигна чак до лицето на Лукас. Очите му бяха изхвръкнали от орбитите, гласът му бе писклив и непрекъснато се повишаваше. — Хайде, ченгенце, ела да те клъцна…

— Хвърли шибания нож! — викна Дел.

Бе насочил оръжието си право в главата на Ранди. Хвърляйки поглед, Лукас усети как картината като че ли се забавя. Дебелият барман бе все още зад бара, запушил ушите си с длани, като че ли със спирането на шума щеше да спре и борбата. Мари се бе изправила на крака, взираше се в кървавата си длан и пищеше. Двамата безделници се бяха отдръпнали от минибоулинга и единият от тях — с треперещи пръсти и подскачаща нагоре-надолу адамова ябълка — бъркаше под якето си за ножа…

— Шибано ченге, трепи ме, ако ще ме трепеш! — пищеше Ранди, пристъпвайки ту наляво, ту надясно. — Аз съм шибан малолетен бе, гадняри…

— Хвърли това скапано нещо, Ранди! — викна отново Дел и хвърли кос поглед към Лукас. — К’во ще правиш сега, човече?

— Нека аз го пипна, нека аз го пипна — отвърна Лукас и посочи: — Онова лайно там има нож.

Дел се извърна към двамата безделници и Лукас остана лице в лице с Ранди, впил широко отворени очи в него.

— Искаш да се ебаваме ли, Ранди?

— Мамка му, позна, пич — задъхано отвърна хлапакът с изплезен език. Пълна откачалка, каза си Лукас. — Позна, без да искаш.

— Тогава дано да имаш добра памет, пич, защото ще ти намушкам това шилце право в мъдурите. Какво направи на Бети с оня голям ключ, помниш ли? Тя ми беше приятелка. И аз те търсих…

— Е, намери ме, храбрецо, шибаняк такъв… Ела сега да ме хванеш, та да те накълцам хубавичко и теб — писна Ранди в отговор.

Едната му ръка бе вдигната напред, бе се разкрачил, а в другата стискаше острието и го размахваше нагоре-надолу с плавни движения. Правило номер едно на ченгето: ако някой размаха нож на три метра от теб, няма значение дали имаш пистолет или не, дали ще стреляш или не — ще се порежеш при всички случаи.

— Спокойно, човече, спокойно! — викна Дел зад гърба му, очевидно на безделника с ножа.

— Къде е жената? — кресна Лукас, без да се обръща, разперил ръце като борец. — Къде е жената?

— До вратата…

— Хвани я.

— Човече…

— Хвани я! Аз ще се погрижа за тоя задник тука…

Лукас се хвърли право към него, направи лъжливо движение с дясната ръка, избегна лявата ръка на Ранди и когато ножът се спусна към него, вдигна ръка и стисна десния му ръкав, докато лявата му ръка описа красива дъга и юмрукът й с всичка сила се стовари в лицето на Ранди. Хлапакът се блъсна във вратата зад него, отново посягайки, но вяло, с ножа, докато Лукас, пуснал вече ръкава, го блъскаше с десния си юмрук в лицето.

— Лукас… — викна някъде зад него Дел.

Въздухът обаче бе започнал да посинява, движенията се забавяха, забавяха… главата на хлапака отскочи от стената, ръката на Лукас работеше методично, после се включи и коляното, лакътят, а след това двете ръце заедно като парен чук… красиви забавени движения, дълга серия комбинации… едно, две, три… едно, две… едно, две, три… като кикбоксьор с тренировъчна круша… ножът бавно се завъртя във въздуха, блесна за миг на светлината на мижавата лампа и издрънча на пода.

Изведнъж Лукас залитна назад — опита се да се извърне, но не успя. Ръката на Дел го бе хванала в здрава мъртва хватка и го дърпаше назад…

Нормалната скорост на заобикалящия го свят отново се върна. Хората в бара не отделяха от него смаяните си погледи. Всички бяха скочили на крака и удължените им лица приличаха на барелефи в третокласна картинна галерия. Баскетболният мач по телевизията продължаваше, възбудените викове от екрана се носеха свободно над потъналия в тишина бар.

— Божичко! — задъхано каза Дел. Гласът му прозвуча по-високо от необходимото. — Помислих, че те наръга с това шибано шило… Никой да не пипа ножа! — викна към хората. — Трябват ни отпечатъци. А̀ го е пипнал някой, а̀ е влязъл в пандиза.

Ръката му продължаваше да стиска Лукас.

— Нищо ми няма — каза му той.

— Добре ли си? — Дел се извърна към него и изрече само с устни: Свидетели. Лукас кимна и партньорът му продължи на глас, за да го чуят всички: — Не те ли наръга тоя?

— Май нищо ми няма…

— На косъм се измъкна — продължи Дел все така високо. — Хлапето беше откачило. Видя ли го как превъртя, като извади ножа? Никога не съм виждал такова нещо…

„Подковава свидетелите“, каза си Лукас и се огледа за Ранди. Момчето бе проснато на пода с потънало в кръв лице и не помръдваше.

— Къде е приятелката му?

— Заеби я — отвърна Дел, прекрачи Ранди и продължавайки да държи Лукас под око, коленичи до момчето, закопчавайки ръцете му отпред. — Помислих, че ще го утрепеш, шибан откачалник такъв.

Едната от курвите, смъкнала се от табуретката и наметнала червения шлифер, хвърли поглед на Ранди и със спокоен канзаски акцент проточи в мъртвата тишина:

— Вземете да извикате линейка. Тоя шибаняк там май пострада доста.