Любомир Т. Пировски
Заливът в нас

На място тайно, наше,

съм сега самичък…

 

Брегът, скалите и морето

извечно ми шептят

за бури и покой след тях,

за вяра в камък издълбана,

за ласки нежни във вода безбрежна,

от обедния зной примряла…

 

С дъха тръпчив на водорасли

и шепота пулсиращ на морските вълни,

от пяната изникваш ти

и тъгата, сърцето набраздила

както морето — самотната скала,

отмива се — знам, ти чакаш мен сега…