Любомир Т. Пировски
Бряг

Неспокойно се мята морето,

от скали обградено,

гневно бучи в порива вечен

да ги заличи.

Пречат му те,

че над него с форма извечна стърчат,

че след всяка страховита вълна

побеляла от яростна пяна,

гранитна скала подава се пак.

Тътен след тътен,

вълна след вълна —

в образ гранитен

животът ни вае така.

Е, и пясъци има —

от стрита скала,

но чайките — бяла надежда

и влюбени — млади сърца,

на скалите изсечени кацат.

А пясъка —

с безброй отпечатъци от стъпките чужди,

той някога също бил е скала,

неустояла в бурята свойта съдба.