Джон Сандфорд
Очите на жертвата (1)

1.

Карло Друз се влачеше по паважа.

Вървеше с ленива крачка по разнебитения кален тротоар с напукани и неравни плочи под голите клони на дъбовете, болезнено усещайки заобикалящата го среда. Миризмата на цигарен дим бе увиснала в студения нощен въздух зад ъгъла, където бе оставил колата си. Трийсетина метра след него се бе гмурнал в басейн от аромати — дезодорант или някакъв евтин парфюм. От втория етаж на една от къщите гърмеше парче на „Мотли Крю“. Чуваше се съвсем ясно от улицата, вътре ревът сигурно бе оглушителен.

От дясната му страна две пресечки по-нататък, в осветения прозорец, се мярна безплътна кремава сянка. Погледът му се задържа на прозореца, но повече нищо не мръдна. Покрай него се завъртя самотна снежинка, после още една.

Друз можеше да убива, без да влага никакви чувства, но това не означаваше, че е глупав. Внимаваше много: никак не му се искаше да прекара остатъка от живота си в затвора. Затова, пъхнал ръце в джобовете, той крачеше безгрижно — най-обикновен гражданин, излязъл да се поразходи. Да огледа. Да усети. Яката на скиорското му яке покриваше ушите, а отпред стигаше до носа. Над челото му бе надвиснала плътно придърпаната надолу козирка на бейзболна шапка. Ако някой се разминеше с него — случаен минувач, закъснял с разходката на кучето — нямаше да види нищо освен очи.

Набелязаната от него къща, както и гаражът зад нея, се виждаше от края на пресечката. На алеята нямаше никой, жива душа не се мяркаше наоколо. Отпред стърчаха няколко боклукчийски кофи като пластмасови табуретки пред бар. На приземния етаж светеха четири прозореца, а на горния — още два. Гаражът тънеше в мрак.

Друз не се озърна — беше твърде добър актьор за такова евтино изпълнение. Малко вероятно бе някой от съседите да гледа, но знае ли човек? Някой старец, измъчван от поредния пристъп на безсъние, застанал до прозореца, наметнал халат върху отпуснатите си рамене и зареял скучаещ поглед надолу към тъмната улица… Друз го виждаше много ясно в съзнанието си и действията му бяха предпазливи: хората тук имаха пари, а той, Карло, бе просто някакъв непознат в тъмнината. Всяко плахо и неуверено действие, също като неудачна реплика на сцена, щеше да бъде моментално забелязано. И ченгетата щяха да дойдат на минутата.

По-скоро с непринудено направена крачка, отколкото с внезапно движение, Друз кривна в тъмната част на алеята и се приближи към гаража, който бе свързан с къщата посредством топла връзка. Вратата в другия й край нямаше да е заключена — тя водеше направо в кухненското помещение.

— Ако не е в кухнята, тя ще е в хола и ще гледа телевизия — бе му казал Бекър възбудено, с блеснало лице, заляно от гореща вълна на несдържано удоволствие.

На откъснат от бележника си лист бе нарисувал схема на приземния етаж, прекарвайки очертанията на коридорите с връхчето на молива си. Той трепереше в ръцете му, оставяйки по бялата хартия криволичещи линии от графита като следи от развълнуван червей.

— Исусе Христе, какво не бих дал да съм там и да гледам.

 

 

Друз измъкна ключа от джоба си, издърпвайки го за верижката, на която бе прикачен. После захвана верижката за гайката на колана си, да не би да вземе да изпусне ключа някъде из къщата и да го загуби. Протегна пъхнатата си в ръкавица ръка към топката на вратата и я изви. Беше заключено. Ключът се превъртя в ключалката с лекота. Бутна вратата и влезе, като веднага я затвори зад гърба си. После застина в тъмнината, без да помръдва, и затаи дъх, ослушвайки се напрегнато. Лек шум? Може би мишка? Вятърът, шумолящ вън в клоните на дъбовете? Той стоеше неподвижен като статуя и се ослушваше.

