Марин Тачков
Момичето, захвърлено в пръстта

В нощта спокойна — само глас безсънен…

Заспиват хората… Дори и Бог…

До глухите стени, край парка тъмен

спотайва се изнасилвач безок…

 

А там — зад ъгъла — една хлапачка

с усмихнато безгрижие върви…

Мъжът се спуска, изведнъж я сграбчва,

прекъсва с кърпа страшния й вик…

 

Повлича я, разпъва й ръцете —

и завладява я със порив див…

Луната няма само е свидетел,

но скрива се зад облаци след миг…

 

Захвърлено върху земята гола,

лежи момичето — кърви пръстта…

Кърви в гърдите му бездънна болка…

И порив — да потъне вдън земя…

 

Луната пак лицето си открива,

поглежда със замислени очи. —

Бездомно куче в самотата дива

безпомощно край жертвата стои…

 

Изтръгва се в нощта една въздишка

от скръбната душа на Господ Бог. —

Това момиче няма да обича!…

А и защо ли — в този свят жесток