Друз беше трол^[1]. Като малък бе горял в пожар. В някои нощи, лоши нощи, споменът за това се втурваше невъзпиран от нищо в съзнанието му и той се мяташе под одеялото, усуквайки чаршафите, докато преживяваше отново събитието, знаейки прекрасно какво ще последва, и примираше от страх. Събуждаше се в детското си легло и виждаше пламъците около себе си, по тялото си, по ръцете, по лицето, плъзгащи се като течен огнен ад в носа, поглъщащи косата, майка му пищи, хвърляйки попаднали й подръка чаши с вода и мляко, баща му крещи и с голи ръце безуспешно тупа…

Откараха го в болницата чак на сутринта. Майка му го бе намазала с мас, надявайки се да избегне разноските за лечение, и цяла нощ Друз бе вил от болка. Но на сутринта, вече на дневна светлина, видяха носа му и го откараха.

Прекара четири седмици в окръжната болница, пищейки от болка, докато сестрите го прекарваха през мъките на баните, на стъргането, а лекарите извършваха кожната трансплантация. За да му закърпят лицето, заеха кожа от бедрата и задника му — думата заеха се впи в съзнанието му като кърлеж и си остана там до ден-днешен.

Когато накрая свършиха, той имаше по-добър вид, но не съвсем. Чертите на лицето му изглеждаха слети, като че на главата му бе нахлузен невидим найлонов чорап. Положението с кожата бе същото — парчета, тук-таме едва забележимо неравни, съшити като на футболна топка. Докторите положиха всички усилия да оправят носа му, но се получи твърде къс и ноздрите му изпъкваха като черни фарове. Устните му бяха твърди и тънки и много бързо изсъхваха. Той ги облизваше през няколко секунди — езикът му като на гущер се стрелваше за миг навън и отново се прибираше.

Лекарите му бяха дали ново лице, но очите си бяха негови.

Антрацитеночерни, с лек опалов проблясък, те навяваха смътна асоциация с избелялата боя около очите на завръщащ се от бойната пътека индианец. Тези, които не го познаваха, отначало го мислеха за сляп, но той не беше. Очите му бяха огледало на душата му. Друз обаче я бе загубил в нощта на пожара…

 

 

В гаража бе тихо. Никой не подвикна, нито пък телефон иззвъня. Друз пъхна ключа в джоба на панталона си и извади тънко като писалка десетсантиметрово фенерче. В тесния му лъч светлина той заобиколи колата и внимателно си проправи път през разхвърляното помещение. Бекър го бе предупредил за това — жената била запалена градинарка. Мястото, незаето от колата, бе задръстено от лопати, гребла, белове и какви ли не още градински сечива, глинени саксии — счупени и здрави — разкъсани торби тор. В единия ъгъл, наредени един до друг, в мрака изпъкваха силуетите на мощен култиватор, сенокосачка и снегорин. Миришеше на земя, на бензин — приятен, запомнящ се букет миризми, който го пренесе в годините на детството му. Друз бе отрасъл във ферма — беден, живеещ в каравана с пропанова бутилка, сбутана по-близо до курника, отколкото до къщата. Ароматът на земя, на градински машини с потънали в прах и масло двигатели и всепроникващата миризма на конски тор му бяха до болка познати.

Вратата между гаража и топлата връзка беше затворена, но не и заключена. Самата топла връзка бе широка около два метра и претъпкана също като гаража.

— Тя я използва вместо оранжерия през зимата — бе го напътил Бекър. — Внимавай със сандъчетата домати. Заемат цялата южна страна. Ще трябва да си светиш, но тя няма да може да види светлината нито от кухнята, нито от хола. Провери прозорците отляво. Те са на кабинета и тя би могла да те види през тях, но няма да е там. Никога не влиза вътре. Всичко ще е наред.

Бекър планираше нещата с германски педантизъм, радвайки се на точната си работа. Докато бе показвал посоката на Друз с молива по схемата на първия етаж, на едно място той бе спрял, за да се изсмее. Смехът е най-лошата му черта, реши тогава Карло. Хрипкав, стържещ, той бе прозвучал като крясък на врана, подгонена от сови…

 

 

Друз прекоси с лекота топлата връзка, пристъпвайки право към осветения прозорец на вратата в края. Беше едър, но не дебел. Всъщност би могло да се каже, че дори е спортист: умееше да прави различни фокуси, да жонглира, да танцува, да върви по въже, можеше да подскочи във въздуха, да тракне с токове и да се приземи толкова тихо, че публиката да чуе само едно трак като кратко възклицание. Обаче някъде по средата му се счу глас и той замръзна на място.

Да, някой пееше. С тънко и наивно гласче като на училищен хорист. Жена. Думите на песента не се долавяха. Позна мелодията, но не се сети за заглавието. Беше нещо от шейсетте. Джоан Бейс или нещо такова.

Увереността му укрепна. Нито за миг не се съмняваше какво ще направи с нея. Убийството на Стефани Бекър нямаше да бъде по-трудно от това да заколиш кокошка или да прережеш гърлото на прасенце. Плът, каза си той. Обикновено месо…

 

 

Друз бе извършил още едно убийство. Преди много, много години. Двамата с Бекър бяха седнали на по чаша бира и той му бе разказал. Не като признание, а така, просто да се намират на приказка. И сега, след толкова години, събитието му приличаше повече на инцидент, отколкото на убийство. Дори на смътен спомен за епизод от филм, чийто край отдавна сме забравили. Някаква жена, нюйоркчанка. Може би проститутка. При всяко положение наркоманка. Създаде му известни главоболия, затова я уби. Просто така, като експеримент, да види дали това ще събуди у него някакви емоции. Нищо подобно не стана.

Не знаеше името й, дори не бе сигурен дали би могъл да намери сградата, където я бе убил, ако още съществуваше. Даже не си спомняше по кое време на годината бе станало това — дали не беше през лятото, запита се той бегло. В паметта му се мержелееше някакъв спомен за жега, вонящи казани за боклук, мирис на пресечено мляко, на гниещи зеленчуци по тротоарите…

— Изобщо не се притесних — бе казал той на Бекър, който го бе засипал с въпроси. — Не приличаше на… Мамка му, не приличаше на нищо… Но запуших устата на кучката, това поне е сигурно.

— А удари ли я? По лицето — настояваше Бекър с упорството на учен, нямащ търпение да разбере резултата от поредния експеримент.

Точно в този момент, даде си сметка Друз, станаха приятели с Бекър. Спомняше си го съвършено ясно — бара, миризмата на тютюнев дим, четиримата студенти в другия край, седнали около пицата на масата, кискащи се на собствените си глупости… Бекър бе облечен в кремав мохерен пуловер — любима дреха — на чийто фон лицето му много добре се открояваше.

— Завъртях я и я треснах в стената — отвърна тогава Друз в желанието си да му направи впечатление. Ново чувство. — И когато падна на земята по корем, аз й застъпих гърба с коляно, обгърнах врата й с ръка и щрак… това бе всичко. Вратът й просто изпука. Чу се звук, все едно отхапваш бисквита. Вдигнах си панталоните и си излязох…

— Не те ли хвана страх?

— Не. Чак като се измъкнах навън може би… И то нещо съвсем простичко… само се запитах сега какво ще правят ченгетата… И така… Просто си излизаш. Кривнеш ли зад първия ъгъл, те изобщо нямат шанс. А и в това шибано място вероятно са я намерили чак след два дни, и то защото беше адски горещо. Не ме беше страх… Повече приличаше на… желание да побързам.

— Голяма работа си!

Одобрението на Бекър беше нещо като еуфорията, която Друз изпитваше от аплодисментите, само че по-приятна, по-ограничена, по-концентрирана. С по-тясно предназначение. Само за него. Бе останал с впечатлението, че Бекър също има какво да сподели, но той се сдържа да го стори. Вместо това попита:

— И повече не си го правил?

— Не. Като че ли… не ми стана приятно.

Бекър го гледа известно време, без да помръдне, после се усмихна:

— Страхотна история, Карло.

 

 

Не изпита кой знае какво, като уби момичето. Не усещаше нищо особено и сега, прокрадвайки се в потъналата в мрак топла връзка, скъсявайки разстоянието. Напрежение, сценична треска, но без каквато и да било неприязън към предстоящата работа.

В края на топлата връзка го очакваше още една врата — дървена, с прозорец в горната половина. „Ако жената е в кухнята — помисли си Друз, — най-вероятно ще е с гръб към мен. А ако се намира пред мивката, печката или хладилника, изобщо няма да може да ме види.“ Вратата наистина щеше да се отвори безшумно, обаче ако се поколебаеше дори и за миг, жената можеше да усети течението.

Каква беше тази песен? Гласът на жената долетя до него като полъх, като вълнуващ шепот в тъмнината. Приближавайки се съвсем бавно, той надникна предпазливо през прозорчето на вратата. Не беше седнала на масата: двата дървени стола стърчаха празни в центъра на стаята. Той обхвана плътно топката на бравата, вдигна единия си крак и избърса подметката на маратонката си в крачола на другия, след което повтори операцията и с другата маратонка. Ако в грайферите им се бяха набили камъчета, чаткането им по покрития с теракота под на кухнята щеше да го издаде. Бекър му бе подсказал тази идея, а Друз бе човек, който умее да оцени добрия съвет.

Стиснал здраво топката, той бавно изви юмрука си. Хваната в кожената ръкавица, топката безшумно се завъртя едва-едва, като секундната стрелка на часовник. Във вратата бе монтирана пружина и щеше да се затвори сама… А тя продължаваше да пее. Нещо като Анджелина, там-тарарам, Анджелина. Сбогом, Анджелина? Истинско сопрано — гласът й бе като камбанка.

Вратата се отваряше безшумно, както му бе казал Бекър. Топъл въздух, като пухена възглавничка, погали лицето му — чуваше се тихият шум на съдомиялна машина. Друз вече бе вътре и крачеше безшумно по теракотовите плочки на пода, вратата тихо се затвори зад гърба му. Право пред него бе барчето за сервиране — бяла формика^[2], с една-единствена роза, мушната в ниска ваза в другия край, чашка с чинийка в средата и със зелена бутилка на отсамния край. Сувенир от едно пътуване до Мексико, бе му казал Бекър. Ръчна изработка, тежка като камък, с високо, солидно гърло.

Друз вече крачеше бързо — тъмна лавина, надвиснала над края на барчето, после жената изведнъж влезе в полезрението му вляво, пред мивката, с гръб към него, продължавайки да пее. Тъмната й коса бе сресана и падаше свободно по раменете й, обгърнати от ефирно неглиже, спускащо се в плавни гънки до коленете й. В последната секунда тя усети присъствието му — може би леко раздвижване на въздуха, хладен полъх — и се извърна. Тук нещо не е наред… Друз налиташе на жената на Бекър и вече бе твърде късно да промени посоката си, когато разбра, че нещо не е наред…

 

 

Човек в къщата. В банята. Идва.

На Стефани Бекър й бе приятно топло, чувстваше се идеално, все още леко влажна от душа, който бе взела току-що — една капка се плъзна по тила и заседна между лопатките на гърба й… Зърната я боляха, но приятно. Той се бе бръснал, но не наскоро… Тя се усмихна. Глупаво момче, сигурно малко са го кърмили като бебе…

Стефани Бекър усети хладния полъх в гърба си и се извърна да се усмихне на любимия си. Но не него видя тя — зад нея се бе изправила Смъртта. Каза само „Кой е?“ и в този въпрос се събра всичко, прекосило в същия миг съзнанието й и разсипало се като шепа кристали — и плановете за бизнеса, и прекрасните дни, прекарани на брега на езерото, и кокер шпаньолът, с който си играеше като момиченце, и лицето на баща й, сгърчено от болка след получения удар, и неспособността й да има деца…

И домът й — теракотовият под в кухнята, античните делви в ъглите, самотната роза във вазата на барплота, яркочервена като капка кръв…

Миналото.

 

 

Нещо не беше наред…

— Кой е? — попита тя не много силно, полуизвърната, с широко отворени очи, със замираща на устата усмивка.

Бутилката бе вече в края на описаната широка дъга — проблеснала за миг мълния в зелено стъкло. Ръката й започна да се вдига. Твърде късно. Твърде малка. Твърде деликатна.

Тежката бутилка се впи в слепоочието й с мокро шляпване — като подгизнал от дъжда вестник, паднал с плясък на прага пред вратата й. Главата й рязко се килна назад и тя се срина на пода така, сякаш костите й изведнъж се бяха изпарили. Тилът й се стовари върху ръба на барплота и от удара тя се обърна по гръб.

Друз се хвърли върху нея, притискайки я към пода с тежестта си, с дланите си — едната му ръка усети набъбналото зърно на гръдта й.

Заудря я по лицето, удар след удар, по лицето и само по лицето…

Тежката бутилка се счупи и той спря задъхан, вдигна нагоре главата си с широко раззината уста, промени позата си и заби нащърбения остатък от бутилката в очите й…

— Направи го много пъти — бе настоял Бекър. Приличаше на треньор по бокс, инструктиращ възпитаника си как да нанася удари, енергично показвайки с ръце. — Направи го така, както би го направил наркоман… Господи, как ми се иска да бъда там!… И не забравяй очите. Гледай в никакъв случай да не забравиш очите!

— Знам как да го направя — бе отвърнал Друз.

— Но трябва да ги вземеш… — В ъгълчето на устата на Бекър се бе събрала бяла засъхнала слюнка. Така ставаше винаги, когато бе възбуден. — Донеси ми очите й…

Нещо не беше наред.

Бе се разнесъл и някакъв друг звук, който сега вече бе престанал. Дори докато нанасяше удар след удар върху лицето й, дори докато впиваше острите като бръснач назъбени краища на счупената бутилка в очите й, в съзнанието си Друз отбеляза, че е облечена неглиже. Не биваше да е в такъв вид, не и в тази ветровита и студена априлска нощ, когато би трябвало да е сама в къщата. Жените бяха артистични натури, с вроден усет към това какво подхожда на дадена обстановка, усет, който бе нещо повече от обикновено удобство. Не би трябвало да е облечена така, ако е сама…

Той я удари още веднъж в лицето и в този миг дочу стъпките по стълбите и изви тяло натам — приклекнал, стиснал счупената бутилка в облечената си в ръкавица ръка. Мъжът се появи иззад ъгъла до стълбището, увил се в хавлия. По-висок от среден ръст, доста як, но не дебел. Оплешивяваща руса коса, влажна по слепоочията и несресана. Бледа кожа, рядко докосвана от слънце, със започнали да побеляват косми по гърдите, с розови петънца от душа по раменете.

Мъжът за миг замръзна на място, после отрони: „Господи!“ — и хукна. Друз рязко се опита да поеме след него, но загуби равновесие. Кръвта в кухнята не се забелязваше — червено върху червените плочки — и краката му забуксуваха върху нея. Размаха ръце, опита да се задържи, но само успя да се извърне, стоварвайки се по гръб върху жената на пода, и размазаните черти на лицето й се отпечатаха на черното му яке. Мъжът, любовникът на Стефани Бекър, тичаше нагоре по стълбите. Намираха се в стара къща и вратите бяха от дъб. Ако се заключеше в някоя от спалните, Друз нямаше да може да се добере до него веднага. А оня вече сигурно щеше да е набрал 911…

Карло пусна бутилката на пода, както бе планирано, изправи се и изтича бързо през вратата. Бе вече в другия край на топлата връзка, когато я чу да се тръшва зад него — гръмна като изстрел и го стресна. Вратата, автоматично отбеляза съзнанието му, но той вече тичаше, разритвайки сандъчетата с домати. Ръката му намери тънкото фенерче, когато вече излизаше от коридора. Светейки си с него, той прекоси гаража за две секунди, изхвръкна вън на алеята и веднага забави крачка. Върви бавно! Върви БАВНО!

След още десет секунди вече крачеше по тротоара — прегърбен, вдигнал високо яка. Стигна до колата си, без да срещне жива душа. Минута след срещата със Стефани Бекър автомобилът му потегли…

Не мисли за това!

Друз не си загуби времето да разсъждава. Всичко бе предварително отрепетирано, всичко бе ясно. Следвай сценария! Гледай да спазваш графика! Заобикаляш езерото, минаваш по Франс авеню и излизаш на магистрала 12, след това се връщаш до отбивката към I-94, тръгваш по деветдесет и четворката и стигаш до Сейнт Пол.

После изникна мисълта: Той видя лицето ми.

И кой, по дяволите, беше? Такъв закръглен, розов, толкова стъписан. Друз нанесе яростен удар по волана. Как можа да се случи? Бекър толкова хитро беше…

Нямаше откъде да знае кой е бил любовникът, но съпругът й сигурно знаеше. Или пък най-малкото ще се досети.

Погледна часовника на таблото — 22:40. Десет минути до първото уговорено обаждане по телефона.

Сви на следващата отбивка, спря пред огромен супермаркет и взе малкото фишече с монети от по четвърт долар, което бе оставил на пода в колата: не му се искаше да прозвъннат, като влиза в къщата на Бекър.

На външната стена на супера бе монтиран монетъчен телефон и Друз, притиснал свободното си ухо с ръка, за да не чува уличните шумове, набра друг автомат в Сан Франциско. Мелодичен глас, записан на магнетофон, го помоли да пусне монети от по четвърт долар и той го послуша. След секунда телефонът на Западния бряг иззвъня. Бекър бе там.

— Да?

Карло трябваше да каже само една дума — „да“ или „не“ — след което да затвори. Вместо това обаче каза:

— Там имаше и някакъв мъж.

— Какво?

До този момент никога не бе чувал Бекър толкова изненадан.

— Чукаше се с някакъв тип — рече Друз. — Влязох вътре и я обработих, а оня в същия момент едва не налетя отгоре ми. Беше се увил с хавлия.

— Какво?

Не, това не беше изненада. Беше изумление.

— Събуди се, за бога, мамка му! Стига си повтарял „какво, какво“! Имаме проблем.

— А какво стана с жената?

Съвзема се, не споменава имена.

— Тя е едно огромно, шибано „да“. Обаче оня тип ме видя. Само за миг. Бях със скиорското яке и шапката, но лицето ми… Не знам колко се е виждало…

Последва дълга пауза и накрая Бекър каза:

— Сега няма да го обсъждаме. Ще ти се обадя или тази вечер, или утре, в зависимост от това какво ще стане… Сигурен ли си за… жената?

— Да, да, колко пъти да ти повтарям? Тя е едно огромно да.

— Значи все пак сме свършили някаква работа — каза Бекър със задоволство. — Остави ме сега малко да помисля за другото.

И затвори.

Отдалечавайки се с колата от супера, Друз си затананика с хрипкав глас няколкото такта от мелодийката — там-тарарам, Анджелина, сбогом, Анджелина… Не, не беше така. Проклетата песничка щеше да му се върти из главата, докато не се сетеше коя е. Там-тарарам, Анджелина. Може би нямаше да е зле да се обади на някоя радиостанция да му я пуснат или нещо такова. Мелодийката направо го подлудяваше.

Той отново изкара колата на I-94, стигна до магистрала 280, оттам през I-35W до I-694 и се насочи на запад бързо, дори твърде бързо, наслаждавайки се на скоростта, докато заобикаляше градовете по околовръстните пътища. Правеше това от време на време, когато искаше да избистри мозъка си. Обичаше да чува шума на вятъра в сваленото един пръст стъкло, да слуша златните стари парчета по радиото. Там-тарарам…

Кървавата маска засъхна на гърба на якето му и вече не се виждаше. Той дори изобщо не разбра, че е там.

 

 

Докато се подсушаваше с хавлията, любовникът на Стефани Бекър чу странното думкане. Звукът бе неестествен, яростен, неритмичен, но нито за миг не му мина през ума, че Стефани е нападната и в момента умира, просната в кухнята. Сигурно мести нещо по пода, мина му през ума — вероятно някой от старинните столове. Или пък се мъчи да отвори консерва и я блъска по ръба на барплота. Не знаеше какво да мисли.

Той уви хавлията около кръста си и отиде да види. И без никакво предупреждение прекрачи в кошмара — някакъв мъж със зверско лице, надвесен над Стефани, с вдигната като кама счупена бутилка в ръка, целият потънал в кръв. Лицето на Стефани… Какво й бе казал той там, в леглото, преди час? „Ти си красива жена — бе й рекъл, чувствайки се при това неловко, леко докосвайки устните й с връхчетата на пръстите си. — Толкова красива си…“

Бе я видял на пода, бе се извърнал и хукнал. Какво още може да направи тоя, запита някаква далечна част от съзнанието му. А друга още по-далечна част, онази, дето кара кучето да подвива опашка и да върви с нас чак от пещерните времена, каза: Страхливец!

Хукна нагоре по стъпалата, прескачайки ги по две, по три, искаше му се да литне от страх, да тръшне вратата на спалнята зад себе си, да врътне ключа за ужаса зад него, и точно в този момент чу трясъка на вратата в топлата връзка — тролът се бе измъкнал навън. Той хлътна в първата стая, тръшна вратата, завъртя ключа и грабна телефона. Започна да боде с пръст цифрите — 9, 1… Но още след натискането на първото число съзнанието му заработи бързо и пръстът му увисна във въздуха. Той спря. Ослуша се. Никакви съседи, викове в нощта. Никакви сирени. Нищо. После погледът му се върна на телефона и ръката му бавно постави слушалката на мястото й. Може би…

Той навлече панталоните си.

После отвори вратата едва-едва, напрегнат, готов за нападение. Нищо. Слезе по стълбите, стъпвайки безшумно с боси крака. Нищо. Прокрадвайки се бавно, предпазливо, влезе в кухнята. Да, Стефани бе на пода, просната по гръб, нямаща нужда от никаква помощ — лицето й бе превърнато в кървава каша, цялата й глава бе обезформена от ударите. Около нея на плочите бавно се разстилаше локва кръв. Убиецът бе стъпил в нея и бе оставил следи — по пътя към вратата се виждаше черен отпечатък от единия ръб на маратонка и цяла пета.

Любовникът на Стефани Бекър посегна да пипне шията й, за да види дали има пулс, но в последния миг се спря и отдръпна ръка. Беше мъртва. Той застина така за момент, обхванат от предчувствие, че ченгетата идват, тълпят се по тротоара, приближават входната врата… Щяха да го заварят тук, надвесен над трупа като невинния човек от сериите на Пери Мейсън, щяха да го посочат с пръст, да го обвинят в убийство.

Той се извърна към входната врата. Нищо. Никакъв звук.

Пое обратно нагоре по стълбите, разсъждавайки бързо. Стефани се бе заклела, че не е казвала на никого за връзката им. Имаше близки приятелки от университета, сред артистичните среди и съседките — и най-малкото изпускане на непредпазлива дума на някое от тези места щеше да породи огромна вълна от клюки. И двамата го знаеха, както и до какви съсипващи последици би довело това.

Той щеше да загуби положението си след грандиозен скандал. Стефани, от своя страна, се страхуваше от мъжа си до смърт — какво щеше да направи той, тя дори не се наемаше да мисли за това. Връзката им бе глупава, но никой от двамата не намери сили да й се противопостави. Бракът му тлееше, а нейният отдавна бе умрял.

Той изхлипа, сдържа се, после отново изхлипа. Не бе плакал от дете, не можеше да заплаче и сега, но неизказаната мъка, гняв и страх напираха да излязат на свобода. Дръж се! Започна да се облича и тъкмо докато закопчаваше ризата си, стомахът му се разбунтува — спусна се към тоалетната, строполи се на колене пред чинията и повърна. После остана няколко минути така, коленичил пред тоалетната чиния, усещайки сухите спазми, повдигащи гърдите му, докато най-сетне се появиха и сълзите. Бавно и постепенно спазмите се уталожиха, той се изправи и се дооблече, без да се обува. „Трябва да пазя абсолютна тишина“, каза си.

Внимателно прегледа нещата си — портфейла, ключовете, кърпичката, монетите. Връзка, сако. Палто и ръкавици. Наложи си да седне на леглото и мислено да си представи къде е минавал през къщата. Какво бе докосвал? Топката на входната врата. Масата в кухнята, лъжичката и купичката, в която тя му бе сипала черешовото нещо, вече бе забравил какво. Топките на вратите на спалнята и на банята, крановете в банята, седалката в тоалетната…

Взе памучните гащички на Стефани, захвърлени на бюрото, слезе отново долу и започнал от топката на входната врата, мина старателно из цялата къща. Влязъл отново в кухнята, той се стараеше да не гледа към проснатото на пода тяло. Не го виждаше, но през цялото време долавяше присъствието му с периферното си зрение — ту крак, ту ръка… достатъчно, за да не стъпи в кръвта.

Отново в спалнята, след това в банята. Докато бършеше крановете там, се сети за сифона на пода. Косми. Отново се ослуша. Тишина. Не бързай! Решетката на сифона бе прикрепена за него с месингов болт. Той го разви с помощта на монета и избърса с тоалетна хартия тръбата, доколкото можа да стигне, после я изплакна с вода. Хартията хвърли в тоалетната и пусна водата — веднъж, втори път. Още косми? Леглото. Върна се в спалнята, отново обхванат от отчаяние. Щеше да забрави нещо… Дръпна чаршафите от леглото, захвърли ги на пода, извади нов комплект и следващите пет минути внимателно ги постла, като оправи и завивките върху тях. После избърса нощното шкафче и дървената табла зад главите, спря и се огледа.

Достатъчно.

Сви гащичките на топка и ги напъха в мръсните чаршафи, обу си обувките и слезе долу, понесъл вързопа бельо в ръка. Огледа хола, коридора и кухнята за последен път. Погледът му се плъзна по Стефани…

Повече нямаше какво да прави тук. Облече си палтото и натъпка вързопа чаршафи под него. И без тях изглеждаше едър, но с тях бе направо дебел. Идеално. Ако го видеше някой…

Излезе през входната врата, мина по четирите бетонни стъпала пред входа и пое по дългата улица към ъгъла, където бе оставил колата си. Стараеха се да бъдат дискретни и сега тази предпазливост щеше да го спаси. Нощта бе студена, прехвръкваше сняг и той не срещна никого.

Подкара колата надолу по хълма, заобиколи езерото, излезе на Хенепин авеню и забеляза обществения телефон. Спря, извади четвърт долар от джоба си, пусна монетата в процепа и набра 911. Чувствайки се глупаво, но в същото време зарадван от изобретателността си, покри слушалката с гащичките и каза:

— Убита е една жена…

После даде името на Стефани и адреса й. Докато операторката го молеше да не прекъсва връзката, той затвори, внимателно избърса слушалката и се върна в колата. „Не! Промъкна се към нея — помисли си той. — Като плъх. Никога няма да ми повярват! Никога!“ Опря глава на волана. Затвори очи. И въпреки обхваналите го емоции, съзнанието му щракаше като добре смазана машина.

Убиецът го бе видял. И не приличаше на някой обезумял наркоман или на дребен крадец, убил, без да иска, под влияние на момента. Изглеждаше силен, добре хранещ се, целенасочен. Убиецът можеше да тръгне да го търси…

„Трябва да дам повече информация на следователите“, реши той. В противен случай щяха да хвърлят всичко върху него, нейния любовник. Налага се да ги насочи към убиеца. Ще разберат, че Стефани е имала сексуален контакт — патологът ще го разбере…

Господи, беше ли се измила? Разбира се, че го бе направила, но дали добре? Ще намерят ли достатъчно сперма за ДНК проба?

Не можеше да попречи на това. Обаче би могъл да даде на следователите информация, с която да открият убиеца. Да изкара една разпечатка на писмени показания, да я фотокопира няколко пъти на различни копирмашини, с различни настройки, за да не разберат от какъв принтер е излязла…

Лицето на Стефани изплува от небитието.

В един момент седеше и мислеше, но в следващия изведнъж я видя до себе си. Затворила очи, килнала глава на една страна, заспала. В главата му се появи натрапчивата мисъл, че ако се върне, ще я намери засмяна на вратата, ще разбере, че всичко е било кошмарен сън…

Гърдите му отново се заиздигаха тежко и той пак изхлипа.

И любовникът на Стефани, седнал в колата, внезапно се запита: Бекър? Той ли бе направил това? Запали двигателя.

Бекър.

 

 

Не беше съвсем човек… Нещото, което се влачеше по пода на кухнята. Човек, но не съвсем — без очи, с потекъл от главата мозък, потънал в кръв. Но човек или не, бе живо същество и имаше една цел — телефона. Нямаше убиец, нямаше любим, нямаше пространство, нямаше време. Имаше само болка, студени плочи… и някъде телефон.

Съществото постепенно се довлече с бавни гърчове до стената, където бе апаратът, протегна трепереща ръка към него, почти го стигна, аха да го докосне… и не успя.

Съществото умираше, когато хората от „Бърза помощ“ дойдоха, стъклото на вратата се пръсна на парчета и пожарникарите нахлуха през вратата.

Съществото, наричало се съвсем доскоро Стефани Бекър, чу думите „Исусе Христе“ и след това вече потъна в небитието, оставяйки един-единствен кървав отпечатък от ръка на десет сантиметра под бленувания телефон.